Батак в ада

Макар и да са минали цели 50 години оттогава, си спомням всеки момент от онази лятна ваканция.

Завършвах трети клас, имах добри оценки и със зле стаено чувство на гордост сложих бележника си пред родителите ми, които седяха в малката ни кухня и ме чакаха за вечеря. Баща ми го взе, разтвори страниците бавно и заразглежда с каменно лице. Такъв си беше. Никога не даваше да се разбере какво мисли, макар и сега да знам, че много се е гордял с мен.

– Добре, сине- каза той, без да показва каквито и да било емоции- Има какво да се желае, но не си се справил лошо.

Чудех се какво може да се желае, при положение, че успехът ми беше пълно 6, но си замълчах. Възрастните знаят повече неща, мислех си, и щом баща ми казва, че мога още, значи е прав.

Хапнах набързо и отидох да си лягам. Трябваше да си почина добре, защото на следващия ден ме чакаха хиляди игри и лудории с приятелите ми от махалата, в която живеехме в центъра на Пловдив. Тесните стръмни улички, покрити с каменни плочи, сенчестите дворове и топлите води на Марица сякаш ни подканяха към приключения.

На сутринта, беше събота, обаче се оказа, че не съм си направил сметките както трябва. Баща ми ме събуди още призори. Още не бях спрял да разтривам сънените си очи, когато го чух да казва:

– Стани и закуси, защото трябва да тръгваме!

– За къде да тръгваме?- мисля, че не успях да скрия раздразнението си въпреки, че не обичах да противореча на баща си.

– Ще те водя при дядо ти

– Но, татко…- сълзите потекоха от очите ми, без да мога да ги контролирам- Искам да остана тук! В Батак нямам никакви приятели. Моля те!

– Дядо ти вече е доста възрастен. Ще се наложи да му помагаш. Ти не си малък- на излизане от стаята ми, татко добави- След десет минути да си готов.

Мисля, че всеки е изпитвал това чувство, което ме завладя тогава. Пълно безсилие, което те задушава. Ти искаш нещо много силно, но някой ти налага да не го правиш, само защото има власт над теб. Всичките ми мечти, всичките ми планове за лятото, игрите с приятели и къпането в Марица отиваха по дяволите.

Разбира се, не посмях да противореча на баща си, така че съвсем скоро бяхме в колата ни и навлизахме бавно в Родопите. Пътят ми се стори толкова дълъг заради мъката, която тежеше на сърцето ми, че имах чувството, че пристигнахме чак към обяд.

Дотогава изобщо не харесвах да ходя в Батак. Оттам е баща ми.

Дядо, който вече минаваше деветдесетте, беше странен човек. Никога не съм го виждал да се усмихва. Беше едър мъж, с голям гръден кош и изправена походка. Носеше бялата си брада дълга, косата му все още беше гъста. Общо взето, никой не би му дал повече от шейсет, ако не го познаваше. Не заради брадата, косата или стойката му обаче казвам, че беше странен.

Винаги мълчеше. Проговаряше само, когато беше абсолютно наложително да го направи и то с откъслечни фрази. Когато родителите ми го питаха как е, има ли нужда от нещо или каквото и да било друго, той отговаряше някак неопределено, дистанцирано. Макар и да ходехме при него рядко, при всеки удобен момент той се измъкваше от нашата компания и се усамотяваше.

Обикновено сядаше на двора, където си беше направил маса от дънера на един вековен дъб, палеше лулата си и отпиваше замислено ракия. Когато веднъж попитах баща ми защо дядо е толкова вгъбен в себе си, той ми отговори, че винаги е бил такъв, но нещата са се задълбочили след смъртта на баба ми. Тя е починала няколко години преди аз да се родя.

Най-странни обаче бяха очите му. Светлосини, дълбоки и пълни с нещо плашещо. Винаги, когато ме погледнеше, ме побиваха тръпки и несъзнателно се свивах.

Мисля, че вече можете да разберете защо толкова много исках да си остана в Пловдив, а не да замина при дядо си в Батак. Бях малко дете и се чувствах неловко. Всички възрастни, дори беглите познати на родителите ми, ми се радваха, показваха положителното си отношение към мен, казваха неща от сорта на „Я виж какъв си юнак”, „Много си пораснал”, „Да учиш и да слушаш вашите”. Но не и дядо ми.

Когато отивахме в Батак, той просто излизаше от двора, подаваше ръка на баща ми, на майка ми, а накрая и на мен. Винаги, когато държах едрата му, кокалеста длан, се чудех защо не ме прегърне, не ме вземе на ръце, както правеше другият ми дядо, бащата на майка ми. И не можех да разбера каква е причината. Честно казано, това ме караше малко да се страхувам от него.

Само веднъж досега бях оставал в Батак без родителите си. Беше за два дена. Дядо ми не промени обичайното си поведение. По цял ден или работеше на двора, или седеше на своята пейка под дебелата сянка на асмата и облегнал лакти на вековния дънер, пушеше и гледаше замислено в пространството.

„Храната е готова” бяха единствените думи, които чувах от устата му три пъти дневно. Веднъж, когато го попитах дали мога да му помогна в домашните задължения, той ми отговори кратко, че няма как да му бъда полезен с нещо и аз, обезсърчен и разстроен, се прибрах в стаята си, за да чета книга. Макар и да знаех, че не е така, имах чувството, че съм направил нещо, което е обидило или наранило дядо ми и заради това той не се държи добре с мен.

Когато слязох от колата, усетих колко е свеж въздухът. Зелената трева, високите хълмове, величественото спокойствие на природата, се различаваха рязко от горещата застиналост на равнината, откъдето идвахме.

Дядо излезе през зелената дворна врата. Беше все така изправен и стегнат, но движенията му ми се сториха някак по-тромави от преди. Той дойде при нас с обичайното си сериозно изражение и поздрави баща ми, а след това и мен. Ръкостискането му беше по-меко, дланта му задържа моята по-продължително. Влязохме в двора и аз веднага отидох в кошарата, за да видя малките агънца и яренца. Баща ми и дядо седнаха до дънера и започнаха да разговарят.

Щом влязох, малките животинки ме заобиколиха,  заподскачаха около мен, облизваха ръцете ми с грапавите си езичета и ме побутваха с малките си главички. Така се заиграх с тях, че не съм чул кога баща ми ме е повикал.

Той отвори дъсчената врата разгневен, но когато видя с какво се занимавам, изражението му веднага омекна. Агънцата и яренцата припнаха към него и започнаха да го изследват така игриво, както преди това правеха с мен.

– Ела- каза баща ми след малко- Имаш достатъчно време да си играеш с тези палавници.

Излязохме на двора и отидохме при дядо, който все така седеше, облегнат на любимия си пън.

– Ясене,- обърна се татко към мен- с дядо ти решихме да останеш тук поне за седмица. Искам да бъдеш послушен и да помагаш, когато се наложи. Така. Сега аз си тръгвам, защото имам работа. Ще дойда да те взема.

Той просто стана, разроши косата ми, отново стисна ръката на дядо и тръгна към входната врата. След минута чух как запали двигателя на колата, а скоро и този шум се отдалечи. Седяхме мълчаливо. С поглед изследвах сбръчканото лице на човека срещу мен, грубите му ръце, които дори и на тези години вършеха толкова много работа, побелялата му, едра глава.

– Гладен ли си?- попита ме дядо.

Този въпрос ме изненада.

Вече не ми казваше, че храната е готова, а ме питаше дали съм гладен.

– Да, дядо- отговорих.

Той дръпна от лулата си още веднъж, изтръска я старателно от ръба на пейката и стана от мястото си с лека въздишка.

Тогава, точно тогава се случи нещо, което промени мнението ми за стареца. Той заобиколи вековния дънер с достолепната си походка и, минавайки покрай мен, ме прегърна:

– Ела с мен. Ще ти приготвя нещо специално.

Станах като ужилен. „Той вече ме обича”, помислих си.

Дядо обаче не тръгна към къщата. Пое към двора и това доста ме озадачи. Искаше ми се да го попитам какво е намислил, но нямах смелост. Влязохме под сайванта, той отвори един стар скрин, извади оттам два чифта гумени ботуши, единия голям, а другия – доста по-малък.

– Обуй ги. Специално за теб съм ги взел.

Просто го направих. Не знаех какво е намислил, но ясно усещах, че е нещо вълнуващо. – Ела с мен, момчето ми.

Дядо нахлузи своите ботуши и тръгнахме. Като всяко малко момче, което е поставено лице в лице с вълнуващо приключение, аз имах чувството, че ще полетя. Сърцето ми биеше, сякаш иска да изскочи от гърдите ми, сетивата ми искаха да погълнат всички възможни емоции.

Вървяхме бавно, а от време на време се чудех какво смята да прави дядо с голямата кошница, която носеше в лявата си ръка.

– Ясене, баща ти водил ли те е някога за гъби?

– Не, никога- отговорих, чудейки се защо дядо ми ми задава такъв странен въпрос.

– Чуй сега и запомни от мен. Гъбарството не е за всеки. За да си добър гъбар, трябва да знаеш доста неща, да имаш определени качества и да си смел човек- дядо се спря и ме погледна с ония очи, които ви описах по-горе-Първо, трябва да си наясно, че не всяка гъба, която намериш, става за ядене. Има три вида гъби. Ядливи, отровни и такива, които могат да се използват, след като ги обработиш по определен начин- той продължи по стръмната пътека, по която ме водеше накъдето си беше наумил– Така, между другото, е и с хората.

Ядливите гъби са вкусни; трудно е да ги намериш и разпознаеш. Има и такива човеци. Когато се докоснеш истински до тях обаче, разбираш колко са ти присърце. Можеш да им се довериш, можеш да разчиташ на тях; каквото и да ти се случи, те са насреща. Сред хората се срещат и дяволски гъби– дядо спря за момент, за да си вземе въздух– Тъй като току-що ми каза, че баща ти не те е водил за гъби, може би се налага да ти обясня, че дяволската гъба е една то най-отровните, които виреят в България. Но за сметка на това е много красива. Скиташ из планината, виждаш я и онемяваш при вида й. Но откъснеш ли я и отнесеш ли я у дома си, тя ще умори не само теб, а и всички хора, които ти имат доверие, които те смятат за опора и разчитат на десницата ти. Поддадеш ли се на обаянието й, свършен си. Дяволската и другите отровни гъби са много повече от ядливите. И при хората ситуацията е подобна. Често, когато някой те заслепява с красиви думи или обещания, смъртна опасност за духа или тялото ти витае над теб- дядо беше задъхан– Нека си отпочинем за момент.

Излегнахме се в дъхавата пролетна трева. Небето беше с цвят на гълъбово яйце. Чувствах се някак странно. Все едно, че вятърът, галещ клоните на дърветата в близката гора, ми нашепва истории от минали времена.

– Дядо…

– Да?

– А какви са тези… третият вид гъби… които трябва да се обработят по определен начин?

– Обикновено са невзрачни. И на външен вид и като вкус. Затова и малко хора ги познават. Само най-опитните гъбари. Хората, приличащи на тези гъби, се спотайват. Почти никога никой не им обръща внимание. И те избягват да привличат вниманието на околните. По-лесно им е да не го правят. Така че рядко ги късат, за да ги ядат, а още по-рядко ги унищожават, защото изглеждат безобидни– дядо ми се надигна на лакът и запали лулата си– Който обаче е наясно как да използва точно тези гъби, той е най-големият майстор. Защото, ако ги сложиш в специална марината, за да се изкиснат, опечеш ги или им махнеш отровата по някакъв друг начин, те могат да са хранителни не по-малко от ядливите гъби, макар и да не са толкова вкусни– дядо замълча задълго. Пушеше и гледаше към отсрещните хълмове- Исках да кажа, че точно тези гъби, безлични, но за сметка на това устойчиви на странични въздействия и ненатрапчиви, са най-способни да оцелеят. Такива са и хората, които приличат на тях. Не знам защо го казвам точно пред теб. Малък си и едва ли ще ме разбереш.

Дядо беше прав. Нямаше как да разбера какво има предвид. Бях просто едно малко момче.

Когато изпуши лулата си, той каза:

– Време е да продължаваме.

– Къде отиваме?- престраших се да попитам човека, към когото изпитвах особен вид страх до преди няколко часа.

– Когато пристигнем, ще ти кажа.

Не ходихме още много. Пролетта е най-зашеметяващият сезон. Всяка твар се възражда след зимното вцепенение, силата на живота за кой ли път път побеждава ледената красота. Немощни филизи пъплят изпод доскоро замръзналата почва и се борят за живот с отчаяна решимост.

– Тук те водя- каза дядо ми, когато стигнахме до обраслото с тъмнозелена, лъскава трева било на някакъв хълм, от който се откриваше спиращ дъха изглед. Топъл южен вятър рошеше нежно косите ми, а влажната и мека пръст под краката ми ме караше да изпитвам особено чувство на безметежност и да забравям, че палавите ми приятели от махалата в Пловдив вече сигурно се киснат в Марица или ловят риба в дълбоките й подмоли.

– Хубаво е…- промърморих, заслепен от панорамата, която се разкриваше пред мен- Всичко изглежда толкова величествено…

– Не само изглежда, а и е величествено. Искаш ли да ти разкажа една история?- попита дядо и без да изчака отговора ми, продължи– Знам, че сигурно едно малко момче като теб се чуди защо дядо му, на когото още повече е кръстено, се държи толкова студено с него. Когато пораснеш, може би ще разбереш. Но аз вече няма да съм тук, защото съм много стар– той не продума дълго. Не смеех да се обадя, за да не се върне към старото си пълно мълчание- Помниш ли какво ти говорих преди малко за гъбите?

– Да, разбира се че помня. Ядливите гъби…

– Точно така, Ясене. Точно така. Но искам преди да стигнем до гъбите, първо да се спрем на гъбарите. Както при всяко занимание, така и при гъбарството, има хора, които са посредствени при практикуването му, някои, способни да се справят добре и дори отлично и такива, призвани да бъдат гъбари. Ненадминати гъбари.

Преди много, много години, когато дядо ти беше по-малък от теб, а дори и преди рождението му, българските земи имали щастието да станат родина на няколко, че и на повече, от тия, ненадминатите гъбари. Имената им се носели като този пролетен вятър, който духа сега и карали народа да шумоли с радостен шепот. Тези гъбари били неуморни.

– Че защо са му били на народа ни гъбари? Такава важна прехрана ли са били гъбите тогава?

– Преди това не. Но гъбарите описвали, търсели и събирали гъби; знаели каква точно храна му трябва на народа.

– Дядо, а дали знам името на някой от тези гъбари?

– Учиш ли си уроците прилежно?

– Да, дядо- отговорих гордо- Завърших годината с пълно шест.

– Браво на теб, момчето ми- бях объркан. Не получавах често похвали от роднините си и последният човек, от когото очаквах подобно нещо, беше възрастният мъж, пушещ лулата си до мен– В такъв случай, трябва да знаеш имената на всички тези гъбари.

– Но…- недоумявах

– Ето- усмихна се дядо– Ще видиш, че са ти познати. Измежду най-талантливите търсачи на ядливи гъби били Раковски, Левски, Ботев, Хаджи Димитър, Панайот Волов…

Имало и хора, знаещи, че за да порасне една гъба, тя трябва да се полива. Поливали на тъмно, на мъждукащата светлина на лоени свещи, с мастило. Техниката им на пръв поглед изглежда странна, но е доста ефективна. Пайсий, Жефарович, Софроний…

Гъбарите и поливачите са много повече от тези, които ти изброявам и с времето ставали все по-сигурни както във своите, така и във възможностите на гъбите.

– Но, тези имена, които ми изреждаш, са на революционери и просветители, дядо. Историята ми е един от любимите предмети и мисля, че съм прав. Как да не знам кои са Левски и…

– Браво, момчето ми. Прав си. Тези гъбари били просветители, поети, революционери; те не искали да откъснат гъбите, а да им дадат нов живот.

При неуморите си дерзания, гонени, гладни и често неразбрани, те успявали да попаднат тук-там на ядливи гъби, които, от своя страна, веднага започвали да търсят нови гъби.

Не разбирах как гъбите са тръгвали да събират други гъби, но си замълчах.Дядо също не проговори дълго. Накрая се престраших да му  напомня:

– Нали обеща да ми разкажеш история…

– Засега ти разказах достатъчно- отговори той спокойно– Освен това, трябва да напълним тази кошница с гъби.

Ето за какво била кошницата. Дори я бях забравил. Усмихнах се срещу слънцето, което се вдигаше все по-високо и премрежваше очите ми.

– Ставай, момче!- в гласа на дядо се четяха нотките на отчужденост, с които го бях запомнил до днес.

––––––––

Въпреки че ми се струваше доста уморен докато изкачвахме билото към върха, сега дядо ми ме смая. С изключение на кратката почивка, която направихме, за да обядваме, не седнахме през целия ден.

Той много добре знаеше всяко местенце из околните планини. Казваше ми имената на доловете, възвишенията, върховете, които заставаха на пътя ни. Разказваше ми и легенди за това, откъде идват имената им.

В интерес на истината, напълнихме огромната кошница, която носеше дядо ми, за не повече от два часа. Той много старателно ми разясняваше къде мога да открия всяка от гъбите, които откъсваше, кога растат и какво време обичат. Когато видехме отровна гъба, ми беше обръщано два пъти повече внимание.

След като вече бяхме свършили задачата си, аз, с малко неудоволствие, чаках кога ще поемем назад към Батак.

– Искаш ли да си напалим огън и да прекараме нощта на Влашката могила?

Бях изненадан от този въпрос дотолкова, че изглежда съм отговорил без думи. Само чрез възторженото си изражение.

– Добре тогава. Сега ще легнем и ще си починем. Има време да стигнем до нея.

Без да каже нищо повече, дядо ми свърна в един дол, пълен с есенни листа, разрови най-горния им още мокър пласт и постави кошницата. След това просто я покри отново със същите жълти, оранжеви и червени късчета от миналогодишното величие на родопската гора.

– Махни мокрите листа, легни върху сухите и се покрий с това- дядо свали от раменете си доковото си палто– Някога нямах нужда и от една секунда почивка, но вече съм на много години и искам да поспя.

Докато реагирам, вече се беше заровил в дола и хъркаше. Що се отнася до мен, аз не можех да заспя. Приключенията ми от този ден съвсем не съответстваха на очакванията ми за няколко скучни седмици в Батак, изпълнили главата ми само преди няколко часа.

Въртях се в листата, представяйки си че вълци и мечки ме търсят, а аз ги наблюдавам от засада и дебна как да забия копието си в сърцето на първото животно, което ме приближи. В мечтите си бях най-великият ловец на племето си.

––––––––

Дядо ми се събуди, когато слънцето вече докосваше хълмовете с огнения си ръб.

– Уф!- стреснато възкликна той– Спал съм много. Ставай и да тръгваме, защото нямаме време. Трябва да съберем дърва, да напалим огън и да си направим бивак, преди да се стъмни съвсем.

Походката на дядо напомняше повече тази на планински козел, отколкото на мъж на повече от деветдесет години. Когато веднъж попитах баща ми, винаги пестелив на думи, какво е работил дядо, той ми отговори, че цял живот е бил дървар из планините. Личеше си.

Изминахме разстоянието до първия хълм, който изкачихме, след като напуснахме Батак, за по-малко от половин час. Гледката беше още по-впечатляваща, отколкото тази, която се разкри пред мен през деня. Небето бързо потъмняваше и беше придобило тъмносив цвят. Само на мястото, на което се беше скрило слънцето, над мастиленочерните хълмове гореше яркочервено петно. И то обаче бързо се смаляваше. Така, единствената светлина оставаха ярките точици на града долу в ниското.

– Ясене, ще гледаш в захлас или ще дойдеш да ми помогнеш да съберем дърва и да направим огън?- твърдият глас на дядо ми ме изкара от вцепенението пред красотата  на природата- Тук нощите са много студени дори и през август. Нали не искаш да подсмъркваш, когато баща ти дойде да те прибере?

Не само, че не исках, а и изпадах в ужас при мисълта, че може да се получи така. Баща ми винаги се разяряваше много и ме отрупваше с наказания, щом се разболеех. Твърдеше, че не съм се пазил и че сам съм виновен за състоянието си. В интерес на истината сега знам, че почти винаги е бил прав, но тогава възприемах поведението му като явно доказателство, че ме е създал само, за да ме измъчва, наказва и тормози. Тичешком последвах дядо си в шубрака.

Бързо пренесохме, подредихме и сортирахме по големина огромен куп съчки и клони. Дядо ми изкопа с малката си брадвичка тревата в кръг с радиус около половин метър, огради мястото с едри камъни, които се чудех как успява да носи. След това нареди съчки в ограденото пространство. Докато работеше съсредоточено, ми обясняваше разпалено:

– Първо изкопаваш тревата, за да не се запали и да прехвърли пламъка настрани, така че да предизвикаш пожар. След това ограждаш с камъни. Пак със същата цел. Гледай сега много внимателно как се разпалва огъня. Най-отдолу начупваш много тънки и сухи клонки, като внимаваш между тях да остава извесно разстояние, за да може да влиза кислород. Приготвяш си така, че да са ти подръка, малко по-дебели съчки. Ако имаш суха трева, можеш да я сложиш най-отдолу, защото се разпалва изключително лесно.

Ако се наложи, раздухваш пламъка, за да пламнат дребните и сухи клечки. След това поставяш една по една по-едрите съчки, докато пламъкът подхване и тях. После вече е лесно. Хвърляш по-големи клони и то не само по един, а по повече, за да получиш хубав огън. Ето, виждаш ли?

И наистина, докато дядо ми обясняваше как стават нещата, той успя да разпали голям пламък. Радвах се на гледката. Огън, планинско небе, по което изгряваха все повече звезди, нощ на открито… Мислех си, че ме чака най-вълнуващата нощ в живота ми.

