Второюнски размисли

На 2 юни отбелязваме паметта на Христо Ботйов и загиналите за свободата на България наши революционери. Разбира се, само някои от нас го правят така, както би трябвало да се прави според самата идея на подобно честване. С размисъл за величието на саможертвата, преклонение пред силата на духа и вътрешно смирение в знак на възхищение към онези грамадански личности, не трепнали пред грубата сила и смазващото превъзходство на врага. По правило хората, отбелязващи 2 юни по този начин, не обичат много-много да говорят за жалката пародия в която мнозинството превръща тази светла дата и гледат да странят от лъскавите чествания, използвани за евтин пиар, но понякога на човек наистина му писва.

Оня ден, на 2 юни, точно по пладне, (а)социалните мрежи се напълниха с мрачни публикации, дело на чутовни родолюбци. „Като започнаха сирените, спрях на кръстовището, ама знаете ли колко много хора не спряха?“; „Заковах се на едно място в парка, но другите си продължиха да ходят. Национални предатели!“; „Ние, българите, не можем да сме единни дори и в такива моменти…“. С това, последното, съм напълно съгласен. Не можем и това си е. За нищо не сме единни. Ако другият до нас е наопаки, ние ще сме на терсене. Има нещо тъжно в това, още повече, че разнородните ни мнения не се дължат на плурализъм, както е в модерните общества, а на гаден, тъп магарешки инат.

И на мен много ми се ще всички да постоим една минутка, мислейки с благодарност, признателност и любов за хората, жертвали живота си, за да възкръсне България от пепелищата. Би било показател за висока национална култура. Би изпратило много чиста и положителна енергия към Вселената и тя, евентуално, би ни я върнала. Би, но не би… Хубост на сила не става. Стоя си кротко едната минута, мисля си за ония, истинските патриоти и тотално не ме интересува кой върви, говори или прави челни стойки. И после не го обсъждам с възмущение. Защото той не ме интересува. Той прави своя избор, аз – моя. И не мисля, че ако Родината ни изпадне в крайна опасност, този човек, дето на спира на едно място за минутка по пладне на 2 юни, ще я защити по-лошо или по-непатриотично от мен. Да, ако има магическа пръчка, бих накарал всички да замръзнат през въпросната минутка, но нямам и затова предпочитам да се концентрирам върху собственото си поведение.

Представителите на твърде модерния напоследък патрЕотизъм обаче имат съвсем различни виждания по въпроса. За тях по-ценно занимание от това да раздаваш присъди и да лепиш етикети няма. Така че, който не спира на едно място и говори, докато сирените вият, е национален предател и толкова. Няма второ мнение по въпроса. Няма второ мнение и за участниците в ежегодния поход от Козлодуй до Околчица. Те са истински патриоти. На мен обаче някак натрапчиво ми се прокрадва в главата еретична мисъл. Да, преди години, когато и аз участвах в този поход, се запознах с наистина пламенни патриоти. Срещнах обаче и истински позьори и лицемери, които бяха тръгнали само за сеира, олелията и омайната миризма на кебапчета и кюфтета, с която ни посрещнаха търговците в храма Околчица.

Тази година на върха, станал свидетел на такива драматични събития преди 140 години, пак бяха опънати шатрите и каймата цвърчеше примамливо. Аз обаче го видях по телевизията. Повече в този поход не бих участвал. Освен, за да заведа децата си по веднъж, за да видят какво е. Защото, ако ще и половин час да стоиш мирно и кротко в 12 на обед, не от Козлодуй, а от Букурещ да тръгнеш, загубваш и последната си капчица родолюбие като видиш доволните физиономии на носещите в пластмасови тарелки тройка кебапчета с гарнитура от боб и лютеница. Там, на Околчица, точно в този ден…

Политиците също се надпреварват да демонстрират патриотизъм. За тях тази дата няма нищо общо със смирението и признателността. Тя е безценен начин да се натрупа някоя политическа точица в сметката. Цецка Цачева била отишла във Враца. Президентът казал не знам какво си. Премиерът бил категоричен, че… И това подминавам равнодушно. Когато Цачева, Плевнелиев и Борисов оживеят само месец във Враца със средната работна заплата за региона, тогава да ми говорят, да ми се хилят пред камерите и да ми се правят на патриоти.

Отдавна обаче съм се отказал да споря. Както с ония с показното родолюбие, така и с другите, дето къртят самите устои на държавността, в името на която са загиналите героите, в чиято памет е този ден. В крайна сметка и Ботйов е търсил показност. Да, с цел да разшуми около делото си и да събере повече сподвижници за святата си кауза, но откъде да знам? Може пък псевдопатриотите и политиците също да смятат каузата си за свята?

Докато мълчах през оная минута, се замислих дали загиналите за свобода биха хванали оръжието отново, ако можеха да видят в какво сме превърнали бленуваното от тях свободно отечество. Мисля, че биха направили същия избор отново. Защото те просто са се чувствали длъжни да жертват най-скъпото си в името на един идеал. И това няма нищо общо с нас, с речите пред камерите и с броенето на ходещи и говорещи по кръстовищата под звуците на сирените. Това е в сърцето и ума. Него не можеш да го демонстрираш показно, нито да го имитираш успешно. Или го имаш, или го нямаш. Замислих се и колко от нас носят този дух жив в себе си. Не можах да си отговоря на този въпрос…

 


Статията е публикувана в сайта Биволъ.