– Какво се помотаваш, момче!?- гласът на дядо отново беше рязък. Стресна ме– Вземи брадвичката и отивай ей там. Насечи туфи мъх и ги нареди от другата страна на огъня. Какво, да не би да искаш да спим направо на земята?

Скокнах като ужилен. Посегнах неуверено към брадвата и погледнах дядо в очите. Никога досега не ми бяха поверявали боравенето с остри сечива. И баща ми и другият ми дядо, изобщо всички постоянно повтаряха, че съм още малък и тем подобни. А аз винаги съм мечтал да сека, да си дялкам нещо, или просто да нося някой нож, препасан в колана си. Не по улиците, разбира се, но когато ходим на излети в палнината. И ето, сега за пръв път ми се отдаваше възможност да осъществя мечтата си, а се колебаех. Може би не можех да повярвам, че ми се поверява такава отговорност.

– Не виждаш ли, че след малко ще е напълно тъмно? Какво ти става?

Не чаках друга покана. Скочих на крака и се отправих тичешком в посоката, в която беше посочил дядо. Опасенията ми, че ще ми е трудно в сгъстяващия се мрак да открия къде точно има мъх, се оказаха напълно неоснователни.

Само на двадесетина метра от огъня твърдата почва под краката ми се смени с нещо меко, в което ходилата потъваха приятно.

Приклекнах на едно коляно и започнах да подсичам внимателно корените на мъха. Когато миналата година бях на екскурзионно летуване в Стара планина, бях видял точно как става. Водачът ни си правеше от дебели туфи мъх удобно „легло”, опънат на което прекарваше единия час обедна почивка, който ни отпускаше. Добър човек беше тоя Бай Васко… И такива истории разказваше…

Изрязвах мъха на колкото се може по-големи парчета, носех ги до огъня и ги подреждах старателно. Изглежда съм се бил залисал много в заниманието си, защото по някое време дядо ми се обърна към мен. Този път спокойно и някак гальовно:

– Достатъчно, Ясене. Няма да покриваме цялата поляна с мъх. Трябва ни пространство само, колкото да легнем. Ела да изпечем гъби.

Чак в този момент усетих колко съм гладен. От часове обикаляхме по хълмовете, катерехме се, слизахме, потта се лееше по челата и гърбовете ни, а нито веднъж не си бях помислил за храна. Кой знае защо. Може би заради емоциите, които преживявах за пръв път и които ми се струваха толкова силни, че често имах чувството, че сърцето ми ще спре.

Вече беше съвсем тъмно. Помислих си, но изглежда съм го казал и на глас:

– Ами ако завали…?

На светлината на огъня видях как очите на дядо се насочиха към мен, а лицето му се разтегна в широка усмивка. Най-широката, която изобщо съм виждал някога на това негово лице.

– Няма да завали, Ясене– той разроши косата ми– Нали знаеш от къде идва дъждът?

– Разбира се, че знам!- почувствах се леко засегнат. Все едно бях в детската градина- Дъждът е вода, която се изпарява от земята и се задържа в небето под формата на облаци. След това тази вода пада и така се получава дъжд…

– Правилно- дядо говореше меко и ме караше да го чуствам още по-близък– Виждаш ли колко звезди има по небето?

– Да- недоумявах какво има предвид.

– Е, ако има облаци, дали ще се виждат звездите?

– Ами, не- помислих малко- Но облаците могат да дойдат бързо…

– Няма вятър, така че няма откъде да дойдат и да донесат дъжд… А сега, нека да опечем няколко гъби, защото умирам от глад.

Дядо си беше приготвил сравнително дебела сурова клонка, чиято кора обели старателно с ножа си. Той извади от един от джобовете си хартийка и внимателно поръси няколко големи, тлъсти манатарки. След това ги набучи на импровизирания шиш.

– Какво слагаш на гъбите, дядо?

– Една вълшебна подправка- отговори той с тайнствено изражение, което се подхранваше от дивата игра на проблясъците на огъня по лицето му– Казали са ми я старите гъбари, за които ти говорих. Тя дава на всеки мъж смелост да зашлеви мечка, сила да премести вековен дъб и младост на духа завинаги.

– И каква е тази подправка?- наистина бях заинтригуван

– Има време. Ще разбереш.

Дядо отново стана тайнствен и неразговорлив. Приклекна над огъня и започна да върти манатарките над него. Те зацвърчаха, от гуглите им потече сок, а лекият полъх на вятъра докарваше до мен неописуемо вкусна миризма. Преглъщах лигите си и само чаках кога най-после ще започнем да се храним. Е, от време на време се замислях и за съставките на „вълшебната подправка”, но бях твърде гладен, за да се задълбочавам.

Когато реши, че гъбите са готови, дядо ги махна от пръчката, поръси ги с останалото в пликчето съдържание и каза:

– Само да поизстинат малко и можем да започваме…

Тайната подправка на дядо се оказа обикновена сол…

––––––––

С пълни стомаси, опънати по гръб, ние мълчахме и се наслаждавахме на мекия мъх под гърбовете си. Огънят гореше достатъчно силно, за да попречи на нощния хлад да проникне в телата ни. В душите ни цареше идилия.

Гледайки към звездите втренчено, имах чувството, че примигват. И очите ми примигваха, само че клепачите ми се отлепяха все по-трудно. Тъкмо бях започнал да се предавам на блажения и здрав сън, който само физическото изтощение може да даде на човек, когато се стреснах от гласа на дядо:

– И друг път на този хълм са палени огньове. И то много повече. Аз ги помня. Бях долу, в Батак, бях малък и ги гледах с трепет. Сърцето ми щеше да излезе от гърдите от вълнение. Смели мъже се бяха събрали тука. Е, освен тях се намираха и отровни, а най-много бяха гъбите, които се нуждаеха от допълнителна обработка. Но винаги е така.

Мълчанието отново взе властта над Влашката могила. Скоро разбрах, че ако не попитам, дядо никога няма да ми разкаже продължението на тази история.

– Какви са били тези огньове, дядо? Кои са мъжете, които са ги запалили и какво са правили тук? Защо са били толкова много?

– Историята е дълга. Не мога да ти я разкажа набързо. Бих обидил участниците в нея. Бих обидил и себе си. Ако ти се спи или не ти се слуша, няма смисъл да започвам.

– Не, дядо, повече от всичко искам да чуя историята, която ще ми разкажеш. Сигурен съм, че ще е много интересна…

– Преди много, много години, когато аз бях само на десет, българите решиха да надигнат глава. Пет века османските турци владееха земите ни. Пет века народът ни е оцелял без да има държава, която да го закриля. Често е бил унижаван, избиван, а честта му не представлявала нищо. За да избегнат насилието, за да живеят по-добре или просто, защото така решили, много българи се отказали от религията на дедите си и станали мюсюлмани.

Българският народ обаче не се примирявал. Напук на всичко, запазил жив духа си. Дедите ни строели с оскъдните си средства църкви, поддържали манастири и издигали училища, за да знаят децата да четат и пишат, да помнят славните времена на българската държава и да пренесат този спомен в паметта на следващото поколение.

Не били редки случаите когато народът, по-скоро от отчаяние, отколкото с надежда, се хващал и за оръжието. Малко били тези, които вярвали, че няколко въстанали села или стотина зле въоръжени хайдути, забегнали в планината, могат да победят всемогъщата Османска империя, простираща се от Тунис до Арабския полуостров и от Египет до Виена. Хората обаче не мислели за надвиване на Империята. Те просто не можели да живеят така и предпочитали да загинат, но да опитат да променят съдбата си.

Рядко успявали. Потушаването на въстанията било детска игра за могъщата войска на султана. Рядко се случвало и някой да оцелее от четите, които обикаляли планините. На пръсти се броят хайдутите, които доживяха до Освобождението.

Въпреки че могъществото било на страната на мюсюлманите обаче, в Империята се случвало нещо странно. Потиснатите народи, изтребвани, унижавани и принуждавани да плащат огромни данъци, ставали все по-силни. За сметка на това държавата, която разполагала с огромна територия и мощ, постепенно западала.

– Защо се получило така, дядо?- бях завладян от разказа. Никой учител по история не беше успявал да привлече вниманието ми толкова силно.

– Не знам, Ясене. Не съм историк- отговори дядо замислено. Брадатото му лице се очертаваше на фона на звездното небе– Единственото, което знам е, че както държавите, така и хората, стават по-устойчиви, когато са подложени на изпитания. Българите били принудени да правят много повече усилия, за да постигнат целите си и това ги калило. Постепенно те започнали да се занимават с търговия, занаяти, животновъдство, натрупвали и пари, и знания и ставали все по-твърди в намерението си да се освободят и да възобновят своята славна през Средновековието държава.

В началото дедите ни се събирали на групички по двама-трима, шепнели си в тъмните изби, обсъждали, спорели как да стигнат до свободата и каква трябва да е бъдещата България. Постепенно станали по-многобройни и дръзки, идеите им се избистряли, сред тях се появили талантливи и дръзки водачи, смели и решителни революционери. Движението натрупало сила и увереност, намирали се все повече хора, които вярвали в наглед невъзможното – да се пребори турската държава.

Дълги години се търсел начин да се стигне до освобождението. Опитвали и обмисляли какво ли не: чети, всеобща революция, обединение с други балкански страни. Така или иначе, нито един план не довел до успешен изход.

Дядо замълча, загледан в мрака. Реших да изчакам сам да реши кога да продължи.

– Тогава, когато всички, донякъде отчаяни и обезверени от неуспехите си, започнали да спорят и да се препират как да продължи борбата и дали изобщо да я продължават, се появил един мъж, решен на всичко, за да извоюва за народа си свобода. Той обикалял неуморно всички български земи от македонско до Северна Добруджа и от Бяло море до Дунава. Постепенно набрал много последователи. Идеите му били справедливи и прости за разбиране. Затова и заради откритостта и честността му хората го обичали и му вярвали. Той се опълчвал срещу османската държава, но винаги казвал, че обикновените турци не са врагове на българите, защото страдат почти колкото тях от своеволията на управниците. Смятал, че двата народа могат да живеят мирно и в разбирателство.

Той смятал, че българите трябва да се освободят единствено чрез собствените си сили, а не да разчитат на Русия, Сърбия или на когото и да било другиго. Свобода, дадена от друг, за него означавала ново робство. Времето показа, че до голяма степен това е вярно, но както и да е.

За да могат българите да стигнат самостоятелно до мечтаната цел, била необходима организация, подготовка и вяра. Човекът, за когото ти говоря, смятал, че правилният начин е да бъдат създадени малки сдружения на вярващи в освобождението хора във всички населени места, в които живеят българи. От най-малкото село до най-големия и богат град…

– Дядо…- казах плахо. Въпреки че се страхувах да го прекъсна, за да не се разгневи и да спре да разказва, не успях да се сдържа.

– Кажи, момчето ми- гласът му беше спокоен и дълбок и не издаваше никакво раздразнение.

– Този човек, за когото говориш, не се ли казва Левски?

– Не, не се казва Левски– отговори дядо, а след това замълча и стана, за да хвърли дърва в огъня. После ме погледна. Изглеждаше величествен и някак тайнствен. Пламъците осветяваха високата му фигура, на лицето му се разля широка усмивка– Казва се Васил Иванов Кунчев.

– Да, да- побързах да кажа смутено- Но…

– Да, познат ни е под името Левски– дядо отново се отпусна на дебелото легло от мъх– Той обикалял и създавал комитети (така наричали сдруженията), вдъхвал сили и увереност на членовете им, съветвал ги как да организират и прикриват дейността си, как да се снабдяват с оръжие и да привличат нови съмишленици.

Разбира се, работата му била изключително трудна, опасна и отговорна. Затова и никой не можел да се справи с нея така, както го правел Левски. Той имал малцина доверени помощници, а повечето от тях бързо били предадени или заловени. Голяма част от революционните ръководители го подкрепяли, но имало и такива, които смятали, че действията му са безсмислени и че ако доведат до нещо, то това ще е само едно налудничаво въстание, при което ще загинат хиляди невинни българи.

Левски успявал да се спаси от преследващите го по петите турци стотици пъти. Според ситуацията той използвал хитрост, сила или бягство, но изглеждал неуловим. Затова го наричали „джингиби”, което означава „като дух”.

Но, ето че веднъж и неговият ангел му изневерил и Левски бил заловен и обесен. Изглеждало, че делото му ще се разпадне и няма да остави никакви следи, обаче не станало така. Думите му, като река, чийто води не могат да се върнат назад, се пропили в душите на хиляди и хиляди български юнаци и те нямали намерение да преклонят глави. Бил дошъл момент, в който пред тях имало два пътя. Единият водел към свободата, а другият – към гроба.

Много от комитетите били разбити от османските власти, които се възползвали от обезглавяването на българската освободителна идея. Стотици пламенни патриоти били заловени, избити, хвърлени по затворите или пратени в заточение. В друга ситуация това би било достатъчно, за да се изкоренят задълго намеренията на българите да се борят за свободата си. Но не и сега. Комитетите и старите им членове се съвзели учудващо бързо. Те стъпили здраво на краката си и заработили с удвоени усилия, за да вдигнат народа на всеобщо въстание…

––––––––

Не исках да развалям разказа на дядо си, но това, което ми говореше, ми беше известно. Както споменах, историята ми беше любимият предмет и, освен учебника, четях много исторически книги, интересувах се живо от всичко, което можех да науча и правех всичко възможно да се докопам до повече информация.

От друга страна, начинът, по който той ми разказваше за събитията от една вече далечна епоха, на която той беше съвременник, беше впечатляващ. Можех само да седя със затаен дъх и да се наслаждавам на вълшебния момент, със звездното небе и пукащите съчки на огъня.

––––––––

– …Изобщо, била изградена една стройна военна организация– отново се заслушах в думите на дядо си- Без държава, при постоянно преследване и липса на пари, опит и оръжие, българите работили здраво и постигнали каквото било възможно. Българските земи били разделени на революционни окръзи, всеки от които имал самостоятелно ръководство.

За всички било въпрос на чест да са първи в организацията и в патриотичното дело, но най-отдадени на идеята били хората от планинските части. Планинците винаги са били корави и непокорни. Сега те за пореден път доказали, че не е лесно да ги накараш да преклонят глави.

След разпределението, Батак се паднал на територията на Пловдивския революционен окръг. Тук се намирали и другите селища в Родопите и Средна гора.- дядо посочи в мрака с кокалестата си, едра ръка. Изглежда ми показваше посоката, в която се намира Средна гора- Скоро обаче комитетът в Пловдив, който трябвало да ръководи подготовката, претърпял някои неволи и станало ясно, че няма да може да изпълнява задачата си. Ето, че за център на въстанието вместо Пловдив било избрано Панагюрище. Смели и решителни мъже застанали начело на дръзкото дело. Те неуморно сновяли из българските селища из Средна гора, Родопите и равнината между тях и наливали масло в огъня на борбата. Трескаво се купували оръжия и муниции; народът се подготвял за решителна битка, без дори и за миг да се замисля, че начинанието му е чиста лудост. Всички били като омагьосани от мечтата си. Това, че виждали в очите на сънародниците си същия пламък, който блестял и в техните, ги карало да вярват в граничещото с невъзможното.

След като хвърлили огромни усилия, водачите решили, че вече е време да се уточни дългоочаканата дата. Избрали това да стане на една местност над Панагюрище…

– Оборище…- отново не издържах и се обадих , за да покажа, че знам за какво става въпрос.

– Точно така, момчето ми- окуражи ме дядо ми– Няма нищо по-хубаво от това човек да знае миналото на народа си.

На Оборище дошли представители на всички революционни комитети от окръга. Това било към средата на април 1876 година. Споровете били яростни. Някои по-предпазливи били на мнение, че хората все още не са готови да започват открита борба и искали подготовката да продължи.

Други смятали, че нещата стоят точно наопаки. Те издигали тътнещ глас и заявявали решително, че точно сега е моментът да се започне битката. Начело им стоял Бенковски. Най-дързък сред дръзките. Заедно с него били много други юнаци. Сред тях се отличавал Петър Горанов, представителят на Батак.

Тези мъже отбелязвали въодушевлението, което царяло сред хората и заявявали, че никой не трябва да се лъже, че то ще продължи дълго. Един вид „желязото трябва да се кове, докато e топло”.

В крайна сметка тези пламенни души, тези луди и безстрашни глави, надделели. Така на Оборище било решено въстанието да бъде обявено в началото на май и представителите на комитетите се разотишли по родните си места.

За кой ли път в българската история обаче, плановете на дръзновените и родолюбиви мъже били провалени от гнидата на предателството.

Много скоро турските власти разбрали за намеренията на българите. Те бързо предприели мерки. Имало само два пътя. Единият бил да се разтури цялата организация, да се заровят оръжията и да се направи опит да се скрият всички следи от замисленото дело. Юнаците обаче решително отказали да поемат по него. Те искали да завършат докрай започнатото, без значение какво ще им коства това. И се приготвили за съпротива.

По това време турските власти от Татар Пазарджик…

– Татар Пазарджик?- учудих се аз.

– Да– дядо ми вече не говореше толкова меко и благо– Така се казваше тогава Пазарджик. Та, властите от Татар Пазарджик решили да извият главата на пилето докато е още в черупката. Тамошните големци се събрали и изпратили войска в Средногорието. Турската потеря имала задачата да залови най-видните водачи на въстанието и да сплаши или накаже останалите „гяури”, които се осмелили да надигнат глава срещу султана и Аллах.

Всички очаквали, че това ще стане лесно. Угоените и мудни чиновници не можели да допуснат, че българите ще проявят някаква дързост. Те вече доволно потривали ръце в очакване да съдят и накажат виновниците за неподчинението.

Сметките им обаче не излезли верни. Копривщенци отрано разбрали, че към богатия им и процъвтяващ град, населен изцяло от българи, се задава турска войска. Пръв измежду копривщенските революционери бил Тодор Каблешков. Той и най-близките му сподвижници се укрили по тайни места и след като се посъветвали, взели решение, че заради така стеклите се обстоятелства, въстанието трябва да бъде вдигнато предварително. И го вдигнали подобаващо.

Решените на всичко юнаци превзели конака…

– Какво е конак, дядо?- попитах аз. Бях срещал думата и имах смътна представа за значението й, но не бях съвсем сигурен.

– Конак е сградата, в която се помещавали управниците по турско време. Нещо като кметство или община– дядо замълча за малко. Имах чуството, че започва да се връща към старата си мрачност. Единствената разлика беше, че сега поне говореше, но го правеше с такъв леден тон, че ме побиваха тръпки– След като се справили без особени затруднения с турската управа в града си, копривщенци побързали да изпратят вест на съседите си от Панагюрище. Те им съобщили какво се е случило и ги призовавали да последват примера им.

Панагюрци, разбира се, не се забавили. Потерята, която била изпратена да залови водачите на заговора в града, чула изстрели още преди да стигне до него и турците уплашено подвили опашки и се върнали в Татар Пазарджик. Там те съобщили на големите аги какво е положението. Сред поданиците на Аллах настъпил смут и уплаха. Те се стреснали и започнали да си представят как гордите планинци за нула време могат да слязат от облите хълмове на Средна гора, да нахлуят в града и да прережат тлъстите им вратове. Точно от този момент, в който уплашените аги и техните блюдолизци защъкали припряно из Татар Пазарджик и се изпокрили зад дебелите и високи зидове на домовете си, точно от този момент започва и участието на Батак в трескавите събития от онази 1876 година. Тогава, когато аз бях само на 10.

– Но как така, дядо?- недоумявах аз- Та Пазарджик е далече от Батак. Какво е станало?

Дядо не тоговори веднага. Старателно разпалваше лулата си и продължи разказа едва след като дръпна няколко пъти от нея.

– Както трябва да ти подсказва името му, навремето Татар Пазарджик беше града в който се събираха хората от цялата околност, от планинските и полските села и градове, и носеха всеки кой каквото е произвел, за да го разменят или продадат срещу стоките, от които имат нужда. Някога всичко беше различно– дядо се замисли и облегна брада на дланите си– Тогава всяко домакинство само добиваше повечето неша, от които се нуждаеше. Плодовете и зеленчуците се засяваха в земята, окопаваха се, поливаха се и се събираха на ръка. Месото идваше от животни, които сами пасяхме, дояхме и колехме. Дрехите и завивките жените ни тъчаха на станове.

Оставаха, разбира се и някои неща, които нямаше как да си произведем сами. Затова се срещахме на пазарите с хора, имащи тези неща и им предлагахме други стоки, от които пък те имаха нужда…

– Това се нарича разменна търговия- уточних не без гордост.

– Точно така, момчето ми- поклати глава в знак на съгласие дядо– Разменна търговия. Батачани обаче се бяха прославили по цялата Османска империя с дървения материал, който произвеждаха. Около селото имаше стотици дъскорезници и за кратко време жителите му се бяха замогнали много. Те обикаляха със стоките си близки и далечни страни, забогатяваха, виждаха как живеят свободните народи и ставаха все по-горди и дръзки в мечтата си за независимост на България.

Не си спомням точно дървен материал ли са продавали макар, че сигурно е така, но по онова време в Татар Пазарджик се случили няколко батачани. Те не разбрали точно какво става, но като видели сконфузените и уплашени физиономии на агите след разговора им със завърналата се от Средна гора потеря      , разбрали, че Копривщица и Панагюрище вече се вълнуват. Те побързали да се приберат в Батак, за да съобщят важната новина.

По онова време лудостта на революцията май беше обхванала Батак повече от всяко друго селище. Батачани хич не се погаждаха с повечето мюсюлмани открай време. Градът беше чисто български, а наоколо имаше доста помашки селища и омразата помежду им често идваше от само себе си. Свикнали с волния живот в суровата планина, батачани не признаваха или признаваха само за пред очи върховенството на мюсюлманските власти. Едва ли не всеки мъж в града имаше пушка и вярвай ми, знаеше как да я използва. Наистина, пушките бяха кремъклийки и не можеха да се сравняват с модерните оръжия на помаците, но все пак даваха голямо самочувствие на притежателите си. А, в интерес на истината, и самите помаци не смееха много – много да се ежат, когато се срещнеха с някой батачанин един на един. Изобщо, на Батак му се носеше славата на християнска крепост в тази част на Родопите. Разбира се, имаше и други изцяло или частично християнски селища, но Батак беше най-голямото, а жителите му най-ревностни.

Най-ревностни бяха и при подготовката на въстанието. Мрачната решителност и отсъствието на празни думи в изказванията им на събранията бяха направили силно впечатление на всички и мнозина прогнозираха, че Батак ще засенчи и засрами останалите въстанали селища. Почти всички мъже в селото бяха единодушни, че въоръжена борба трябва да се води и то до последно. Според предварителните планове християнските въстаници от всички околни села трябваше да се преместят в Батак със семействата и имуществото си, да се укрепят и да покажат на какво са способни.

Спомням си когато се прибраха търговците от Татар Пазарджик. Ние, децата играехме безгрижните си пълни с лудории игри по поляните, когато усетихме, че нещо става. Не беше нещо конкретно, просто във въздуха се чувстваше напрежение. Помня как с най-добрия ми приятел Боян се боричкахме в тревата, когато и двамата застинахме. Нещо ставаше. Заоглеждахме се. На площада имаше голямо стълпотворение. Не ни трябваше покана, за да се затичаме натам с все сили.

Когато пристигнахме, започнахме да се провираме сред тълпата. Тъй като бяхме малки, не ни костваше много усилия, за да стигнем до средата. Там стояха търговците. Бяха прашни, все още задъхани, личеше си, че са много уморени. Явно бяха бързали, без да пестят силите си. Един от тях беше бащата на Боян.

– Сигурни ли сте, Илия?- попита го нещо Петър Горанов, който стоеше срещу тях и гледаше строго.

– Как изглеждаше този Петър Горанов?- попитах аз дядо с, като се сетих, че дядо беше казал, че той е бил един от най-яростните защитници на незабавното въстание на събранието на Оборище.

– Беше грамаден мъж. Висок поне два метра, обиколката на ръцете му беше колкото обиколката на крак на възрастен човек, а гръдният му кош побираше толкова въздух, че когато си поемеше дълбоко дъх, не оставаше за хората около него. Та той попита Вельо, бащата на Боян, дали е сигурен за нещо. Всички мълчаха и гледаха като омагьосани. Ставаше нещо много важно и аз се проклинах на ум, че не бяхме тук още в началото.

– Петре, казахме ти какво видяхме- отговори му бащата на Боян. Гледаше го право в очите с проницателния си син поглед- Това е. Фесовете се бяха изпоплашили не на шега и не мога да си представя, че причината може да е друга. Така си мисля, защото цялата суматоха настъпи след като от към планината слезе оня таласъм, Ахмед, когото били изпратили да арестува Бенковски и другите в Копривщица. Беше пребледнял като платно, а след като им пошушука малко в конака, и агите пребледняха. После побързаха да се изпокрият по дупките си. Не можеш да си представиш колко приятна гледка са тези славни аги, като се опитват да бързат с тлъстите си кореми и се потят на най-малкото нагорнище.

Тогава всички се разсмяха- дядо ми въздъхна замислено– И аз се разсмях. Така беше. Още от малки ни възпитаваха в омраза към мюсюлманските големци. И не им беше много трудно да ни убедят защо трябва да ги ненавиждаме. Беше достатъчно да видиш някой от тях или да станеш свидетел на отношението му към българите, а дори и към обикновените турци и помаци. Надути, надменни, зли и безжалостни. Разбира се, имаше и изключения, но те бяха твърде малко. Тогава Петър Горанов, който също се разсмя така, че върховете на боровете се разклатиха, потупа бащата на Боян по рамото и му каза:

– Добре, Вельо, убеди ме. Всички знаете какво означава това. Сега идете да се измиете от прахта и ви чакаме в училището. Имаме да обсъждаме важни въпроси.

Без да продума повече Петър Горанов тръгна по пътя към сградата на училището. Последваха го всички…

– Какво обсъждаха в училището, дядо?- бях просто запленен от историята и сърцето ми биеше лудо в очакване да разбера какви са били решенията на батачани.

– Не знам, момчето ми- отговори дядо замислено– Не знам какво точно са си говорили. На съвещанието присъстваха само мъжете. Там бяха и Стефан Трендафилов, и братята му Ангел и Петър, и Вранко Димитров, и Иван Божин, и Тодор Попнейчев. Все хора, за които между нас, децата, се говореше, че са водачите на въстанието. Толкова искахме да приличаме на тези герои. Имахме пръчки – пушки и дървени ножове и по цял ден биехме въображаеми турци… Разбира се, на съвещанието присъстваха и почти всички други мъже, без малцината страхливци, които не искаха да имат нищо общо с борбата.

Ние другите, жените и децата, стояхме пред училището и чакахме с огромно нетърпение да видим какво става. Не ни се наложи да се тормозим дълго.

Скоро от вратата на училището започнаха да излизат мъжете. Беше вече здрач и дали заради него, дали защото наистина са били такива, но лицата им изглеждаха необичайно решителни и ние неусетно се отдръпнахме от пътя. Всички те мълчаливо се разтичаха и се прибраха по къщите си. Никой от нас, жени, деца, старци, не посмя да попита какво става. Моментът беше много тържествен и никой не се осмели да го разваля с приказки. Това усещане се допълваше от силния камбанен звън, който се носеше от църквата. Знаехме, че преди минути в това училище, което стоеше пред нас и мрака го превръщаше бързо в тъмна безформена грамада, е решена съдбата ни. Следващите дни щяха да бъдат изпълнени с напрежение и щяха да променят живота ни. Никой не знаеше дали към добро или към лошо, но нямаше начин това да не се случи. Нощта започваше. Утре беше Гергьовден. Планинците почти винаги почитат Гергьовден повече дори и от Великден.

Постепенно улицата опустя. Майки хващаха децата си за ръце и тичешком се прибираха по домовете си. По едно време леля Злата отведе Боян, а скоро и майка ме задърпа към къщи, носейки братчето ми на ръце. Отначало се съпротивлявах по инерция, но скоро се замислих. Баща ми беше изтичал към дома ни, след като излезе от училището! Може би щях да науча нещо от него! Сега на свой ред аз задърпах майка си. Нямах търпение да се приберем.

Може би като ти разказвам толкова подробно и оставаш с впечатление, че нещата са се случили за часове. Напротив. От влизането на мъжете в училището до момента, в който майка отвори входната врата на къщата ни, не бяха минали повече от петнайсетина минути…

– От влизането им!?- възкликнах аз. Да не би да имаш предвид от излизането…

– Не, Ясене.- дядо се разсмя– Имам предвид точно от влизането. В онази вечер баташките мъже не се церемониха много. Не вярвам изобщо да е имало някой, който да се е противил на всеобщото желание да се хване оръжието. Дори мисля, че доста батачани с труд са сдържали ругатните, които са напирали в гърдите им. Как така!? Откъде накъде Панагюрище, че и Копривщица ще изпреварят Батак!? Та нали ние се славим като най-юначните! Да си плюем на дланите по-бързо!

Когато майка отвори дворната врата, срещу нас се изправи едър мъж с китка в калпака и пушка преметната през рамо. Първоначално се стреснах и се притиснах до полата на майка си, но веднага разпознах татко и много се засрамих от страхливостта си. Мустакът му стърчеше войнствено. Той се подсмихна и ми каза:

– Сине, сега ти оставаш мъжа в къщата- тогава сложи ръка на главата ми и ме разроши- Грижи се за майка си.

Погледнах към нея. Плачеше. Стана ми много чудно защо плаче. Та нали татко отиваше да бие турци, трябваше да се радваме!

Майка се притисна към гърдите му и тихо захлипа. Попита го какво ще правят.

Татко отговори спокойно, но властно, че няма от какво да се тревожи. Щели да излязат от Батак, на около половин час път, и да заемат позиции така, че турците да не могат да стигнат до града. Това съвсем не успокои майка, но баща ми нямаше никакво намерение да се обяснява повече. Той я целуна по челото, разроши косата ми още веднъж и излезе. Разбира се, ние излязохме след него.

По улиците цареше невиждано стълпотворение. Отваряха се врати, мъже изскачаха от тях, стиснали пушки в ръце, викаха превъзбудено, прегръщаха се и се целуваха, сочеха във всички посоки.

Отново малко се постреснах. Не можех да разбера на какво се дължи цялата тази олелия и превъзбуда. Баща ми бързо изчзна в тълпата…

– Дядо- прекъснах го аз

– Да, момчето ми- той отново беше станал приветлив. Може би далечните спомени от семейството му го караха да се умилява.

– Какъв беше баща ти?

– Баща ми беше търговец. Беше един от най-заможните хора в целия Батак. Беше пътувал до Светите места…

– Светите места?- не знаех какво значи това.

– Да, Ясене, Светите места- повтори дядо- Това са земите около Божи гроб. Там, където е погребано тялото на Исус Христос. Йерусалим и така нататък. Баща ти не ти ли говори за Библията?

– Не- отговорих чистосърдечно.

– Така е- въздъхна дядо- Новата власт казва, че няма Бог. Може и да са прави, но не мисля, че е така. Както и да е. Когато някой ходи до Светите места, придобива прозвището „хаджия”. Нещо като почетна титла. Затова във фамилията ни има частицата „хаджи”. Та дядо ти беше търговец и беше обиколил половината свят. Русия, Австро – Унгария, Египет, беше стигал дори до Персия. Въпреки, че разполагаше с много имане и нямаше от какво да е недоволен от султана, той не се поколеба дори за миг и беше един от основателите на комитета в Батак. Затова ти казвам, че някаква лудост беше обсебила българите тогава. Стотици и хиляди заможни хора, с дом, семейства, положение в обществото и връзки с турците захвърлиха всичко на боклука и взеха пушките. Недоволството беше преминало всякакви граници и трябваше да избие нанякъде.

После разбрах, че само едно нещо е тревожило онези велики мъже в тази паметна нощ. Поради бързото избухване на въстанието не бяха успели да съобщят на съмишлениците си от Ракитово и другите околни села. Първоначалният план бил те да дойдат със семействата си в Батак и там да бъде организизрана съпротивата. Сега обаче това нямаше как да стане. Нашите бащи, деди, съседи и чичовци трябваше да се справят сами в напрегнатата ситуация.

Не вярвам някой да е спал в нощта срещу Гергьовден. Малко след като нашите въстаници поеха към хълмовете, обграждащи Батак и след като жените размениха по няколко тревожни думи, всички се прибрахме по къщите. В моя ум нещата изглеждаха прости. Баща ми излиза в планината, разгромява турците и се прибира. Че как можех да си помисля, че някой може да победи баща ми!? Та той изглеждаше най-големият герой с войнствено засуканите си мустаци, с пушката преметната през рамо и с изпъчените си гърди. Какво си мислеха тия душмани? Освен това баща ми не се изправяше срещу тях сам. С него бяха други непобедими мъже. Мъже, които можеха да разсекат по десетима помаци, без дори да се задъхат.

Притесняваше ме майка. Тя изглежда не беше на моето мнение. Седеше мълчаливо, свита в един ъгъл и тихо хлипаше. По едно време събрах смелост и отидох при нея. Нали вече бях мъжа в къщата. Поне за малко. Докато татко се прибереше като славен победител на кръвопийците. Представях си как вечер ще седим до камината и ще ни разказва безброй пъти как е сякъл и стрелял по тая бездушна сган.

– Майко,- казах й. Опитвах се да звуча уверено- всичко ще е наред. Те ще победят и ще се приберат вкъщи. Тогава ще живеем без страх.

За моя изненада тя реагира като никога досега. Нахока ме здравата и ме изпрати да си лягам. Освен това ми поръча да наглеждам братчетата си, а да не говоря за неща, от които не разбирам. Дотогава майка винаги беше много внимателна и грижовна. Никога не ми беше повишавала тон. Не съм сигурен, защото мина толкова много време, но все ми се струва, че точно тогава разбрах, че нещата не са точно така, както си ги представям. И ме налегна някакво тягостно чувство. Все едно някаква зла сила седна на гърдите ми.

Със свито сърце отидох в съседната стая, където спяхме ние, децата. По това време беше голямо изключение да има две стаи за спане в една къща. Обикновено цялото семейство се разполагаше в една, така че да се пестят място и дърва през зимата. Но, както ти казах, баща ми беше богат и ние живеехме доста добре.

Братята ми бяха родени в две поредни години. Асен беше почти на 2, а Никола скоро щеше да навърши годинка.

Асен спеше кротко и дори не помръдваше. Познаваше се, че е жив само по равномерното помръдване на гърдите му. Никола мърдаше с малките си ръчички в съня си, издаваше тихи звуци и правеше разни уплашени физиономии. Легнах си и загледах прз прозореца към небето. Беше ясна и свежа нощ точно като днес. Много мисли минаха през главата ми, но така или иначе не успях да мигна цяла нощ.

Камбаните на църквата ме стреснаха още призори. Биеха така напористо, както и снощи. Уплаших се, че става нещо лошо, така се бях притеснил от поведението на майка ми снощи и веднага скочих от леглото. Облякох се набързо и изхвърчах навън. На вратата едва не се ударих в майка си, която влизаше. Зачудих се как не бях усетил, че е излязла.

– Облечи най хубавите си дрехи- каза тя, усмихна ми се и ме прегърна- Днес е най-големият празник. Отиваме на църква.

Послушах я и веднага се захванах да се подготвям. Измих си лицето, сресах се старателно и се премених. През това време майка подготвяше братчетата ми. Никола се разреваваше от време на време. Никак не обичаше да го преобличат.

Когато излязохме на улицата, там цареше невероятен хаос. Цял Батак се беше отправил към църквата. Придвижвахме се трудно, но след тревожната нощ празникът и дрезгавото утро бяха разведрили настроението на всички. Чуваше се радостна глъчка, жените говореха една през друга и се окуражаваха взаимно.

Когато най-после успяхме да се доберем до нашата църква „Света Неделя”, там ни чакаше голяма изненада. Най-отпред, точно пред свещениците на Батак Петър Илиев и Нейчо Паунов, плътно се бяха подредили нашите защитници. Всички бяха спретнати, свежи и изобщо не им личеше, че са прекрали цялата нощ в копане на окопи и изграждане на позиции около града ни. Веднага познах татко. Той беше най-наперен и смел от всички. Гледах го и гърдите ми се пълнеха с гордост, а очите със сълзи.

Никога, нито преди, нито след това, не съм присъствал на такова тържествено честане на Гергьовден. Ако щеш ми вярай, но в очите на свещениците всеки можеше да види Бог. Песнопенията им бяха по-красиви отвсякога, когато освещаваха и без това святото дело на баташките юнаци, от устата им капеше мед.

Не знам колко е продължило всичко. Може да е било и час, може да са били и пет. Бях като омагьосан и само ми се щеше да има някаква магия, която да ме направи с десетина години по-голям, за да взема и аз една пушка и да отида на хълмовете. Но нямаше как и само изгледах шествието на революционерите, които минаваха един по един и палеха свещи, а след това излизаха от двора на църквата с юначни песни на уста.

И ние излязохме след тях. Всички гледахме как това чудно шествие от запалени свещи се разделяше на групи, всяка от които се отправяше към своята позиция. Денят беше слънчев и изпълваше сърцата ни с радост. И имаше защо.

Отникъде не се появиха мюсюлмани. До залез гледахме как по хълмовете нашите бунтовници подготвяха позициите си с голямо упорство и старание.

Затова и Батак спа спокойно тази нощ. Един от последните пъти за дълги месеци напред…

Сутринта ме събуди глъчка, която минаваше над високите зидове на двора ни и проникваше през затворените прозорци.

Станах и навлякох някакви дрехи набързо, след което изскочих по най-бързия възможен начин на улицата. Огледах се и видях, че на близкото площадче се е събрала тълпа. Затичах се натам. Когато стигнах, никой не ми обърна внимание. Дори майка ми. Всички гледаха в една посока. И аз погледнах натам.

От север към позициите на баташките мъже се задаваше голяма тълпа. Когато приближи на безопасно разстояние, тя спря на място. От нея се отдели малка фигурка и се насочи към нашите. Тогава нямаше как да разберем какво се случва, но вечерта всички защитници слязоха в селото в приповдигнато настроение и разказаха как стоят нещата.

Въпросната тълпа се състояла от помаци и турци от съседните села Ракитово, Дорково и Костандово. Наброявала около 200 души и водачите й изпратили посланик да предложи на българите да преговарят. Била насрочена среща в една местност, наречена Тумбата.

Батачани веднага свикали съвещание, на което избрали трима свои прдставители, верни хора и се уговорили каква точно ще е позицията им.

Срещата се състояла без никакви произшествия. Пратениците на въстаниците се държали гордо, но не и надменно. Казали, че вече не искат да са поданици на султана и да търпят произволи. Те веднага уточнили, че нямат нищо против съседите си мюсюлмани и няма да им сторят нищо при известни условия. Оръжието им било вдигнато срещу империята, която смучела кръвта на всички, а не срещу мирните хора. Условията били прости. Мюсюлманите трябвало да оставят българите от селата си да се пренесат заедно с багажа си в Батак безпрепятствено, а ако се наложи и да им помогнат с колите и каруците си. Това трябвало да се случи за едно денонощие, защото в противен случай въстаниците заплашили, че ще изпепелят и трите села.

Мюсюлманските пратеници се съгласили на драго сърце да изпълнят всички тези искания и дори помолили българите да не бъдат жестоки и да не разрушават селата им.

Това предизвикало възторг сред въстаниците. Ние забелязахме това обстоятелство още при слизането им в града. Всички бяха в приповдигнато настроение и се шегуваха помежду си как са взели страха на турците и помаците.

Тези последните, разбира се, съвсем не били така смирени както твърдяха. Целта на преговорите, които подеха, била да разузнаят каква е ситуацията в българския лагер.

Още на слдващата сутрин техните първенци се явиха на хълмовете. Водеха със себе си и кметовете на българските махали в Ракитово и Каменица. Тези двамата заявили на батачани, че никой българин не ще да напуска двете села и да се мести във въстаналото селище, тъй като се погаждали отлично със съседите си мюсюлмани и не виждали нужда да напускат родните си места. Не знам дали тези думи са били искрени или изтръгнати със заплахи, но бунтовниците не сторили нищо макар, че можели съвсем спокойно да избият цялата делегация. Те просто заръчали на мюсюлманите да се уважават взаимно със съседите си българи и да не влизат във вражда с тях. Така пратеничествата се разделили по живо, по здраво.

След това дойдоха петте славни дена на Баташката република. Всички бяха изпаднали в див възторг. Времето минаваше в бурно веселие, песни, танци и поздравления за постигнатата свобода. Никой не си и помисляше, че може да се случи нещо лошо. Батак вече не беше покорен на султана и решаваше съдбата си сам. Само тук-там някоя бабичка или старец надигаха глас за предпазливост, но никой не им обръщаше внимание. Оръжията в ръцете и гордостта от постигнатото надмощие над помаците от съсесдните села ни опияняваше всички повече от всяко вино. Наистина вярвахме, че всичко е свършило, че вече не сме роби. Вярвахме го не само ние, дребните и наивни деца, но и мъжете, и жените, и бунтовниците, и свещениците, и учителите. Всички бяха пияни от радост.

В последния ден на април се случи така, че вкупом изтрезняхме за миг. Преваляше пладне, когато някой извика и посочи към Петрово бърдо. Откъм доспатско бързо го заливаха безброй фигури, които от далеч изглеждаха с размерите на мравки. Всички въстаници бяха напуснали позициите си и се веселяха редом с нас, така че никой не беше разбрал предварително за пристигането на неканените ни гости. Имах чувството, че башибозушката орда приижда с часове.

Бяхме се събрали на площада и гледахме мълчаливо. Никой не смееше да продума. Спомням си, че през цялото време си мислех че това, което виждам, е просто лош сън и ей сега тази сган ще се разтвори във въздуха. Е, не се разтвори и постепенно даже и аз, осемгодишното дете, осъзнах колко е сериозна ситуацията и колко мъжество ще е необходимо на нашите зашитници, за да се изправят пред тази сила.

Най-после сякаш безкрайната върволица свърши и хилядите помаци от доспатските села се настаниха безредно така, че Батак да се открива като на длан пред лакомите им очи. Някой беше промълвил още в началото, че ордата е предвождана от Ахмед ага Барутунлията.

– Какво значи „барутунлия”, дядо?- попитах аз. Имах чувството, че слушам със затаен дъх вече часове и гласът ми ми прозвуча някак странно

– Наричаха го така, защото беше от село Барутин, което на турски се произнася Барутун- дядо разрови полузагасналия огън- Та, съвсем скоро се оказа, че начело наистина е Барутунлията. Само при произнасянето на името му ме побиваха тръпки. Когато бяхме непослушни, майките ни ни плашеха, че ще ни заведат при Барутунлията и ще ни оставят при него. За жестокостта му се носеха легенди. Всички деца бяхме убедени, че той пие кръв и яде пеленачета.

От ордата се отдели малка точка, която бързо се превърна в конник. Когато се приближи още повече, разпознах един наш съсед, чието име вече не помня. Изглежда помаците го бяха заловили и взели със себе си. Той се насочи направо към нас.

Когато пристигна, поздрави с ледено лице и предаде съобщението на Барутунлията. Личеше, че е много напрегнат и изплашен. Ахмед ага искал всичкото оръжие, което се намира в Батак, да му бъде предадено до два часа. В противен случай той щял да слезе в града със своите главорези и да си го вземе сам.

Водачите се спогледаха и се отделиха малко встрани. Повикаха при себе си и пратеника. Задаваха му шепнешком някакви въпроси, но никой не можеше да чуе какво си говорят. И лицата им бяха каменни и не изразяваха никакви емоции.

Съвещанието не продължи дълго. След няколко минути Петър Горанов се изправи с целия си ръст пред един млад мъж, който вече се беше прославил сред въстаниците с бурния си нрав, безрасъдната си смелост и острата ненавист към мюсюлманите. Водачът на батачани заговори високо, за да го чуят всички:

– Ще отидеш при Барутунлията и ще му кажеш така.- той се прокашля, за да придаде по-голяма тежест на  думите си- Батачани вече не са поданици на султана. Те не са кротка рая, която скланя главата си, за да не я отсече ятагана. Ще му кажеш, че батачани ще запазят оръжието си и че са готови да отстояват свободата си и с последната си капка кръв. Кажи му, че ако тръгне срещу нас със сила, ние също ще му отвърнем със сила. Вземи със себе си и Саид ефенди. Да види, че не сме зверове като тях и не посягаме на невинни хора.

Саид ефенди беше турски чиновник от Одрин, който беше имал нещастието да се озове в Батак точно по времето, по което се развиха тези събития, за които ти разказвам. Казвам нещастието, макар и никой да не го е докосвал с пръст, защото бедния турчин постоянно трепереше от страх и всеки момент очакваше някой да му отреже главата. Изглежда съдеше по действията на своите.

Двамата потеглиха към позициите на Ахмед ага без да се бавят повече. През това време Петър Горанов не си губеше времето. Той веднага организира отряд от стотина конници и се приготви да тръгне към стана на помаците. Междувременно даде разпореждания около целия Батак да бъдат издигнати укрепления. Без да чака отговор, той поведе смелчагите си. Работата по организирането на защитата вече кипеше с пълна сила. Всеки се трудеше съсредоточено и всеотдайно, без да показва каквито и да било признаци на паника.

Петър Горанов и неговите конници препуснаха към Влашка могила…

– Не сме ли ние сега на Влашка могила?- попитах аз

– Точно така- отговори дядо ми, без дори да ми обърне внимание. Гласът му беше някак глух, все едно се чуваше от километри разстояние- Когато стигнаха дотук, до върха, те се спряха и се изправиха срещу башибозука. Вече не бяха долу в ниското, а стояха наравно с врага.

Щом ги забелязаха, много от помаците, поне два пъти повече от нашия отряд, се отделиха от лагера си и се насочиха към Влашка могила с диви крясъци, които сякаш идваха от отвъдното. Въстаниците обаче съвсем не се стреснаха и на свой ред се насочиха към нападателите. Това доста ги притесни и те мигновено се отказаха от атаката си и свърнаха встрани към хълма Света Тройца, където се чувстваха в безопасност. Чак отдолу чувахме заканите и ругатните между двата лагера.

Нашите юнаци на Влашката могила тъкмо се бяха приготвили да започват стрелба по помашката орда, когато започна да се случва нещо странно. Батачани започнаха да се изтеглят малко по малко от много от позициите, които бяха заели и укрепили още преди няколко дни. Защитниците им започнаха да прииждат към селото. Всички се спогледаха учудено и зашушукаха. Работата по укрепването, вече доста напреднала, спря. Тези, които се занимаваха до преди миг с нея, изтриха потта от челата си и зачакаха да видят какво се случва. Тук, на Влашка могила, Петър Горанов остави четата си, за да пресрещне въстаниците, които напускаха позициите и да разбере какво става.

Нещата обаче продължиха да се объркват. Четата, която преди минути се изправи така юнашки срещу превъзхождащия я враг, за миг се обезсърчи и изоставяйки всяка дисциплина, последва водача си. Това позволи на помаците да завземат Влашката могила без никакви усилия и да го отпразнуват с нови дивашки крясъци.

Намериха се обаче и мъже, които запазиха самообладание. Когато първите от напусналите позициите си стигнаха до новопостроените заграждения, шепа въстаници от тези, останали в града, отказаха да ги пуснат вътре, докато не разкрият причината за отстъплението си. Онези изобщо и не се замислиха и отговориха, че Ангел Кавлаков и някои други обикаляли от позиция на позиция и с убедителни думи унищожавали бойния дух на защитниците, говорейки им, че всякаква съпротива срещу Барутунлията е безсмислена и ще доведе само до унищожението на Батак и до изтребването на населението му.

Веднага се чуха десетки ревящи гласове, призоваващи да бъдат намерени Кавлака и сподвижниците му и да бъдат одрани живи. Де да бяха успели да ги открият- дядо въздухна и се поразмърда върху постелката от мъх- Сигурно се чудиш кои са Кавлака и другите. Те бяха сред най-големите чорбаджии в цял Батак. Макар и да участваха в революционния комитет, често се опитваха да спъват работата му, винаги се изказваха против  решителните действия, защитаваха властта. Но позициите им бяха силни, защото кесиите им нямаха дъно и много хора се поддаваха на думите им.

Няколко човека тръгнаха да ги търсят, но скоро се върнаха с празни ръце. Знаеха кога да се покрият.

Най-решителните и смели мъже тръгнаха сред хората и започнаха да ги насърчават и подкрепят, за да не паднат окончателно духом. По-късно разбрахме, че в същото време Кавлаците и се крили по сенките и сеели отровата си скришом, като убеждавали хората да се подчинят на Ахмед ага.

В това време от другата страна на Батак, точно срещу позициите на Барутунлията, изскочиха нови помашки сили. Не им се отдаде обаче да сторят каквото и да било, тъй като тамошните позиции бяха здраво укрепени и все още се държаха от смели въстаници. Тук веднага започна яростна борба. Въпреки превъзходството си като брой и въоръжение, турците се принудиха да отстъпват крачка по крачка и да вият от безсилие.

Сражението през този ден продължи до тъмно. После защитниците се прибраха в града или по позициите си, а помаците запалиха всичките дъскорезници около Батак.

Макар и да бяха победили превъзхождащия ги враг без да дадат нито една жертва, настроението на въстаниците съвсем не беше празнично. Отвсякъде прииждаха все повече и повече виещи мюсюлмани, някои от батачани вече бяха обезверени и объркани, а битката едва сега започваше.

Виж, момчето ми- дядо смени темата тъкмо когато пред очите ми се разгаряха пламъците на дъскорезниците, осветяващи лагера на кръвожадните помаци- Историята е много дълга, а стана доста късно. Хайде да лягаме да спим, а пък утре ще продължим с разказа. Съгласен ли си?

Не бях съгласен. Ни най-малко. Но не смеех да му противореча. Или по-скоро, за един ден натрупах толкова много уважение към този странен старец, че бях готов да се съглася на всичко, което кажеше.

– Да, дядо- отговорих кротко, докато той разпалваше огъня за последен път преди да си легнем- Само ще те помоля да ми разкажеш какво представляваха тези укрепления, които сте построили около града.

– Ще ти разкажа, Ясене…- и дядо ми заразказва надълго и нашироко.

––––––––

На другата сутрин, само няколко часа по-късно, вече се бяхме прибрали вкъщи. Макар и възглавницата да ме привличаше неудържимо, защото не се бях наспал, веднага се заех с нещо друго. Бях запомнил всяка дума на дядо за укрепването на Батак и исках да си направя макет, който да отговаря на разказа му. Отидох на двора и събрах дъсчици и пръчки. След това внимателно избрах равно място, почистих го добре и започнах да подреждам.

Дядо ми обясни, че стената, която издигнали батачани, била изградена от купища дъски  и от волски коли, пълни с дървен материал. Тя опасвала цялото село. Започнах най-внимателно да редя дъсчица върху дъсчица и да сглобявам примитивни коли, като изрязвах колелата им с джобно ножче. Малко по малко подреждах едни до други сглобените елементи и накрая успях да затворя голям кръг, ограден така, че никой от въображаемите помаци, които си представях, че ще нападнат моето укрепление, не можеше да проникне вътре.

Вече можех да си легна напълно доволен. И го направих.

––––––––

Дядо ме събуди към обед. Щом отворих очи, бях заслепен от яркот слънце. Неолно замижах и прикрих лицето си с длан. Усетих, че челото ми е oбляно в пот.

-Спокойно, Ясене!- чух дълбокия глас на дядо си- Ахмед ага не е наоколо. Ставай!- допълни той и се надигна от ръба на леглото ми, където беше седнал- Време е за обяд, а пък и сънят ти не е здравословен. Пълен е със зли духове- чух вратата на стаята да се отваря и затваря.

Дядо безспорно беше прав. След първоначалния шок от събуждането започнах да си възстановявам сцените, които бяха в съзнанието ми по времето, по което спях.

Първо бях на Оборище и се изказвах пламенно за незабавното захващане за спусъка на пушката и за дръжката на сабята и за изгонването на турската власт от България. Кой знае защо, имах големи мустаци, свиреп поглед и пищови, запасани в панталона. Но така е в сънищата понякога. Нещата не са съвсем реални.

После съзнанието ми неусетно ме пренесе в Татар Пазарджик. Представях си калдъръмени улички, отрупани с шарени стоки сергии, викове на търговци и купувачи… После изведнъж шумът утихна. Всички си зашушукаха на ухо, лицата им придобиха тревожно изражение, изведнъж се разбързаха. От далечината се чу неясен тътен. Не знам откъде, но бях сигурен, че това е тътен на черешоов топче. Паниката се усили и улицата мигом беше залята от объркани викове и тичащи във всички посоки хора.

В следващия миг се озовах на тържественото празнуване на Гергьовден. Не изглеждах по начина, по който си се представях на Оборище, но пак имах напет вид и здраво стисках оръжието си в ръка.

После странните прищевки на съня ми ме пренесоха на позициите около Батак. Участвах в укрепяването им и с трепет очаквах пристигането на другарите ни от съседните села. Заедно с всички радостно приветсвах няколкото чети, които дойдоха от Ракитово, Пещера и други съседни селища. След като позициите по хълмовете бяха завзети от башибозука, с всички сили се включих в ограждането на селото с волски коли, дъски, дървени трупи и каквото още ни беше подръка. Макрая бях заел удобна позиция и имах прекрасна видимост към нападателите, спускащи се с диви крясъци по хълма Петрова могила. Стрелях толкова точно, че стотици от тях паднаха, без да пропусна нито веднъж. Всеки мой изстрел беше безпощаден. Това обаче не спираше устрема на нападателите. Те прииждаха все повече и упорито се приближаваха към позициите ни, но ние нямахме никакво намерение да се даваме. Точно в този момент ме събуди дядо ми, който ме беше намерил задъхан, мокър от пот, стиснал конвулсивно чаршафа.

Докато се хранехме, дядо ми ми разказа как цялото ми спане е било един безкраен бой с турци и помаци, как не съм се отпуснал нито за миг, как съм се мятал в леглото, проклинайки всеки батачанин, който не е готов да умре на отбранителните позиции.

Кой знае защо, но се чувствах малко неловко. Измънках някакво извинение, но това не промени състоянието ми. Ддяо просто се усмихна и започна да разтребва масата. Когато излизаше от кухнята, ми каза само:

– Почини си

В този ден не се случи нищо повече. Поне нищо от това, което очаквах. Дядо дълго работи в двора, а после седна пред любимата си маса-дънер, запали лулата си и часове наред не отмести поглед от околните хълмове.

Бях малко разочарован. Очаквах разказът да продължи, но това изглежда нямаше да се случи никога. Ддяо отново беше станал такъв, какъвто го познавах до вчера: мълчалив, затворен в себе си и някак встрани от нещата, които се случваха около него.

След като се навечеряхме, си легнах. Чувствах се ядосан и безсилен. Твърдо си обещах, че когато се прибера в Пловдив, ще взема от библиотеката всички книги, които успея да намеря за Батак и за Априлското въстание и ще науча колкото се може повече. Бях толкова сърдит на дядо си, че не продължи разказа си, че дълго се въртях в леглото. Запълвах времето си с измисляне на различни продължения на битката. Разбира се, във всички случаи батачани побеждаваха и прогонваха враговете си надалеч. Силата на детската ми фантазия без усилие успяваше да ме накара да забравя всичко, което знаех за края на бунта от 1876 година.

Заспах късно след полунощ.

––––––––

– Ставай!- гласът на дядо ми ме стресна.

Отворих очи и понечих да се надигна от леглото си, но не успях да го направя веднага. Усетих силно главоболие. Може би трябваше да поспя малко повечко, но откъде можех да знам, че дядо ми ще реши да ме събуди преди изгрева!? А определено беше преди изгрев слънце, защото когато се насочеше към прозореца, погледът плуваше в един безкраен мрак.

Събрах всичките си сили и се измъкнах изпод топлите завивки. Въпреки, че зимните месеци отдавна бяха отминали, това ранно утро в Батак беше доста хладно. Облякох се набързо и изскочих от стаята, за да търся дядо си. Обиколих два пъти цялата къща без да постигна никакъв успех. Известно време се чудих как да постъпя. Реших да го извикам.

– Тук, на чардака съм- чух гласа му от горния етаж.

Сърцето ми заби лудо. Усещах, че пак е измислил нещо вълнуващо. Забравих и за главоболието, и за парещите си очи. Изкачих се по дървените стълби с такава скорост, че те изскърцаха възмутено.

Когато излетях на чардака задъхан от вълнение, заварих дядо да седи мълчаливо на масивния си стол и да се взира втренчено в далечината. Погледнах в същата посока, но не забелязах нищо особено. Мрак като мрак. Непрогледен, гъст, мрак, от който те побиват тръпки. И аз неволно потреперах. Но не от страх от тъмнината, а от един внезапен студен полъх на вятъра.

Седнах и зачаках търпеливо. Не знаех нито какво предстои, нито каква е причината да бъда изкаран толкова рано от топлото си легло. Със сигурност обаче знаех, че дядо със сигурност ще продължи разказа си за славаната битка на батачани с башибозука. Чаках това да стане със затаен дъх. Гледах замислено в парапета на чардака, направен от дебели, потъмнели от времето греди, покрити с груба дърворезба.

Малко по малко мина доста време откакто седяхме тук и вече наистина започвах да се съмнявам, че дядо ми ще проговори, когато той каза тихо:

– Онзи изгрев, от втория ден на боевете, така приличаше на този…- стресна ме гласът на дядо ми. Огледах се. Докато се бях улисал в разглеждане на дърворезбите на чардака, непрогледният мрак беше отстъпил място на сива дрезгавина, а над отсрещните хълмове се разстилаше яркочервено сияние. Все едно гората беше обхваната от пожар- Тези от нас, които изобщо бяха успели да поспят, отвориха очи при коренно различни обстоятелства от тези, при каквито се бяха събудили предишния ден.

Тъкмо преди изгрев загаснаха и последните огньове на дъскорезниците. Минутите преди появата на слънцето винаги са най-тъмните от нощта. Може би точно тогава повечето от защитниците, от майките, бабите и дядовците ни, са осъзнали в каква ситуация се намираме. Водачът, най-смелият и решителен мъж на баташкото въстание, Петър Горанов, вече не беше при нас. След като няколко пъти предложи да разкъсаме обсадата и да се укрепим на накой връх, където да имаме далеч по-изгодна позиция срещу атаките и не постигна подкрепата на всички, той реши да действа с верните си поддръжници и успешно изведе стотици батачани от фанатичните клещи на башибизушката армия…

– Още от предишната нощ, когато ми разказа как е постъпил този Петър Горанов, си мисля, че той се е оказал страхливец…

– Петър Горанов не беше страхливец!- гласът на дядо ми прогърмя с такава сила, че подскочих от мястото си- Той през цялото време мислеше най-доброто за батачани и беше готов да умре за свободата. Винаги провеждаше най-дръзките нападения, даваше най-добрите решения в обсъжданията. Проблемът беше, че срещаше голям отпор. От една страна тия, които сами се наричаха „благоразумни”, а повечето от тях бяха чисто и просто страхливци, виждаха в него най-голямата пречка пред плановете си за прекратяване на битката и насъскваха когото успеят срещу Петър Горанов.

От друга страна бяха дръзките му планове. Дори и сред най-решителните последователи на въстанието бяха малко тези, които се съгласиха с него в намерението му да се напусне селото. Какво да се прави – такива са батачани, такива са и българите като цяло: всички бяха готови да умрат в защита на домовете и семействата си, но малцина склоняваха да изоставят огнището, край което се бяха родили, за да спасят живота си- докато дядо говореше твърдо и решително, въвличайки ме отново в магията на своя разказ, изгревът бързо и решително настъпваше- Най-опасни обаче, както винаги, бяха жените. Затова войните се водят на бойните полета. Още когато Барутунлията излезе със своята паплач иззад баирите, много от тях надигнаха глас срещу Петър Горанов, който бил обрекъл Батак на разруха.

Когато пукнаха пушките, все повече женски гласове проклинаха водача с най-черни клетви. Те говореха на мъжете си против него, обезверяваха ги, разколебаваха ги. През цялото това време Петър Горанов правеше и невъзможното, за да вдъхне на всички ни кураж. Когато ситуацията стана неудържима, на него не му оставаше нищо друго, освен да спаси колкото се може повече батачани. Той е проумявал, че отбраната на селото става почти невъзможна заради позициите на башибозуците по хълмовете, които им позволяваха да ни обстрелват съвсем спокойно. Кремъклийките на нашите защитници не можеха да стрелят толкова далеч. Проумявал е и че единственият иазход е укрепването на някоя височина. Безсилен да наложи волята си, Петър Горанов с големи рискове изведе колкото можа батачани, жертвайки почти цялото си семейство. Децата му, мой приятели, загинаха до едно през следващите няколко дни. Някои от тези, които извел в бесопасност, искали да го застрелят, обвинявайки го, че е причинил всички нещастия. Жена му застанала твърдо до него и ги подканила да натиснат спусъка. Казала им нещо в смисъл, че след като не са имали кураж да отнемат живота на някой от башибозука, поне да се отчетат с един достоен мъж и любимата му съпруга. Това ги вразумило- дядо спря, за да си поеме въздух. Дишаше тежко, а въпреки хладното време, по челото му бяха избили едри капки пот. Изглежда времето не беше заличило изкреното му възхищение към водача на батачани. После заговори по-спокойно- Преди да заговорим за Петър Горанов ти разказвах за утрото на втория ден на обсадата. Позициите по хълмовете вече бяха или изоставени, или превзети; организацията на въстанието почти се беше разпаднала; голяма част от барикадата беше изгоряла. Колкото и странно да изглежда обаче, това нямаше почти никакво отражение върху бойния дух. След като още през първия ден се видя кои са малодушните, те почти не се увеличиха по време на цялата отбрана на Батак.

Всички изглеждаха умислени и бързаха насам-натам с оръжие в ръка, но изгревът освети лицата им, покрити с твърда решителност да посрещнат всичко, което им е приготвила съдбата. Батачани знаеха, че врагът ги превъзхожда по брой и въоръжение, но също така знаеха, че не може да стъпи на малкия им пръст относно решимост и юначество.

Изгревът ни разкри страшна картина. Постепенно разливащата се светлина показа пред очите ни море от фесове, заляло всички хълмове наоколо. Въоръжени с далекобойни карабини, раззполагащи с неизчерпаемо количество муниции, нападателуте изглеждаха непобедими. Всички се убедихме в това, което усещахме още от предишния ден. Можехме само да се защитаваме докрай и да се надяваме на някакво чудо, което да ни спаси. А чудо не се виждаше откъде ще дойде, така че се заловихме кой с каквото може. Ние, децата, носехме вода, провизии, изпълнявахме кой каквото ни поръча. Жените помагаха за укрепването на новите позиции, а мъжете със стиснати зъби, през които се процеждаха ругатня след ругатня, избираха най-удобните за отбрана места, стиснали здраво оръжието си в ръка.

Но, дядо,- намесих се аз, гледайки изгряващото слънце, което като вулкан разливаше червеното си сияние по хълмовете- какви нови позиции? След като са завладели и хълмовете, и барикадата около селото, къде сте можели да се отбранявате? Не е ли била битката загубена?

– Загубена!?- възкликна дядо със странна, малко зловеща усмивка- Битката тъкмо сега започваше. Както казах, батачани бяха заможни хора. Много от тях имаха огромни къщи, оградени от яки и високи каменни зидове. Къщи като крепости. Всички, които бяха готови за съпротива, пренесоха в тези къщи храна, по-ценни вещи, заведоха там семействата си и се приготвиха за решителната битка. Кереловата, Джамбазовата, Трендафиловата, Богдановата, Келешовата и много други къщи се превърнаха в силни отбранителни пунктове срещу нападателите. За „твърдини” бяха пригодени и църквата и училището.

– И всички башибозуци, които се бяха струпали по хълмовете ви нападнаха, така ли?- представях си как огромното море червени фесове слиза от височините и се опитва да нахлуе в селото, а защитниците го посрещат с яростен огън.

– Не, Ясене, не беше така- отговори дядо тихо- Нямаше никакъв смисъл да ни нападат всички от хълмовете. Те си останаха там , заели удобно позициите си. Към Батак с диви викове се насочиха само предните части. Дори само те бяха много повече и по-добре въпръжени от нас. Онези по хълмовете просто стояха в безопасност и обсипваха селото с безспирен дъжд от олово. Освен това не даваха птичка да прехвръкне- дядо се разсмя- Макар, че доста птички прехвръкнаха…

– Какво искаш да кажеш?

– Батачани познаваха околностите на селото толкова добре, колкото познаваха и дворовете на къщите си. Знаеха къде е невъзможно да се заварди, къде обсадата не може да е силна. Когато битката се разгоря с пълна сила, много смели мъже поведоха семействата си към спасението. Повечето от тях успяха, независимо чрез хитрост и промъкване или чрез бой, да се измъкнат невредими. Намериха се дори няколко такива, които след като осигуриха безопасност на близките си, с риск за живота се върнаха отново в Батак и продължиха боя.

През тези няколко дни се случиха такива горещини, ккавито дори и старите хора не помнеха. Тази сутрин боевете започнаха още на разсъмване. Частите, които се бяха разположили по височините, обсипваха батак с куршуми. Озверелите башибозуци налитаха върху крайните къщи, а нашите им отговаряха подобаващо. За кратко време цялата долина се покри с плътен дим от фишеците на пушките. Не с евиждаше какво се случва и на десетина метра. Защитниците зад дебелите стени насочваха оръжията си към този гъст облак, който се носеше по улиците…

– И стреляха в него!- възкликнах аз, отново въодушевен от геройчните сцени, които изпълваха съзнанието ми. Представях си как от гъстия дим се разнасят ужасените викове на поразени от куршумите нашибозуци.

– Не- усмихна се дядо- Никой не стреляше напосоки. Защитниците ни имаха прекалено малко куршуми, за да го правят. Целеха се само „на месо”. Когато побеснялата от ярост фигура на някой нападател изплуваше от димната завеса, веднага беше покосявана от точен изстрел.

Слънцето се издигае все по-високо и напичаше безмилостно, пушекът носеше със себе си непоносим задух, а ние, децата, тичахме около кладенците, пълнехме стомни с вода и ги носехме на защитниците.

– Но, дядо, чудя се от доста време- попитах- Защо тези башибозуци са били толкова озлобени и така яростно са нападали Батак? Защо помаците са ви мразели толкова много? Нали все пак и те са българи!

– Някога нещата стояха малко по-различно от сега, Яене- отговори дядо, след като помълча малко- Дори много по-различно. Мюсюлманите си бяха мюсюлмани. Богът, на когото се молиш, беше неизмеримо по-важен от народа, от който произхождаш. Щом почиташ Аллах, това кажи-речи значи, че си турчин. Разбира се, помаците знаеха, че са българи. Те никога не го отричаха, но казваха, че щом дедите им са избрали да станат мюсюлмани, значи те трябва да следват примера им и да са верни на Мохамед. Освен това не си мисли, че в боевете при Батак участваха само помаци. Първо, толкова помаци по онова време едва ли имаше в целите Родопи. Второ, далеч не всички от тях бяха склонни да тръгнат да разрушават, палят и убиват.

Макар и слаба в сравнение с големите европейски империи, Турция беше една доста могъща държава. Когато се разбрало за въстанието в българските планини, властта в Истанбул веднага мобилизирала част от запасните си войски във всички близки територии. От равнините на беломорското крайбрежие веднага се стекли хиляди и хиляди турци, чиито път за въстаналите селища минавал през Родопите. Батак беше първото такова, което се изправяше на техния и на пътя на помаците от доспатско- дядо запали ароматната си лула и всмука дълбоко няколко пъти- Те вложиха цялата си енергия в смазването на бунта тук. Какво да се прави, вероятно винаги ще има различни неща, като религиите например, които ще разделят и противопоставят хората. Мюсюлманите вярваха, че убиването или помохамеданчването християни е сигурен начин да попаднат в рая. Разбира се, не всички помаци бяха такива. Батачани са живели векове наред в разбирателство със съседите си от помашките села. Е, имало е тук-таме сблъсъци и препирни, но къде ли ги няма? Ясене, запомни хубаво това, което ще ти кажа. В башибозука имаше много малко хора от съседните села. Дори тамошните помаци искрено се страхуваха от тази развилняла се тълпа и по време на похода й не я пускаха да нощува в границите на населените места. Истината е, че башибозукът беше съставен предимно от хора, които бяха известни като злосторници и непрокопсаници и в мирно време. Повечето от тях бяха ненавиждани от съселяните, а дори и от семействата си. И най-важното, което искам да знаеш. В онези страшни дни стотици батачани, отчаяни, обезверени, предвкусващи смъртта, бяха измъквани в последния момент от ледената и прегръдка точно от помаци. Част от семействата, за които преди малко ти споменах, тези, за които казах, че са се измъкнали, никога не биха успели без помощта или най-малкото без пасивната подкрепа на помаци от позициите около Батак- дядо замълча задълго, но аз не обърнах особено внимание, защото постепенно свиквах със странностите му- Аз, Ясене, аз бях спасен от сигурна смърт от Абдулах, помак от Ракитово. Живях в къщата му в продължение на няколко години.

– Наистина!?- възкликнах аз. Определено бях смаян- Как стана това?

– Ще стигнем и до там- дядо отново замълча задълго. Изражението му показваше, че мислите му се реят някъде много, много далеч. После разтърси глава от спомените, които го бяха налегнали и продължи- Онзи ден беше славен. Макар и по-малобройни, зле въоръжени и притиснати до стената, нашите смели защитници се биеха като лъвове и отчайваха напористата сган. Беше ден на геройства и самозабрава, на подвизи и чест. И знаеш ли защо?- преди да успея да отговоря, че не знам, дядо продължи- Защото батачани се биеха, за да защитят домовете и семействата си. Защото знаеха, че ако покажат слабост, това би означавало край на всичко, което има смисъл в техния живот. Никой вече не си правеше илюзия, че нашето село, загубило каквато и да било връзка с останалите въстанали места, може да сложи въжето на врата на Османската империя. Всеки обаче знаеше цената на живота си и беше готов да го продаде колкото се може по-скъпо в името на свободата. Защото батачани все още бяха свободни. Думите, които бяха казали на делегацията на разтревожените помаци от околните села преди седмица, дръзкото изявление пред Ахмед ага Барутунлията от предишния ден, всичко все още важеше с пълна сила. Батак не признаваше властта на султана и щеше да отбранява свободата до последна капка кръв. Вече нямаше място за разногласия и препирни. С много малки изключения, цял батак искаше едно. Десетки и стотици мъже, жени и невръстни деца показаха невероятна храброст и непоколебимост. Жените чевръсто зареждаха пушките, мъжете ги изпразваха над зидовете, децата за разклика от обикновено изпълняваха всяка заповед безропотно.

В нашата къща, която беше сред най-големите и здраво защитените, се отбранявахме десетина семейства. Макар и да бяхме почти на края на селото, башибозуците изобщо не успяваха да припарят наблизо. Преди повече от година баща ми беше сложил на килера огромен катинар и колкото и да любопитствах, нито ми позволяваше да влизам там, нито ми казваше какво крие. Беше дошло време да разбера. Иманно от килера аз и другите момчета изнасяхме куршумите и барута.

Битката продължи през целия ден палещото слънце и смъдящия на очите дим поставяха на ужасно изпитание силите ни, но ние бяхме готови да се дадем всичко от себе си. Пот, сажди и решителност покриваха и правеха неузнаваеми лицата на бащите ни. По каменните плочи на покрива на къщата, по зидовете, по улицата навън непрестанно почукваха куршуми. Слава богу, без поражения. Е, почти…

– Защо почти?- попитах като в унес.

– Защото по свечеряване улучиха бащата на Боян- отговори дядо.

– Той загина ли?- бях наистина възмутен. Ако зависеше от мен, бих се върнал във времето, за да отмъстя солено на убиеца на бащата на дядовия приятел Боян.

– Не- дядо отново се усмихваше- Един куршум облиза бузата му с парещия си език. Просто облиза бузата му. По-сериозна рана можеш да получиш като си ходиш спокойно по улицата. Потече само една капка кръв. Спомням си го, сякаш беше вчера. Той слезе от позицията си, докосна с пръст раната, погледна въпросната капка и се усмихна зловещо. Всички деца в махалата се страхувахме от него. Беше добър човек, но избухваше лесно и трудно му минаваше. Имаше мустаци, големи като еленови рога, беше, или поне ни се струваше, че е по-висок от вековен дъб, а гласът му, ох гласът му… Само като изкрещеше и разцепваше скали на две.

– За тази капка ще палтите с потоци кръв, кучета!- изрева той с пълно гърло. Керемидите се разтресоха, а гласът му с лекота заглуши всички крясъци и целия пукот на битката.

Илия, бащата на Боян, отново се върна на мястото си и се прицели. След всеки изстрел на пушката му отвъд оградата се чуваха стонове, писъци, охкания.

Не оставай с впечатление, че само нашата къща водеше борба. Пламъци, дим и стенания се носеха от всички страни. В махалата ни до здрач нямаше нито една превзета къща. Всички стояха смело и хладнокръвно на позициите си и в кратките затишия се окуражаваха с подвиквания „Страхиле, пред твоята къща са се наредили много малко, бе. Защо не излезеш и да ги насечеш с брадвата?”; „Стойко ги е натръшкал чак до ръба на оградата си”; „Добри, пред нас никой не смее да се мерне вече. Да помогна да разчистим тия пред вас, а?”.

Нощта дойде когато вече не я искахме. Цял ден, особено в началото, стреснат от пъплещия като гъгрица враг, си повтарях наум, че ако оцелеем до здрач ще е истинско чудо. Колкото повече удържахме на дивите атаки обаче, толкова повече всички се убеждаваха, че дяволът не е толкова черен, а отгоре на всичко и започва да се плаши от нас. И тъкмо когато фесове се търкаляха по цялата учлица, когато през малките процепи в каменния зид виждах уплашените физономии на башибозуците, които вече нямаха кураж да се приближават така смело, тъкмо тогава слънцето се скри, а предметите и хората бързо започнаха да губят очертанията си. Бързо захладня, гърмежите драстично намаляха, димът над Батак се вдигна. И когато всички си отдъхнахме, влюбените ни майки прегърнаха с гордост бащите ни, а ние се навирахме помежду им, за да ни обърнат внимание, тогаванощта отново заприлича на ден. Като предишната вечер, но този път заревото беше по-близо и значително по-ярко.

Отначало хладният вечерен ветрец донесе до нас само лек мирис на горящо дърво, но скоро нещата се промениха. Наоколо няколко къщи избухнаха в пламъци, които сякаш се издигаха до небето. Мъжете веднага се раздвижиха и отново заеха постовете си. Всички мълчаха с насочени към улицата пушки. И ние несъзнателно затаявахме дъх.

– Стреляй!- изведнъж изрева баща ми- Поливат дувара с газ!

Изтрещяха няколко изстрела, чуха се няколко вика. После всичко отново утихна.

– Ще палят!- недоволно процеди през зъби баща ми, докато му давах вода- Да запалят фесовете си дано!- той отпи няколко големи глътки от стомната.

Не си спомням дори дали сме вечеряли. Знам само, че цяла нощ чувах пукотевица. Събудих се на двора, малко преди изгрев. Всичко ме болеше. Стомните, барута, куршумите, кофите, които бях пренесъл предишния ден, бяха изтощили всяко кое мускулче до крайност.

Когато се огледах, пред очите ми се разкри почти същата гледка като снощи, преди да заспя. Всички мъже стояха по укрепленията на оградата с широко разтворени крака и насочени навън пушки. Отляво на мен, до навеса под който се бяхме подслонили, се чуваше бебешки рев. Беше сестричето на Боян. Майка му веднага дотича отнякъде, вдигна го, прегърна го и му зашепна нещо в ухото. Малкото дете бързо се успокои и отново заспа.

Горящите къщи наоколо ставаха все повече. От много места се чуваше пукот на дърва, грохот на покриви и ужасени женски гласове.

Изведнъж мъжете се раздвижиха. Надигаха се на пръсти и се взираха през оградата. Баща ми скочи от мястото си пръв и се затича към яката порта, крещейки:

– Някой да дойде да ми помогмне! Другите стреляйте и се целете добре!

Настъпилото затишие бързо бе заместено от тътена на десетки пушки. Това обаче малко ме притесняваше. Бях започнал да свиквам. Притесняваше ме поведението на баща ми. Улицата изведнъж се огласи от силна глъчка, а през това време той махаше с трескава бързина многобройните резета от дворната порта. Нима смяташе да пусне враговете ни при нас? Или възнамеряваше да излезе навън и да им се противопостави в открит бой? Каквото и да беше намислил, ми се струваше много притеснително. С Боян се спогледахме озадачено и се свихме по-близо един до друг в утринния хлад.

Резетата бяха махнати, а портата – широко отворена. Само след секунда в двора ни нахлуха повече от 20 човека. Помня, че в началото изпитах първичен ужас. Представях си как се изпълняват всички заплахи на майка когато бях прекалено палав.

– Какво те е заплашвала, дядо?

– Заканваше се, че ще ме даде на някои от помаците, които вършели странни неща с децата- слънцето вече беше излязло над планините. Меката му топлина приятно пощипваше поизмръзналото ми тяло. Дядо се канеше да продължи- Смятах, че помаците вече са в двора, че ще ме вържат и откарат някъде. Нях закрил лицето си с ръце. Отместих един пръст и погледнах страхливо. Това ми беше достатъчно, за да скоча радостно. Не бяха никакви помаци! Бяха роднините на приятеля ми Динко, които живееха на стотина метра по-нагоре по улицата. Още вчера привечер бях видял, че от къщата им се издига дим. За момент се притесних много, но после изобщо забравих затова, тъй като имахме доста грижи по опазването на собствения ни дом. А ето, че сега Динко и родата му нахлуха в нашия двор. Мъжете стреляха яростно през зейналата порта, докато баща ми и един съсед се опитваха да я затворят. Защитниците от зида бяха насочили пушките си към пространството пред входа и даваха залп след залп.

Тъкмо в момента, в който баща ми и помощникът му почти бяха затворили портата, движението на двете й крила спря..

-Стреляйте!- извика някой от мъжете на зида и огънят към площадчето се удвои.

Всички мъже, жени и деца от Йонковите, семейството на Динко, също се затичаха да запънат вратата, защото баща ми и съседът бяха започнали да отстъпват крачка по крачка и процепът се уголемяваше. Още преди да успеят да се притекат на помощ обаче, в двора нахлуха с диви крясъци и извадени саби няколко башибозуци. В този момент обаче Йонковите натиснаха вратата отведнъж и тя се затвори. Резетата бяха спуснати веднага. Башибозуците разбраха, че се намират в извънредно неприятна ситуация, а мъжете мълчаливо започнаха да оформят кръг около тях.

– Изхвърлете телата им през оградата- каза баща ми след няколко минути- Няма да ми смърдят в къщата…

След като нападателите бяха отблъснати при портата, стрелбата веднага отслабна. Няколко мъже отидоха направо при дядото на Динко Страхил и след като го поздравиха сърдечно, го заразпитваха какво се случва навън.

– Всички се държаха юнашки- отговори той- Отблъсквахме ги през целия ден вчера. Всички къщи в нашата махала се обградиха с трупове на гадове. Те обаче напираха все повече и повече. Сякаш извираха изпод земята. Привечер за пръв път усетихме миризма на дим. Не съм сигурен точно откъде идваше, но изглежда бяха успели да запалят някоя от къщите на съседите ни. От тези, които бяха изоставени и собствениците им бяха намерили убежище в чужди домове. Огънят бавно се пренасяше от къща на къща и накрая достигна и до нашата. Опитахме се да го гасим, но беше невъзможно. Отбранявахме се докато можахме, а после внезапно отворихме портата и си пробихме път до вас с бой. Имаме четирима загинали и няколко ранени. Първо искахме да влезем при Атанас, но той се уплаши, че башибозуците ще нахлуят след нас и не ни отвори. Благодаря, че пусна семейството ми в дома си.

Тези думи бяха отправени към баща ми. Той прегърна здраво стария човек и му каза нещо в смисъл, че гостоприемството не им се дава даром и ще се наложи да се изпотят по зидовете. Дядо Страхил го увери, че ще го направят с най-голямо удоволствие, а след това прошепна нещо, което не чух. Лицето на баща ми веднага стана сурово. Той попита дали наистина е толкова страшно, а дядо Страхил кимна утвърдително.

– Много са- процеди той през зъби- И идат още повече.

Баща ми го огледа замислено за миг, а след това скочи от мястото си.

– Ако ще и всички дяволи от ада да изскочат,- извика той- колкото успеем ще върнем обратно. Целете се добре, че мунициите ни намаляват, юнаци!

Пушките затрещяха с нова сила под развиделяващото се небе, а жените на Йонковите бързо започнаха да превързват ранените. Гледката съвсем не беше приятна и аз отново се разбързах да помагам с каквото мога на отбраната.

Сега от нашите зидове бълваха олово два пъти повече оръжия. Навън стоновете и проклятията се увеличиха, а бранителите ставаха все по-уверени в силите си. Чуваха се подмятания със стиснати зъби, в които всички един през друг се хвалеха как са свалили някого или са го накарали да се скрие като последния страхливец. От повечето от съседните къщи съпротивата също продължаваше.

Така неусетно стана пладне. Тъкмо се покачвах по зида, за да дам на един от защитниците вода, когато отвън се разнесе силна глъчка. Тя постепенно отмина, а с нея спря и стрелбата. Всички обаче останаха на позициите си, с насочени навън пушки. Взираха се напрегнато, а скоро започнаха да си разменят неразбиращи погледи и да вдигат рамене. Цялото село утихна. Събрахме се около кладенеца в средата на двора. По стените останаха само няколко мъже.

– Изтеглиха се към Беглишките хармани- отбеляза един съсед, чието име не помня- Дали пък не са се отказали?…

– Не вярвам- изгърмя гласът на Илия, бащата на Боян- Кучетата сигурно ще се съберат, за да обсъдят някакъв начин да ни надхитрят.

– Типично за тях- констатира баща ми- Като не могат да ни надвият със сила, ще подхванат номерата и хитростите.

Съвещанието в двора на нашата къща продължи няколко часа. Няблюдателите по зида се сменяха, а останалите мъже изчезваха един по един, за да хапнат, отпочинат и умият лицата си от саждите и потта. Жените повече слушаха, намесваха се рядко и помагаха с каквото могат.

Оказа се, че въпреки, че ми се струва, че нанасяме на врага огромни загуби и не търпим никакви щети, съвсем не е така. Нещата не стояха изобщо добре. Провизиите ни от храна и мунициите ни намаляваха с тревожни темпове. Въпреки че всички мъже бяха много добри стрелци, пушките им бяха допотопни и това понижаваше ефективността им. Изглеждаше, че ще бъдем принудени да преклоним глава пред врага, без да дадем нито една жертва. Чуваха се най-различни предложения: да се опитаме да си пробием път през обсадата с бой; да се защитаваме докато можем и да оставим последните куршуми за себе си, за да не попаднем живи в ръцете на врага; да изчакаме, за да видим дали гадовете ще се оттеглят и да му мислим ако не го направят.

– Колко би било интересно, ако можехме да разберем какво се случва в лагера им- казах аз замислено.

– Интересно е, да- отговори дядо- И мога да удовлетворя любопитството ти. Знам как са се развили нещата на Беглишките хармани.

– Откъде!?- учудих се аз.

– Нали ти казах, че бях спасен от един помак?- припомни ми той- Е, той ми разказа.

– И какво се е случило?- попитах развълнувано.

– ахмед ага Барутунлията бил поставен в доста неприятна ситуация. Много от водачите на отрядите му от различните села заявилил, че ако не бъде постигнат успех до края на деня, ще се оттеглят. Те смятали, че въстанието в Батак е взело твърде много жертви и от двете страни и че ситуацията става неконтролируема. Повечето помаци и турци възнамерявали да дадат един добър урок на батачани, да ограбят богатото село и да се оттеглят. Не били склонни да плащат с живота си за осъществяването на това намерение.

Но това не било всичко. Макар и да имал неизчерпаем запас от муниции, Ахмед ага бил сериозно притеснен от факта, че му свършва храната. Неизброимите пълчища били като едно голямо, бездънно гърло.

На трето място притеснение пораждало забавянето на Барутунлията да заведе башибозуците и запасните войски, които били с него, в Татар Пазарджик, откъдето първоначално бил повикан за помощ. Нещата не вървели добре и Ахмед ага решил да предприеме други мерки, за да постигне целта си по-бързо.

Така следобед, когато затишието вече беше продължило няколко часа, в нашата, Горната, махала пристигна един влах. Незнайно по какъв начин, но той беше попаднал в лагера на Барутунлията на Беглишките хармани.

Познавахме този влах. Кошарите им бяха нагоре в планината, по дивите места между Батак и Доспат. Често слизаше в селото, за да разменя или купува разни стоки. Не беше лош човек и често черпеше нас, децата, с дребни лакомства.

– Добри ми батачани!- викаше той с дълбокия си, приятен глас, обикаляйки улиците на Горната махала- В безкрайната си милост ахмед ага от Барутун ви предлага мир. Той ви припомня, че мюсюлмани и християни в Родопите винаги са живели заедно, без да се мразят и нападат едни други. Неговата воля е нещата да продължат така. Ахмед ага не иска да се пролива повече кръв. Той ще покаже добрите си намерения, като се закълне пред първенците на Батак, че и косъм няма да падне от главата на нито един жител на селото. От своя страна, Барутунлията иска от вас да докажете своята воля за мир като предадете оръжието си. След това можем всички, християни и мюсюлмани, да излеземна улиците и заедно да загасим пожарищата, които заплашват да погубят цялото село- точно тогава влахът мина покрай нашата къща. Макар и гласът му да беше спокоен и равен, видях че лицето му е бяло като памучно платно, а по челото му се стичаха едри капки пот- Ахмед ага ще се застъпи за вас пред великия султан и никой няма да пострада. Той разбира, че вие сте били подведени и намеренията ви са били добри…

Виковете на влаха постепенно заглъхнаха надолу по улицата, но предложението на Ахмед ага вече беше станало ясно на всички. Настъпи дълго мълчание, сякаш колебанието пречеше на мъжете да се осмелят да проговорят. Изведнъж нещо се отприщи като бент и изказванията заваляха едно през друго. Разговорът бързо премина в разгорещен спор. В началото никой от мъжете не даваше и да се спомене за предаване на оръжията: „Ще ни изколят като пилци”; „Ако можеше да си ги вземе сам, нямаше да се моли”; „Барутунския Ахмед е по-лукав и от гръцки търговец”. Постепенно обаче много от тях взеха да смекчават тона. Просълзените им и отчаяни жени им шушукаха тихо, дърпаха ги за ръкавите, умоляваха. Това правеше и майка, като често поглеждаше към мен и братчето ми. Искаше ми се да изтичам при баща си и да му кажа да нес е поддава в никакъв случай, но знаех, че от това няма да има никаква полза. Аз бях просто едно дете. А и вниманието на всички беше привлечено от нова олелия зад оградата. Отвън се чуваха викове, писъци и тупуркане на крака.

– Кавлака е тръгнал да преговаря!- изрева Илия, бащата на Боян- Ей сега ще го изпратя да преговаря с дявола!

Той вдигна пушката си и се прицели. С огромен скок баща ми стигна до него и изби оръжието му в последния момент. Куршумът попадна в короната на една вековна липа от другата страна на улицата и разгони ято черни гарги, които закръжаха нервно, надавайки пронизителните си крясъци.

– Престани, Илия!- каза баща ми твърдо- Няма нищо лошо да отиде и да поговори с Барутунлията. Ще разберем по-ясно какво иска и какво предлага. Не можем да започнем да с стреляме помежду си.

– Можем и още как!- тросна се бащата на Боян- Кавлака е истинско бедствие за Батак! Помниш ли кой се свираше по сенките и шушукаше да се предадем още преди два дни!? Помниш ли кой обикаляше позициите по хълмовете и накара защитниците им да ги освободят!? Виждаш ли гаргите, които се вият над главата му!? И те, и Кавлака носят лоши предзнаменования- чичо Илия бутна грубо ръката на баща ми и се отдалечи с широки крачки- Запомнете ми думата: Кавлака ще сложи фес, ще се обреже и ще предаде целия Батак на волята на онова изчадие от Барутин.

– Знаеш, че дори и той никога не би го направил!- опита се да го успокои баща ми- Кавлака също иска доброто на Батак, но не може да проумее, че то може да се постигне само с оръжие в ръка.

Чичо Илия само изсумтя нещо под носа си и се намести в единия ъгъл на двора. Да си призная честно и аз бях на негова страна.

После разбрахме, че по същото време, по което влахът обикаляше по къщите ни, в Долна махала също са се провеждали преговори. Там основната битка беше за Богдановата къща. Тя беше огромна, поне три пъти по-голяма от нашата, с много висок каменен зид и дебели дъбови порти. По-късно стана ясно, че в нея се били приютили 200-300 мъже, жени и деца. Те вече трети ден отбивали атаките на безсилния башибозук. По улиците около Богдановата къща се търкаляли десетки трупове, а защитниците й били претърпели само незначителни поражения.

Най-после, на третия ден по пладне, водачът на башибозуците откъм Долната махала, Ахмед чауш, решил да преговаря. За тази цел той изпратил при Богдановата къща няколко помаци от Нова махала. Нова махала е току до Батак и отношенията между жителите на двете села бяха отлични, въпреки религиозните различия. Никога и за нищо между нас не е имало каквито и да било препирни. Затова, а и заради последвалите им действия мисля, че помаците от Нова махала са били подведени от Ахмед чауш, а не са вкарали батачани в капана по своя инициатива.

Те, нашите съседи по село, се наредили под зидовете на Богдановата къща и съвсем приятелски взели да разясняват ситуацията на защитниците й, които не стреляли по приятелите си. Помаците отбелязвали и припомняли голямата си дружба с батачани, изразявали загрижеността си за по-нататъшната им съдба, натъпкани като стадо в къщата и двора. Те гарантирали, че нма да ги подведат и допълвали, че пожарите бавно, но неумолимо се приближават; че нападателите са информирани за недостига на храна, вода и боеприпаси.

А вътре наистина било ад. Жени, деца и стари хора се задушавали в блъсканицата, умирали от глад и жажда. Щом получили външна подкрепа и тук, както във всички баташки къщи, високо заграчили тия, които наричали сами себе си „благоразумни”. Наивници! Те сочели с пръст стенещите баби и пищящите от глад пеленачета. Увещавали, молели, заплашвали и рисували смразяващи кръвта картини за бъдещето. „Благоразумните” настоявали всичкото оръжие да бъде предадено на съседите от Нова махала, които били верни приятели и гарантирали, че няма да има никакви зверства. Защитниците се пекли на няколко огъня, а и вътрешно се разкъсвали пред възможността да спасят живота на семействата си. Накрая те склонили пред увещанията и предали оръжието на приятелите си от Нова махала, които го отнесли на Ахмед чауш. Вместо обещаната помощ за гасенето на околните пожари обаче, башибозушкия главатар изпратил в Богдановата къща Ангела на смъртта. За учудване и на батачани, и на новомахленци, ордата се насочила право към портата и вече необеспокоявана от изстрелите, които я спирали и отблъсквали три дни, лесно я разбила.

Озверели за мъст пред по-малобройния, невъоръжен и натъпкан като в кошара противник, башибозуците нахлули в двора и започнали да секат изиграните мъже, жени и деца. Настанала ужасна паника. Невръстните пищели без да могат да разберат защо тези непознати хора искат да им причинят зло. Някои от жените и мъжете молели за милост без никакъв успех, други вземали каквито селскостопански сечива им попаднат под ръка и ги размахвали срещу врага до последния си дъх.

Като си „поразчистили място”, башибозуците наредили всички в редица пред дръвника в двора. Поставеното условие било просто: или приемаш мюсюлманството или отиваш в отвъдното, за да разбереш сам кой е истинският бог.

От всички, които били намрили подслон в Богдановата къща, от най-възрастния мъж до момичето-пеленаче, живи останали самко неколцина. Някои от тях съумели да избягат в бъркотията, а други приели да сложат чалма. Но те се брояли на пръстите на едната ръка. Изобщо по време на всичките боеве в Батак жителите му бяха заразени от някаква странна упоритост. Майките мълчаливо поставяха главите на дечицата си на дръвника, предпочитайки да ги предадат собственоръчно в обятията на смъртта, но да не ги оставят да живеят като „кучета”.

Дядо замлъкна. Слънцето вече преваляше пладне, а ние все още не бяхме яли, но не усещах глад, макар и да бях станал по изгрев. Облегнах се на стола и зачаках мълчаливо дядо да запали поредната си лула.

– Много мои приятели загинаха в Богдановата къща- продължи той не след дълго- Башибозуците най-много озверявали, когато дете покаже твърдост на характера и откаже да приеме мюсюлманството… Както и да е- дядо си пое дълбоко дъх- На другия край на селото, на Беглишките хармани, Ахмед ага изобщо не скъпил думите си пред Ангел Кавлака. Уверявал го, че всички батачани ще бъдат пощадени. Кълнял се, че не действа на своя глава, а е дошъл по специална поръчка на султана, който бил много оскърбен от неблагодарността на жителите на селото. Целта на него, Барутунлията, била чисто и просто да вразуми неколцината, които всяват смут в Батак и да се оттегли по живо, по здраво. За да придаде по-голяма тежест на думите си, той целунал поставени във формата на кръст ножове и изрекъл най-тържествените мюсюлмански клетви. Ахмед ага уверил Кавлаков, че трябва да се бърза, защото е загрижен, че ако правителствените войски пристигнат преди Батак да се е усмирил, че го разрушат до основи без да му мислят много-много. Агата нарекъл себе си човек, който се е хранил от ръката на батачани и е живял под тяхна закрила.

Спомням си, че Кавлака толкова бързаше, че щеше да си строши краката надолу по склона. Той вече беше напълно сигурен, че от самото начало на въстанието е взел правилната и по-разумна позиция, че Барутунлията наистина желае само най-доброто на Батак и че най-после неразсъдливите му съграждани ще прогледнат и ще послушат мъдрата му дума.

Когато минаваше покрай нашата къща със скорост, сякаш невъзможна за човек с търбух, баща ми се провикна:

– Ей, Ангеле! Я поспри и кажи какво иска Ахмед ага!

Кавлаков обаче изобщо не го чу или се престори, че не го чува. Той бързаше с всички сили. Ние се досещахме нкъде. Към Трендафиловата къща, където се отбраняваха, освен всички други, и първенците на въстанието. Но това нямаше голямо значение, защото новините мълниеносно преминаваха през каменни зидове и стени, вятърът ги разпръсваше като есенни листа по земята и те обикаляха целия Батак.

Скоро до нас достигнаха подробностите. Освен това, което ти разказах за преговорите, има и още доста любопитни обстоятелства.

Когато влязъл в дома на Трендафилови, старият чорбаджия наговорил купища похвали за невижданата добрина на Барутунлията. Разказал как оня е загрижен да не дойдат редовни войски, как приема батачани като брaтя и им желае само доброто. Разбира се, не пропуснал и да наблегне на клетвата на агата. За свое голямо учудване обаче, Кавлака отново не успял да постигне желания резултат. Срещу него се изправил трендафил Керелов, мъж на преклонна възраст, но с непоколебимо сърце. Той просто обвинил Ахмед ага, че клетвите му са без стойност и под ликуващите викове на присъстващите призовал съпротивата да продължи. Виждайки, че постигането на целта му се изплъзва, Кавлаков прибегнал до последния си коз – долна лъжа, с каквато преди няколко дни разстроил позициите по хълмовете. Той обявил на всеослушание, че като чули щедрото предложение на Барутунлията, защитниците на училището и църквата, най-големите и труднопревземаеми сгради в Батак, решили да сложат оръжие. Както ти казах преди малко, всяка новина в селото се разпространяваше мълниеносно, така че такава важна вест не можеше да убегне от „слуха” на трендафиловата къща. По този начин защитниците й разбрали, че Кавлака лъже и много от тях се бахвърлили върху него с явното намерение да го убият. Спряла ги само навременната намеса на Трендафил Керелов, който предложил да не губят време, а да се посъветват и да решат как да постъпят.

Товеа съвещание било доста странно. От време на време то дори се превръщало в нещо подобно на кръчмарска свада, само дето участниците в нея не били пияни. Повечето хора в Трендафиловата къща се намирали на ръба на крайното изтощение. Три дни глад, пот, блъсканица, безсъние, жажда, предсмъртни викове сред безкрайния танц на оловните топчета. Това може да обезсърчи и най-юначния човек. А и не е лесно да слушаш увещанията, хленченето и молбите на децата и жена си. Трудно е да им откажеш знаейки, че по този начин ги обричаш на сигурна смърт.

Когато всичко най-сетне приключило, от Трендафиловата къща към Беглишките хармани се насочила странна делегация. Тя била водена от дядо Трендафил Керелов, Петър Трендафилов, Вранко Димитров и преливащия от гордост, че е успял да склони съселяните си да преговарят Ангел Кавлаков. Целта на това пратеничество била самите водачи на отбраната на Трендафиловата къща да чуят от Барутунлията какви са намеренията му. Видях ги когато минаваха покрай нашата къща. Ангел Кавлаков ситнеше напред с бързи стъпки,леко приведен и с доволно изражение на лицето. Другите вървяха бавно и с твърда крачка, гледаха право пред себе си с решителни погледи, а израженията на лицата им ме караха да потрепервам. Често съм се замислял за смелостта и непоколебимостта на тези мъже, тръгнали право към бърлогата на звяра, макар и да знаеха много добре колко подъл и двуличен е той. Те със сигурност са осъзнавали опасността, пред която се изправят, но това не ги правеше по-уплашени от теб сега в момента.

– Но аз въобще не съм уплашен!- възкликнах. Бях толкова завладян от историята, че всички сцени, които описваше дядо, се очите ми напълно реални.

– Знам, момчето ми- дядо се усмихна замислено- Точно това имам предвид. Когато вече подминаваха къщата ни, баща ми извика от зида нещо като „Не му се давайте на това куче”. После се обърна към мен:

– Нали знаеш малката вратичка в зида в задната част?- разбира се, че я знаех. Толкова пъти се бях измъквал оттам, за да правим лудории с приятелите ми, а после се прибирах, без никой да разбере. Кимнах утвърдително- Вземи Боян и излезте оттам. Последвайте тези мъже, но така че никой да не ви види- той ме хвана за раменете и ме раздруса- Чуваш ли ме!? От това зависи животът ви, а може би и нашия. Скрийте се в онази малка дъбрава в подножието на Беглишките хармани. Там ще сте в безопасност, а същевременно ще виждате и чувате всичко, което става в лагера на Ахмед ага. Тръгвайте! И бог да ви пази!

Бях като замаян. Не можех да повярвам, че ми се поверява такава отговорност. Изглежда баща ми вече ме смяташе за истински мъж. Боян беше чул разговора и нямаше нужда от подканяне. Двамата се затичахме към задния двор и аз отворих малката вратичка с треперещи ръце. Тя наистина беше малка. Имаше квадратна форма с дължина на страната не повече от половин метър. Само малки момчета като нас можеха да се проврат през нея. Освен това беше скована от дебели букови дъски и водеше към един непроходим храсталак в задънена улица, така че на практика беше неоткриваема и неизползваема за нахлуване в къщата ни.

С Боян се промъкнахме и се притаихме в храсталака. Вече бяхме на улицата. Там, където бяха и страшните, въоръжени до зъби башибозуци. Сърцата ни туптяха толкова силно, че ги чувахме. Постояхме неподвижно известно време, за да се уверим, че сме сами на малката уличка. След това бавно се запромъквахме в сенките на зидовете. Баща ми ни погледна за миг, без да промени изражението си по какъвто и да било начин. Бяхме сами, навън, сред зверовете. Стиснах зъби и приведен претичах през улицата. Боян ме последва. Отново се прилепихме към зид. Наоколо нямаше никакво раздвижване. Значи никой не ни беше видял. Време беше да продължаваме. Неусетно с Боян си разменихме местата и той започна да води. Това беше съвсем ествествено, защото моят приятел често помагаше на дядо си, който беше овчар, и познаваше околностите на Батак много по-добре от мен. Освен това, не ме е срам да си призная, Боян беше по-смелият от нас двамата. Излязохме от селото и започнахме да се прикриваме из високата пролетна трева. Тук-там имаше разположени постове на башибозука, но лесно преминавахме между тях, защото не бяха особено бдителни. Шмугнахме се в споменатата от баща ми дъбрава точно в момента, в който Трендафил Керелов и придружаващите го пристигнаха в лагера на Барутунлията. Те не бяха променили с нищо гордото си поведение. Нямаха намерение да се държат като рая: Батак се беше обявил за независим от османската власт и все още беше такъв.

Ангел Кавлаков започна да представя останалите, като обяви, че са верни поданици на султана, но речта му беше прекъсната от недоволното ръмжене на всички останали. Те заявиха, че не са поданици на никого и са дошли да разговарят като равен с равен. След това поискаха да чуят условията, които предлага Ахмед ага. Барутунлията се изправи рязко от мястото си:

– Не ви предлагам никакви условия- поведението му нямаше нищо общо с благите думи, които беше казал на Кавлаков при първата им среща- вие оставате тук, докато съзаклятниците ви не предадат всичкото си оръжие. До последния нож. Чак тогава ще преговаряме. Вържете ги!

Башибозуците се нахвърлиха с диви викове върху няколкото невъоръжени мъже и след известно време успяха да ги вържат, въпреки сериозния отпор, на който се натъкнаха. Единственият, когото никой не докосна с пръст, беше Ангел Кавлаков.

– А сега отново ще слезеш в селото- обърна се Барутунлията към него- и ще кажеш на ония непрокопсаници, че ако не предадат всичкото си оръжие веднага, ще им изпращам така наречените им водачи парче по парче. Разбра ли?

Кавлака гледаше Ахмед ага с пребледняло лице и трепереща долна челюст. Сега, след толкова много години, си мисля, че точно в тоя момент чорбаджията, който се противопоставяше така яростно на военната съпротива срещу османската власт и призоваваше за разум и подчинение, разбра до какви ужасни последствия ще доведе грешката му.за него обаче връщане назад нямаше. Той беше избрал своя път и трябваше да го следва докрай.

-Ако все още ти е останало малко достойнство и любов към Батак, когато слезеш долу кажи на всички да не мислят за нас, а да се укрепят колкото могат по добре и да се съпротивляват до последна капка кръв- извика след него Вранко Димитров.

Ангел Калваков се запрепъва надолу към селото и скоро изчезна от погледите ни, без да покаже по никакъв наичн, че е чул последните думи.

Боян ми показа с жествове, че ще слезе да уведоми защитниците какво се е случило. Аз изявих желание да го придружа, но той ме спря и ми посочи да следя какво става в лагера. Когато приятелят ми вече се отдалечаваше, чух Трендафил Керелов да казва:

– Занм, че няма да ни пуснеш, дори и тоя предател да събере всичкото оръжие до овчарските тояги, Ахмед ага. Знам и че няма да простиш и на батачани току-така, дързостта им да въстанат. Само искам да ти кажа, че ние ти се доверихме и дойдохме при теб без оръжие да преговаряме като мъже. Ти обаче за пореден път доказваш коварността на племето си и пленяваш едни беззащитни хора. Е, и този път може да победите, но краят ви настъпва със страшна сила…

Думите му бяха прекъснати от удар с приклад във врата, който го повали на колене. Дядо Трендафил се изправи о отново загледа Ахмед ага в очите. Главатарят се приближи на една педя от него.

– Може и да си прав, Трендафиле. Може и да си прав. Само, че преди да дойде нашият край, ще изпитам огромното удоволствие да присъствам на вашия. На края на цялото ви село. Мислихте си, че можете да се изправите срещу великия султан безнаказано!? На мястото на Батак ще оставя само пепелища, а след това ще заповядам да ги разорат и да насадят ръж за конете ни върху тях. Пепелта от домовете и телата ни ще подхранва почвата и ръжта ще е хубава, ще зрее добре и ще е висока колкото човек. След сто години никой няма да помни, че тук е имало село.

– Каквото и да направиш, няма да заличиш спомена за тези няколко велики дни, Ахмед ага- дядо Трендафил говореше равно и твърдо, гледайки събеседника си право в очите- Историята ще запомни и нас, и теб. Само че нас ще ни помнят като смели хора, предпочели смъртта в името на свободата, а теб всички ще те знаят като измамник и страхливец. Самодоволната физиономия на Барутунлията бързо почервеня, а след това стана моравочервена.

– Куче!- изрева той, извади ятагана си и удари Трендафил Керелов с плоската му страна по лицето. Той отново залитна,но успя да запази равновесие, вдигна глава, изплю кръвта от устата си в краката на Ахмед ага и го загледа в очите- Махнете го оттук!

Башибозуците заблъскаха българите към единия край на поляната и ги натръшкаха на земята между няколко копи сено, останали още от миналата есен.

Дълго време не се случваше нищо. Имах чувството, че минутите са часове, а часовете – дни. Най-после видях леко поклащане на тревата, а в след ващи миг в скривалището ни влетя Боян. Беше задъхан, но имах чувството, че то е повече от гняв, отколкото от преодоляването на стръмния баир.

-Успя да убеди много хора да предадат оръжието си…

– Кой?

– Как кой!? Кавлака, разбира се. Даже някои от Йонковите му повярваха. Баща ми и баща ти обаче надделяха и от вашата къща бяха предадени само три негодни за нищо кремъклийки без нито един куршум или грам барут. Всичко друго е заровено в двора- Боян спря, за да си поеме дъх- Но Кавлака разколеба наистина много хора. Цели три коли са пълни с оръжие- Боян се разсмя тихо- Но никой не си даде добитъка, за да тегли колите и той се е впрегнал заедно с най-близките си другари и ги влачат насам. Селото е объркано. Почти не останаха ръководители… Повечето батачани вече се гласят да излизат по улиците и да започват да гасят пожарите. Опитах се да ги предупредя какво им подготвя Барутунлията, но кой обръща внимание на думите на едно десетгодишно дете!?

Долу, от ниското, се чу скърцане на коли и пъшкане. Скоро на прашния път се показаха трите коли, натоварени с пушки, саби, пищови и ножове.

За нас с Боян имаше две новини. Както винаги едната беше добра, а другата – лоша. Добрата новина не беше точно новина. Тя се състоеше в гледката, която се появи пред нас. Дебели, запотени, задъхани, петима от сподвижниците на Ангел Кавлаков и той самият се бяха впрегнали в колите и ги опъваха като истински волове по склона. Не можеше да не се разсмеем при такава гледка. Това беше първият път, когато нещо ме развеселяваше от няколко дни насам.

Лошата новина беше, че пътят на тази странна, уродлива процесия, минаваше точно покрай нашето скривалище и нямаше начин впрегнатите да не ни забележат, освен ако не са напълно слепи. С Боян се прилепихме до земята и почти спряхме да дишаме. Разбира се, това изобщо не ни помогна. Когато ни наближиха и шестимата впериха погледи в нас. Единият от тях, чието име не знаех и който заедно с Кавлака беше впрегнат в първата кола, се спря и като се взираше в мен, попита почти шепнешком:

– Това не е ли…

– Млъквай и тегли!- сряза го Ангел Кавлаков, който също беше вперил поглед в нас- Да не си обелил дума, че лошо ти се пише!

Гласът му беше достатъчно твърд, за да накара другаря му да продължи да тегли чевръсто, но не мисля, че достигна до лагера на башибозука. Впрегнато като добитък, „благоразумните” продължиха да ни гледат, докато не ни отминаха.

– Но той ви е спасил! – извиках аз- Защо да го прави!? Та нали е бил на страната на помаците и турците!?

– Не мисля, че имаше някой в Батак, който да е на тяхна страна. Ангел Кавлаков просто беше мислил, че единственият начин да се спаси селото е да се проведат мирни преговори с башибозука. Според мен вече знаеше, че не е прав, но беше късно да промени каквото и да било.

С Боян се окопитихме бързо и отправихме погледи към лагера, където очаквахме да се случат важни събития.

Ахмед ага излезе напред и загледа изпитателно и с малко насмешка приближаващите коли. Когато те спряха пред краката му, един от теглещите каза на пресекулки от умора:

– Ето, ага. Това е оръжието на батачани.

– Много добре- отговори Барутунлията след кратко мълчание- Убийте всички без Кавлака.

Хората около него веднага вдигнаха пушките си и без да се колебаят разстреляха все още задъханите и безкрайно учудени „благоразумни”. Ангел Кавлаков падна на колене, но съвсем нямаше намерение да се моли за милост. Той вдигна поглед и ръце към небето.

– Заведете това предателско куче настрани и застреляйте и него- каза Барутунлията спокойно.

Кръвожадните му слуги не чакаха втора покана. С ритници и удари по-скоро завлякоха Ангел Кавлаков в една малка долина и го застреляха, сипейки обиди и подигравки по негов адрес. Той не пророни нито дума. Мисля, че Кавлака прекара последните мигове от живота си в проклинане на всичко, което сътвори през последните дни.

Още не се беше разнесъл дима, когато Ахмед ага се насочи към копите сено, между които бяха натръшкани водачите на въстанието от Трендафиловата къща. Цялата сган го последва.

– Вдигнете ги на крака!- нареждането беше изпълнено веднага. В този момент обаче се зададе конник. Всички замълчаха и се загледаха към него, нямайки търрпение да го дочакат.

– Привет, Ахмед ага!- каза той, скачайки от седлото- Изпраща ме Ахмед чауш…

– Знам- прекъсна го Барутунлията- Казвай, че имаме работа.

– Чауш превзе Богдановата къща- тази новина предизвика суматоха сред хората на Ахмед ага.

– Продължавай!- подкани го Ахмед ага.

– Всички, които отказаха да приемат Аллах и неговия пророк Мохамед в сърцата си, бяха изклани на дръвника…

– Колко приеха?- попита агата.

– Неколцина…- отговори някак притеснено пратеникът.

– Ясно!- засмя се Барутунлията зловещо- Направили сте мюсюлмани няколко уплашени деца. Слушай сега. Веднага ще се върнеш при Чауша и ще му кажеш, че сме обезоръжили гяурите и сме изловили водачите им- той посочи последователно колите и завързаните мъже- Ще му кажеш, че ще се срещнем в селото. Тръгвай!

Пратеникът все още не се беше скрил зад хълмовете, когато агата извика един от своите хора при себе си.

– Тръгваш още сега за Татар Пазарджик. Когато пристигнеш, отиваш направо в меджлиса и съобщаваш, че Батак е сломен и покорителят му Ахмед ага Барутунлията чака заповеди относно съдбата на гяурите.

Башибозукът не чака повече покани, метна се на седлото и отпраши в галоп.

– Сега!- продължи да се разпорежда стегнато агата- Да се заемем с нашите скъпи гости- той се обърна към завързаните българи- Вашите хора не са предали всичкото си оръжие. В тия коли виждам само негодни за нищо ръждясали железа. Да не искате да повярвам, че с това се съпротивлявате и отблъсквате атаките ни и избивате хората ми!?- Ахмед ага се приближи към мъжете, които стояха без да продумат- Я ми кажи, Трендафиле, този юнак не е ли синът ти? Той е, нали? Сега ще ми кажеш къде са оръжията ви, иначе ще го видиш как умира в страшни мъки. Е, ще говориш ли?

Посрещна го гробно мълчание. Барутунлията побесня. Изглежда цялото напрежение, което беше изпитвал, докато атаките му бяха отблъсквани и главатарите на ордите му се заканваха, че ще си тръгнат, сега се беше трансформирало в бурен гняв.

– Режете го мръвка по мръвка!- заповяда той- И бавно! Искам мъките му да са непоносоми!

С Боян отвърнахме очи от това, което се случваше с Петър Керелов, още в началото. Чувахме само стоновете и виковете му, но дори и те бяха непоносими. На постоянните въпроси и провокации от страна на агата и той, и баща му отговаряха супорито ледено мълчание.по бузите на дядо Трендафил, постоянно се стичаха сълзи, които образуваха вадички по прашното му лице.

Най-после Петър издъхна. По нашите бузи също се стичаха неми сълзи на ужас, болка и безсилие.

– Е, Трендафиле,- започна саркастично агата- да видим дали обичаш себе си повече, отколкото сина си- чух как гърлото на дядо Трендафил глухо заклокочи- Набийте го на кол!

Отново стенания се понесоха над Беглишките хармани. Боян и аз се бяхме прегърнали силно в скривалището си и плачехме, обхванати от ужас.

– Добре, щом е решил да мълчи, да видим дали ще му се отрази добре малко сгряване!- агата говореше все така с насмешка. Не можех да проумея какво правеше този човек толкова жесток- Поставете две купи сено от страните му и ги запалете!

Двамата с Боян се затичахме като един надолу по склона. Сълзите премрежваха очите ми и се стичаха във врата ми. Когато влязохме в селото, станахме свидетели на една почти идилична картина. Никой не подозираше какво се случва и много от жителите на Батак бяха наизлезли по улиците и кой както можеше се опитваха да изгасят пожарите.

– Крийте се по къщите си!- крещяхме ние като обезумели- Те идват! Ще избият всички!

Някои хора се стреснах и ни послушаха, но повечето само ни поглеждаха намръщено, вдигаха рамене и продължаваха заниманията си. Както беше казал Боян преди малко, ние бяхме просто две малки момчета, които никой не взимаше насериозно.

Не така обаче стояха нещата, когато стигнахме до нашата къща. Щом ни видяха, родителите ни пребледняха като платно и зарязаха кофите с вода и одеалата за гасене насред пътя.

– Какво е станало?- изпищя майка ми.

– Вътре!- разкрещяхме се ние още от завоя- Влизайте всички вътре! Те идват! Идват да ни изколят!

Аз и Боян прелетяхме през зейналата широко порта и се спряхме чак при кладенеца в средата на двора. Всички мъже, жени и деца, които бяха намерили убежище в нашата къща, влязоха след нас и залостиха портата.

Майките ни дотичаха при нас и ни прегърнаха. Сигурно сме изглеждали като обезумели. На пресекулки, ту единия, ту другия, ту един през друг, разказвахме какво бяхме чули и видели. Лицата около нас ставаха все по-сериозни и замислени. Когато най-после свършихме, настъпи дълго мълчание.

– Това са деца- каза един мъж на средна възраст от рода на Йонковите. Личеше си, че не си вярва- Сигурно си измислят…

– Измисляме си!?- Боян скочи от мястото си и се затича към него със свити юмруци- Да не би да ти е съвестно, че преди малко настояваше да предадем всички оръжия!?

Бащата на Боян го хвана с една ръка, отлепи го във въздуха без никакво усилие, доближи го до лицето си и му каза необичайно тихо:

– Всички знаем, че не си измисляте, сиене. А сега се върни на мястото си.

– Никой нищо не си измисля и това ви е ясно!- каза баща ми- Изровете оръжията и всички обратно на позициите по зида! Няма да умрем като агнета по Гергьовден! Ще се бием докрай!

Думите му оказаха желания ефект върху вцепенените и объркани хора наоколо. Всеки се зае трескаво с определена задача и само след минути увитите в кърпи оръжия бяха изровени и връчени в ръцете на защитниците които, възвърнали решителността си, бяха готови отново да дадат яростен отпор на башибозуците.

– Всичко ли е готово- извика баща ми, макар и да се виждаше, че подобен въпрос е безсмислен- Така, някой да излезе и да предупреди останалите…

Вече обаче беше късо. Много, много късно. Облакът прах, който стремително се спускаше откъм Беглишките хармани, показваше колко стремително се приближава башибозушката конница. Единственото нещо, за което остана време, беше да преминат тръпки по гърба ми.

– Стреляй!- изрева баща ми два пъти по-силно от друг път- Ако ще се мре, да отнесем със себе си колкото се може повече от тях!

Точно по това време башибозушките пълчища се зададоха по тясната уличка към площадчето пред нашата къща. Сърцето ми заби лудо. Изглеждаха като някаква зловеща конница, дошла от ада. От зида ни ги посрещна стоен залп, който повали неколцина от тях и ги изненада безкрайно много. Изглежда не очакваха да срещнат никаква съпротива. Строят им се разстрои и огъна, но общата инерция на огромната тълпа повлече предните редици със себе си.

Когато авангардът изчезна от погледите ни и се пръсна от селото, последван от безбройните пълчища, конският тропот отстъпи място на писъци, дошли сякаш от ада. Доверчивите батачани, които бяха взели думата на Барутунлията за чиста монета и бяха излезли по улиците, за да спасят каквото могат от алчната паст на огъня, сега плащаха ужасна цена за грешката си. Незнайно откъде сред дима и тълпата, залели площадчето, изскочи Асен – около тридесетгодишен търговец, който още преди да избухне въстанието, подкрепяше умерената линия в действията на батачани. Познат ми като предпазлив и пресметлив човек, сега го водях в коренно различна светлина. Тичаше като обезумял между башибозуците, беше закрил глава с двете си ръце и крещеше до небето „Аз не съм възтавал! Не съм въоръжен! Аз не съм въставал! Не съм въоръжен!” Крещеше и сякаш търсеше сигурно място между проблясващите на слънцето ятагани и насочените бездънни дула на пушките. Накрая, изтощен и изпаднал в истерия, падна на колене и започна да си скубе косите, повтаряйки „Трябваше да си взема пушка и да ви изпозастрелям! Да бях дал 100 000 гроша за една сабя и да изколя колкото мога от вас! Мамицата ви!” Горкият беше разбрал, че „приятелите” на Ахмед ага не значат нищо за него и че ако се огънеш пред волята му, във всички случаи губиш. Той се изправи рязко. В очите му горяха огньовете на Второто пришествие, а от устата му течеше пяна. Измъкна ятагана от ножницата на един минаващ покрай него конник и го заби в гърлото на друг. След това се разсмя налудничаво и победоносно. Смя се няколко секунди. После беше насечен и стъпкан.

Не можех да понеса повече кръв и ужаси за този ден. Изтичах в килера, свих се в един ъгъл, затворих очи и запуших уши. Нищо обаче не помогна. Часове наред ужасяващи писъци и тропот на коне достигаха до съзнанието ми и от очите ми течаха сълзи като от бездънни извори. После в килера влезе Боян:

– Ставай!- гласът му беше равен и властен; все едно не беше преживял същите ужаси, каквито и аз- Навън е напечено и имаме нужда от още един чифт ръце.

Когато излязох, стъпил на треперещите си от умора крака, видях,  че жените и децата нареждат наръчи цепеници за огрев, връзват ги и ги поливат с газ. След това ги подаваха на мъжете по зидовете, които ги палеха и ги хвърляха навън, откъдето се чуваха адски писъци и стонове. Срещнах погледа на баща си, който ми се усмихна, макар и много уморено:

– Мунициите ни са на привършване, момчето ми. Ще се отбраняваме както можем.

Небето вече сивееше. Скоро щеше да настъпи нощта. Това обаче щеше да е една нощ без мрак, защото от всички страни на селото се издигаха буйни пламъци. Батак гореше и вече и за нас, децата, стана ясно, че няма начин този огън да подмине нито една къща. Помня, че се страхувах. Страхувах се безумно от неизбежната смърт, но още повече се страхувах тя да дойде с огъня. Не исках да игоря жив. През процепите в зида видях, че наоколо се бяха събрали толкова много башибозуци, че чак си пречеха и се бутаха един в друг. Нямаше да оцелеем още дълго. Бях сигурен в това. Започнах несъзнателно да повтарям шепнешком една молитва, на която ме беше научила бабаб ми „Отче наш, който си на небесата. Да се свети твоето име, да бъде твоето царство…”. Сълзи се стичаха по узите ми. Гледах Боян, майка, татко, братчето ми, дори почти непознатите хора от рода на Йонковите и знаех, че утре по изгрев, ако изобщо съм жив, няма да видя повечето от тях.

Тази вечер стрелбата не беше и наполовина толкова интензивна, колкото предишните. И от нашата къща вече почти не се стреляше. Батачани бяха останали почти без муниции и башибозуците ставаха все по-смели с настъпването на нощта. Внезапно видях как един от тях се изправи върху зида и за кратък миг се задържа там. Стоеше на фона на заревото от горящото село, с изваден ятаган и диви крясъци. После бащата на Боян го разсече на две и предсмъртният вик изхриптя в гърдите на нападателя. За щастие тялото падна от нашата страна на зида. Това донесе на защитниците ни още няколко куршума, шепа барут, два пищова и хубав ятаган.

След този първи опит за нахлуване в нашия двор яростта на башибозуците се увеличи. Все повече от тях се покатерваха, а защитниците едва смогваха да ги спират.

– Пригответе се да се оттеглим в къщата!- процеди през зъби баща ми. Изглеждаше страшно. Беше потен, оплескан с кръв, а погледът му изглеждаше налудничаво- Това е последното ни убежище.

Все още имаше къщи, които се съпротивляваха, но след коварните лъжи на Барутунлията те бяха много по-малко. Отчаяни в безизходицата, в която се намираше селото ни, много от хората се биеха с тояги, земеделски сечива или просто с голи ръце. Натачани не си правеха илюзии, че ще оцелеят сред тази кръвожадна сган и с отчаяната решителност на обречения продаваха живота си колкото се може по-скъпо. Башибозуците питаха всеки дали е готов да приеме исляма. Бяха пожалени само малцината, които се съгласиха. Много хора бяха жестоко измъчвани, рязани на парчета и горени, но не склоняваха да сменят религията си и умираха християни.

Дядо ми замълча, стана от мястото си и се загледа, облегнат на парапета на чардака.

– В бързо настъпващата нощ се случи чудно нещо, Ясене. Вече нямаше въстаници и благоразумни. Вече всички въстаници бяха едно и врагът им беше общ. Никой не мислеше за преговори, споразумения или предаване. Всеки стискаше здраво кай каквото оръжие имаше и го използваше с отчаяна решителност. Без илюзии за милост или победа; просто от желание за по-достойна смърт.

– Вижте!- изкрещя бащата на Боян сред шума на битката- Всички се опитват чрез бой да си проправят път до училището и църквата. Да ги последваме! Ако се затворим в къщата ще ни запалят и ще изгорим като борови клонки.

– Добре- отговори баща ми след кратко мълчание- Нямаме нито какво да губим, нито какво да печелим. Краят ще е един и същ; поне да е достоен.

Той се обърна към главите на другите семейства, които се отбраняваха в нашата къща. Всички дадоха мълчаливото си съгласие. При вида на неизбежното отчаяна решителност беше завладяла непокорните планинци.

– Да го направим!- чуха се подвиквания от всички страни- Да си пробием път! Да покажем, че не сме пречупени!

След кратко съвещание под дъжда от куршуми защитниците ни измислиха план как точно да се осъществи преместването ни в църквата. Подготовката започна веднага. Последният барут и куршуми бяха разпределени старателно. Раздадоха и последните останали в запас хладни оръжия. След това всички старателно бяха инструкрирани в какъв ред ще тръгваме. И неусетно дойде време. Натоварихме се с всички хранителни припаси, които ни бяха останали и се приготвихме. Заехме формата на заострен в двата края овал и се скупчихме до портата. Ядрото на овала изпълвахме ние, жените и децата, а около нас от всички страни плътно се наредиха мъжете. Те бяха въоръжени до зъби  и готови за чудеса от храброст. Трябваше да опазят последното, което им беше останало и същевременно най-скъпото: семейството.

– Като дам знак, отваряме портата!- процеди решително баща ми.

Навън за секунда настана тишина, която веднага беше заменена от силна глъчка. Изглежда обсадителите ни се бяха озадачили от мълчанието по зидовете на ъщата ни. По ръба на зида започваха да се показват една след друга сиви призрачни сенки. В двора беше тъмно като в рог и тези смелчаци имаха нужда очите им да свикнат с рязката промяна, за да могат да ни видят. Е, и това стана.

– Гяурите са се скупчили като овце!- победоносен вик раздра небето. Фигурите върху зида се увеличаваха с всяка изминала секунда- Да прескочим и да ги вкараме в правия път!

Някои от фигурите изчезнаха. Чу се глуго „туп” и след това бърз бяг на крака по двора.

– Сега!- изрева баща ми- Отваряйте!

Крилата на портата се разтвориха веднага и нашата странна бойна фигура изскочи на площадчето. Ние, които бяхме вътре в ядрото, не виждахме почти нищо. Но за сметка на това чувахме всичко. Мъжете изскочиха навън с викове от ада. Успях да забележа, че всички башибозуци се бяха скупчили до зида и чакаха реда си да прескочат и да се отдадат на лесно клане в двора на къщата ни. Обаче в един миг само ролите се обърнаха. Т бяха изненадани и приклещени до стената, а ние имахме за съюзник отчаяната решителност. Никой нямаше време да презарежда и използва огнестрелното си оръжие. Площадчето пред къщата ни, на което толкова пъти бях играл безгрижните си детски игри, се превърна в касапница. Сварените неподготвени башибозуци нямаха време да се окопитят и ставаха лесна плячка на мъжете. Всичко продължи само няколко минути. После се отправихме във все така компактен ред към църквата. Бяхме дали само две жертви. Оръжията и мунициите на избитите башибозуци бяха взети. Те вече не се нуждаеха от тях.

Навсякъде по улиците се водеше война. Бъркотията беше пълна. Дим, викове, звуци от удари, башибозуци, батачани, всичко се смесваше в една невероятна блъсканица. При нашата поява обаче, този невъобразим хаос застиваше неподвижно. Никой неочакваше толкова много на брой и така добре организирани българи да се придвижват сред суматохата. Когато ни видеха, съселяните ни надаваха радостни викове и се присъединяваха към нас, а башибозуците панически се опитваха да се отместят от пътя и да избягат. Много от тях не успяваха.

Огато приближихме църквата, разбрахме сериозността на ситуацията в пълната й сила. Храмът божи и училището бяха обградени от огромна тълпа нпадатели, през която успяхме да си пробием път само с помощта на изненадата. Докато бавно напредвахме към яката порта на високия над три метра зид, който обграждаше двора на църквата, редиците ни бързо оредяваха. Тук падна и бащата на Боян, като преди това посече десетина противници, и много от Йонковите. Затропахме истерично по дебелата дъбова порта, викайки да ни отворят. С диви крясъци башибозуците стреляха и налитаха върху нас неуморно, а ние се стопявахме със стряскаща бързина. Бяхме скупчени един въру друг и надеждата, че ще ни пуснат вътре, която ни крепеше още откакто излязохме от нашата къща, гаснеше. Когато най-после отвориха, бяхме останали само жени, деца и неколцина мъже. Изтичвайки вътре, видяхй, че мъжете не влизат с нас.

– Затваряйте!- изкрещя баща ми- Ние ще ги задържим докато го направите!

Той погледна първо майка ми, после и мен. Всичко продължи не повече от секунда, но никога няма да го забравя. Очите му бяха пъли с решителност, а на устните му грееше широка усмивка. Сякаш очакваше нещо прекрасно, а не сигурната смърт. После ни обърна гръб и се хвърли напред. Десетки ръце спираха майка ми и мен да се затичаме към него. Последваха го всички, които бяха останали навън. Аз изтичах при майка си и я прегърнах. Защитниците на църквата се поколебаха за миг, но после побързаха да затворят портата. Вече нямаше как да помигнат.

Погледнах дядо. Лицето му беше сурово и непроницаемо. Само в ъгълчето на лявото му око проблясваше една сълза, която дълго се колеба, преди да се търкулне и да се скрие в растителността, която покриваше бузата му.

– И какво стана след това, дядо?- попитах колебливо.

Днес няма да говорим за после, Ясене- отговори той със спокоен, равен глас- Края на историята ще ти разкажа друг път. Уморих се.

Бях сигурен, че дядо наистина се е уморил. Нямаше смисъл да го наблюдавам, за да знам, че е уморен след спомените за толкова много трагедии и драматизъм. Но не можех да се сдържа да не му задам още няколко въпроса.

– Дядо…- започнах колебливо.

– Какво?- погледът у се рееше по хълмовете и имах чувството, че въобще не иска да ме слуша или най-малкото му досаждам ужасно.

– А как разбирахте какво си говорят?- незнайно защо се чувствах напрегнат- Башибозуците, де. Как разбирахте какво си говорят башибозуците?

Бяхме свикнали. Езикът на помаците беше стрхотна смесица от турски и български, който звучеше някак по-древен от българския, говорен от нас. Но тъй като в мирно време контактите между нас и помаците бяха неразделна част от живота ни, ние умеехме да разираме говора им.

Имаше и още нещо, за което исках да попитам дядо ми, но едва ли бих се решил, ако той не ме беше подканил:

– Какво има?

– Дядо, аз…- притеснявах се, защото не знаех как ще реагира- Аз започнах да строя макет на Батак по време на въстанието- направих пауза, но той продължи да мълчи. Изобщо не ми помагаше- На двора издигнах барикада от малки коли и дъски…

– Видях я- прекъсна ме дядо ми- Хубава е. И какво, струва ти се че барикадата ти е малко празна, така ли?

– Да- отговорих.

– И искаш да ти опиша как изглеждаше къщата ни?- дядо се усмихна съвсем леко.

– Да- бях изненадан как четеше мислите ми.

– Добре, слушай сега- той се намести удобно на стола и запали лулата си- Като повечето баташки къщи и нашата беше опасана с висок каменен зид. Тези зидове бяха строени по кърджалийско време, за да предпазват жителите от опустошенията. Къщата се намираше горе-долу по средата на двора, а пред нея беше кладенеца, иззидан с камъни.

Първият етаж също беше каменен, с дебели стени и много малки прозорчета. Вътре имаше обор за животните, изба, килер, помещение за съхраняване на земеделски сечива. Вторият етаж служеше за живеене на семейството и също беше разделен на няколко стаи с различно предназначение – за спане, за гости, кухня… Тук прозорците бха повече на брой и по-големи от тези на първия етаж. Къщите ни бяха покрити с каменни плочи, които наричахме тикли- дядо замълча за малко- Общо взето, това е. Ако съм пропуснал нещо, питай. А сега да ядем, че отдавна мина обяд.

Дядо беше прав. Умирах от глад. През цялото време докато се хранехме обаче, съзнанието ми беше заето да кроя планове как ще построя къщата и какви материали ще използвам за отделните й части. Щом приключихме, понечих да изтичам навън.

– Охо!- възкликна дядо- Я го виж ти нашето момче! Съжалявам ако съм направил така, че да останеш с грешното впечатление, че в тази къща имаме слуги. Отивай да измиеш съдовете, а аз ще разтребя масата.

Подчиних се, но по-скоро машинално. Вкъщи бях свикнал майка ми да мие съдовете и страшно негодувах, че се налага да се занимавам с тази досадна и скучна работа, вместо да се заема с допълването на макета си. Дядо застана до мен и сложи ръка на рамото ми:

– Знам, че не ти се занимава с миенето на чинии, когато те чака нещо толкова вълнуващо. Тези неща обаче, макар и досадни, не могат да остават несвършени. Нямаме възможност да изхвърляме мръсните чинии на боклука след всяко ядене и да купуваме нови. Ако правим така ще се разорим и няма да има с какво да пълним тези чинии. Така че се малага някой да ги мие- дядо ме потупа и се усмихна- И тъй като дядо ти е стар и грохнал, а най-вече защото той също мрази да мие съдовете, тази чест се пада на теб.

Двамата се разсмяхме. Какво пък, ще ги измия за две минути и готово…

Скоро вече бях навън и се занимавах с най-голямо старание с построяването на макета на къщата. Първо започнах…

Неусетно дядо беше дошъл при мен, беше седнал мълчаливо на един пън и наблюдаваше работата ми внимателно. Когато най-сетне приключих, той стана, прегърна ме и каза:

– Браво, момчето ми! Наистина много ми напомня за къщата, в която живеех, когато бях на твоите години- дядо замълча за миг- Слушай, искаш ли да се поразходим преди да се е стъмнило?

Исках, разбира се. Вече знаех, че разходките с дядо са много вълнуващи. Скоро бяхме на хълмовете и ходехме мълчаливо из гъстата трева. Гледах потъналите в зеленина възвишения и се опитвах да си представя как са изглеждали по време на сраженията. По едно време дядо впезапно проговори и започна да ми обяснява, сочейки с големия си показалец:

– Ей това там е Галагонката. Там защитниците бяха едни от малкото, които не се огънаха под натиска и подстрекателствата на чорбаджиите покрай Ангел Кавлаков и не изоставиха позициите си. Озверелите башибозуци дълго се опитваха безрезултатно да ги прекършат. Четирима знаменосци на гадовете паднаха тук един след друг. Там, отдолу, е Гробето, където Петър Горанов смело отблъскваше врага. Когато оабче най-сетне почти всички защитници на Галагонката паднаха мъртви, Гробето стана невъзможно за отбрана и беше изоставено. Ето го и Петрово бърдо, една от най-силните ни защитни позиции, спечелена от турците доста лесно поради това, че Кавлака убеди почти всичките й защитици да я напуснат. Все пак тези, които останаха на постовете си, продадоха живота си скъпо… А онова е Пискилиевата скала. Под нея беше Богдановата къща. Откъм Пискилиева скала нахлували безброй пълчища, а защитниците на Богдановата къща ги посрещали смело и ги отблъсквали назад… Разказът на дядо продължи докато се стъмни съвсем и трябваше да се прибираме.

––––––––

Чаках няколко дни с голямо нетърпение, за да разбера продължението на историята. Съвсем не искам да ви оставям с впечатление, че времето ми е минавало скучно. Напротив. По цял ден се занимавах ту с животните на двора, ту с макета, който си бях построил. Правех му най-различни подобрения. Разширих барикадата, за да има повече място в очертанията й, натрупах наоколо големи купчини пръст и ги покрих с туфи трева, като се стренях разположението им спрямо макета да е такова, че да наподобява начина, по който са разположени хълмовете около Батак.

Вечерите прекарвах с книга в ръка на чардака. Четенето под звездното небе, песента на щурците и свежият въздух ме караха да се чувствам приятно отпуснат и щастлив.

Бях много изненадан, когато дядо ми ме пусна в стаята, в която държеше библиотеката си. Тя беше винаги заключена и често се бях чудил какво има в нея. Изглежда той чак сега той беше придобил достатъчно доверие в мен, за да ми позволи да се докосна до книгите му.

– Избери си която поискаш, но само вимавай да не я повредиш- каза дядо и ме остави сам сред стотиците томове.

Дълго се чудих как един човек, прекарал живота си в сечене на дърва и обработване на трупи изпитва такъв интерес към книгите. После обаче се замислих, че почти всички батачани преди Освобождението се бяха препитавали със същата професия, но селото бе имало огромно училище на два етажа, в което са получавали образованието си децата. Следователно тежкият физически труд не убиваше желанието на хората за знания, а може би тъкмо обратното. В библиотеката на дядо присъстваха огромно число класически автори, исторически и географски книги, произведения на всички известни български писатели. През цялото време, през което не бях на двора, четях. Винаги съм обичал книгите, но това богатство, което притежаваше дядо ми, сякаш ме подтикваше да им отделям още повече време.

––––––––

– Виждал ли си църквата ни? Каменната, която е строена през 1813 година. „Света Неделя”- попита дядо една вечер, идвайки при мен на чардака.

– Да, дядо. Помниш ли когато ни бяха довели на ексурзия с класа?- той кимна утвърдително- Тогава ни водиха в нея, показваха ни черепите и следите от ятагани по стените и ни разказваха какво се е случило там…

– Никой, който не е бил в черквата тогава, не може да ти разкаже какво се е случило там- разсмя се мрачно дядо- То просто е неописуемо- мисълта му отново отлетя някъде надалеч във времето и пространството. После отново загоовори нормално- Можеш ли да си представиш, че в тази църква и в двора й се бяха събрали хиляди хора?

Честно казано, изобщо не можех да си представя.

– Бяхме наблъскани толкова нагъсто, че човек можеше да се отпусне, без да падне. Тази нощ в двора на църквата беше ужасна. Майки държаха в ръцете си неспирно плачещи пеленачета, отвсякъде се чуваха стенания и молби. Нямахме нито вода, нито храна. Запасите, които бяхме взели със себе си от къщи, се свършиха за една минута. Разделихме ги с околните и за всеки остана по един залък. Всичко това се случваше на фона на безспирните опити на башибозуците да проникнат вътре. Някои от тях се катереха по оградата и се мъчеха да заемат позиция така, че да могат да стрелят в двора. Повечето от тях биваха убивани на място. Обикновено с камъни, защото вече почти никой нямаше барут и куршуми. През няколкото дни съпротива бяха оцелели много малко мъже. Те не бяха в състояние да се справят с атаките, затова в отбраната се включваха и жените. Много от тях проявиха такава смелост, че само можеш да им завидиш.

Нападателите не успяха да влязат в двора на църквата тази нощ. Отчаяната ни съпротива ги караше да вият като кучета отвън и да се давят в безсилие. Зидът беше висок и дебел, изцяло каменен и тук нямаше как да мине изпитаният им номер с палежа. Прекарах нощта, а и следващите няколко месеца като в транс. Нещата се случваха около мен, но все едно ги гледах някъде отдалеч; все едно не бях част от тази реалност. Не можех да осъзная, че баща ми вече го няма, че братчето ми плаче с всички сили от глад, а майка ми няма кърма, за да го нахрани. През цялото време бях убеден, че няма начин да оцелеем до сутринта. Ето обаче, на изток небето започва да гори, после изсветлява едва забележимо и слънцето се показва…

– Дядо, а какво стана с училището?- попитах аз.

После разбрах, че училището е било превзето и запалено. Смътно си спомням, че в суматохата хората се почакваха на зида, поглеждаха над него и крещяха, че то гори, но тогава изобщо не съм обърнал внимание. Мозъкът ми беше блокирал и нищо не беше в състояние да ме извади от вцепенението. След години един от малкото оцелели ми разказваше, че в училището се били затворили около двеста човека и дълго не давали на башибозука да припари до него. Дори, според думите му, били качили на покрива едно от черешовите топчета, които батачани бяха изработили по време на подготовката за въстанието. Още при първата стрелба обаче то се разцепило, изпращайки гюлето, което всъщност било просто тежест от кантар, само на около пет метра. След много неуспешни опити, гадовете успели да полеят дувара с газ и га го запалят.

В училището настъпил огнен ад. Много хора изгорели живи. Други се опитвали да се спасят като избягат навън, но там ги чакали насочените дула на пушките. Много били заловени живи, измъчвани жестоко и тези, които продължавали да отказват да приемат Аллах за свой бог, били изклани като добитък на един дебел дънер, който изпълняваше функцията на мост над реката. Месеци наред труповете бяха задръстили коритото й и напомняха за онази ужасна нощ. Малцина бяха успели да се спасят, по чудо избягвайки куршумите. Повечето от тях били застигнати от гладна смърт в следващите няколко седмици на скитане по планините в опит да избегнат обикалящите наоколо потери.

Така от защитниците на училището оцеляха само няколко човека- дядо въздъхна- С изгрева се усилиха и атаките на башибозука. Знаейки, че хората в двора на църквата са отчаяни, изтощени и почти беззащитни, нападателите ставаха все по-дръзки. Все повече от тях се катереха по зида, но с тях батачани се справяха сравнително лесно. Я успели, я не успели да стрелят и веднъж, те бяха убивани с камъни, посичани със саби или просто бяха смъквани вътре и тълпата ги разкъсваше на парчета в отчаян изблик на ярост.

– Дядо, а откъде намирахте камъни в църковния двор?

– Колкото и ужасно да звучи, вземахме ги, или по-точно вземаха ги, защото аз бях безучастен наблюдател, от гробищата, които бяха в двора. Не фанатиците, които се катереха по зида, за да убият неверник и да отидат в рая според безумните си вярвания обаче бяха страшни. Далеч по-тревожно беше непрестанното стържене, което се чуваше от външната страна на зида. Много батачани се катереха по него, за да застрелят тези, които го причиняваха, но повечето веднага падаха убити от хилядите пушки на нападателите. И стърженето продължаваше. Неумолимо и зловещо.

Някои хитрец сред башибозуците се беше сетил да се направят дупки в зида. Те го пробиваха и показваха дулата на пушките си през отворите. Тези дула бяха страшни. Сееха смърт с такава скорост, че първоначално всички стояха като онемели и се опитваха само да се отместят от пътя на куршумите. Дворът обаче беше толкова претъпкан, че всеки изстрел попадаше в целта.

После в отчаянието си някой сграбчи дулото на една пушка и с желязната хватка на обречен я изтегли от ръцете на стрелеца. След това на свой ред я мушна в отвора и започна да сипе куршуми срещу озверелите башибозуци. Примерът му беше последван от много други, но нямаше как да се смогне на ужасяващата скорост, с която се появяваха смъртоносните отвори. Те започнаха да взимат все повече жертви.

Жегата през този ден беше неописуема. Още преди пладне няколко по-стари и болнави хора умряха под лъчите на безмилостното слънце. Други се заеха да копаят кладенец, но земята беше толкова изсъхнала, че и на два метра надолу нямаше капчица влага.

Няколко човека от нашите защитници, измежду най-смелите, събраха доста муниции и се качиха на камбанарията на църквата. В продължение на часове те сееха смърт в противниковите редици. Много башибозуци станаха жертва на безмилостния им огън. Накрая обаче някои от оръжията им се развалиха, куршумите почти свършиха и те бяха принудени да спрат огъня.

Все повече нападатели се осмеляваха да се покачат на зида и някои от тях дори прескачаха вътре. В началото защитниците се справяха лесно с тях, но с времето броят им се увеличи и малко по малко битката се пренасяше вътре в двора. Вече нямаше никаква разлика между мъже, жени и деца. Всеки хващаше каквото може: дърво, камък, оръжието на някой убит и удряше с последни сили. Имах чувството, че само аз стоя като парализиран и не мога да помръдна от мястото си.

Нямаше човек, който да не разбираше, че славната съпротива на батачани е към края си. През зида прескачаха още и още башибозуци и отчаяната съпротива не можеше да ги спре. Постепенно те налагаха ужасната си воля, сипейки куршуми и сечейки с ятаганите си. Не проявяваха милост към никого. От пеленачето на една седмица до грохналата баба.

Дойде и моментът, в който нападателите успяха да отворят портата. Отвън нахлуха стотици конници, които без да се бавят извадиха ятаганите и пушките си. Битката се превърна в касапница. Аз продължавах да стоя като онемял и не намирах сили и воля да направя каквото и да било. От часове не знаех къде са нито майка ми, нито братчето ми, нито Боян или някой друг. Само гледах как ятаганите се спускат върху вратове, как пушките изтръгват последния дъх от гърди, как злото изпарява и последните капчици надежда в очите на батачани.

Право срещу мен яздеше конник. Ятаганът му беше изваден, но за разлика от много други, блестеше на слънцето, без да е оплескан с нито една капчица кръв. Конят спря на метър. С огромно усилие успях да вдигна поглед и да погледна човека на седлото. Беше с дълга прошарена брада и големи зеленикави очи. Завладя ме пълно спокойствие. Ето, сега ще вдигне страшното острие и след секунди вече няма да съм на това ужасно място. Не се страхувах, че ще отида в ада. Нямаше как там да е по-страшно, отколкото тук. „Хайде, удряй!”.

– Легни между труповете!- заповяда ми конникът. Не помръднах- Легни между труповете и се престори на умрял- настояваше той. Отново не помръднах. И да исках, нямах сили да го направя.

– Ей, Абдулах!- извика някой. Конникът се обърна по посока на звука- Идвай тук да видиш каква чудна плячка има! Какво се мотаеш!? Прережи му гърлото и ела!

Абдулах отново премести погледа си върху мен. Ето, най-после вдигна ятагана си. Докато се спускаше към мен, острието блесна на слъцето и ме заслепи. В следващия момент усетих, че политам и падам върху куп тела. Не си представях смъртта по този начин. Вместо всички болки, които ми причиняваше тленното ми тяло, да изчезнат, към тях се прибави още една. При това доста силна. Имах чувството, че рамото ми е притиснато от огромен товар. Отворих очи и го погледнах. По него нямаше кръв, но въпреки това не можех да го помръдна. За пръв път в жовота си изругах. Макар и на ум. Как можа точно на мен да се падне такъв некадърен убиец, който да не успее да ме прати в отвъдното безболезнено!? Опитах се да се надигна.

– Да не си посмял да помръднеш! – Абдулах стоеше над мен. Примрежих очи, защото слънцето се подаваше над едното му рамо и ме заслепяваше- Затвори очи, стои неподвижно и чакай да дойда.

Той изчезна в тълпата.

Не знам защо, но го послушах. През цялото време очаквах да се върне и да ме убие. Лежах сред труповете, които постепенно се увеличаваха, чувах писъците, предсмъртните викове, глухите удари на метал в кост.

След време усетих, че захладнява. Идваше нощта. Поне щях да се избавя от адската жега. Боят постепенно утихна. Стотици пъти конски копита минаваха на педя от мен, а тропотът им се смесваше със стоновете на недоубитите.

По думите, които чувах, разбрах че башибозуците вече са превзели двора и последния трън в очите им е църквата. Те обаче не се заеха с нея веднага. Вечерният въздух се напълни с ужасени писъци на жени, които молеха да ги пуснат и с похотливи думи на башибозуци. Често към портата се отдалечаваха гласовете на гневни хора, които заплашваха някого, че ако не им бъде показано къде е имането на семейството, нищо добро не му се пише.

Църквата също се оказа костелив орех. Макар и да спах през по-голямата част от нощта, често ме стряскаха викове, стрелба и проклятия. Бях толкова изтощен, че когато на сутринта се събудих, дълго не можах да осъзная къде съм. Постепенно обаче звуците, които долитаха до ушите ми, ме върнаха в ужасяващата действителност.

– Донесете кошери с пчели и слама!- нямаше как да не позная този глас. Сърцето ми заби лудо и не знам как се удържах да не скоча от мястото си и да не побегна панически накъдето ми видят очите. Самият той. Ахмед ага Барутунлията- Пък да видим дали кучетата няма да отворят вратите на тази кочина!

През цялото време се чуваше непрестанен пукот на пушки. По-късно разбрах, че башибозуците стреляли през прозорците на църквата и избивали беззащитните и и без това полумъртви хора вътре в нея.

Зададе се тропот на конски копита.

– Ахмед ага! Ахмед ага! Ето ги кошерите и сламата!

– Така!- каза агата доволно- Първо хвърлете кошерите през прозорците. След това ще запалите сламата и ще хвърлите и нея. Вече всички ще знаят, че не могат току-така да се надигат срещу султана!

Не след дълго до ушите ми долетяха най-ужасяващите звуци, които съм чувал през живота си. Въпреки, че не бях близо до църквата, усетих и нещо друго, което правеше и най-големите ми кошмари да изглеждат като жизнерадостна детска песен. До носа ми достигна натрапчива миризма на печено месо.

Скоро вратите на църквата се отовриха. За най-голяма изненада на башибозука боят започна наново. Дори по-късно разбрах, че много хора са успели да си пробият път през обсадата и да се измъкнат. Представяш ли си какви физически и душевни сили са необходими, за да направиш такова нещо след всичките дни глад, жажда и ужаси!?

Вече не знаех какво мога да си представя. Нещата, които ми разказваше дядо тази вечер, ми се струваха като история, която не може да бъде нищо друго, освен измислица, родена в главата на зъл гений.

– Най-после башибозуците бяха позаситили жаждата си за кръв.- продължи дядо- След като вилняха няколко часа в църквата, те изкараха оцелелите на двора и започнаха да ги измъчват, за да разкрият къде са скрити ценностите им.

Някъде по това време дойде и пратеникът, който Ахмед ага беше изпратил до Татар Пазарджик, когато с Боян се спотайвахме в дъбравата и наблюдавахме какво става в лагера му на Беглишките хармани.

– Кой пратеник?- попитах машинално. Вече губех нишката на разказа и имах чувството, че в главата ми всичко се върти като в торнадо.

– Този, който Барутунлията изпрати с поръчение да разбере какви ще са заповедите на меджлиса за съдбата на батачани- отговори дядо- Агата го прие в подчертано приповдигнато настроение.

Още запъхтян, оня каза, че големите бейове наредили всеки, който отказва да се покае за постъпките си или да приеме в сърцето си Аллах и неговия пророк Мохамед, да бъде незабавно предаден на смърт.

– Така си и мислех!- възкликна агата- Няма правоверен, който да не е на това мнение. Отделете мъжете! Който не склони пред тези условия, да бъде посечен.

Минаха часове в монотонното повтаряне на „Ще приемеш ли Аллах и неговия пророк Мохамед?”. Отговорът почти винаги беше „Не!”. След това идваше звук от тъп удар.

Изведнъж ме стресна грубото докосване на нещо студено и остро, което ме ръгна между ребрата.

Размърдах се. Някой избухна в звучен смях.

– Ей, я елате да видите!- каза същият този човек- Хитрецът се е заровил между мъртвите само и само да си спаси кожата.

Отворих очи. Над мен се беше надвесило ужасно грозно беззъбо лице.

– Сега ще ти дам да се разбереш, гяур!

Помакът, който ме беше открил, вдигна над главата си ятагана, с който ме беше ръгнал. Вече беше готов да замахне, а аз както и вчера чаках смъртта в тъп унес, когато той замръзна на средата на замахването си.

– Спри!- извика някой- Това момче е за мен! Ще го взема със себе си у нас, ще му дам покрив и ще го осиновя!

Тъй като бях вперил очи в този, който се беше надвесил над мен, не разбрах кой говори. Беззъбото лице се сви в злобна гримаса:

– Ще си избереш друг, Абдулах. Ще си избереш друг! А този аз ще го заколя като пиле!- ятаганът отново надвисна над главата ми.

– Ако само посмееш да го докоснеш, ще си имаш работа с мен, Али.

– Защо искаш точно него!?- негодуваше Али, но си личеше, че се поуплаши- Избери си друг.

Седнал на коня си се приближи помакът, който чудно защо не ме уби, а само ме удари с плоското на ятагана си вчера.

– Чуй ме, Али!- каза той почти шепнепком, като се наведе над другия- Познаваш ме много добре и знаеш, че не можеш да ми диктуваш какво да правя. Остави момчето, защото иначе ще съжаляваш…

– Какво става тук!?- изрева трети глас. Отново замръзнах. Беше Ахмед ага Барутунлията. Бях сигурен, че чак сега няма да ми се размине.

– Нищо, Ахмед ага- отговори Абдулах- Али мисли, че може да се противопоставя на волята ми. Мислех да му дам един урок…

– Али ли?- попита Ахмед ага и се приближи на метър от мен. Треперех едновременно от страх и от ярост- Не го знам този Али. Какво искаш?

Али трепереше повече и от мен.

– Нищо- отговори той, заеквайки- Намерих този гяур да се крие сред труповете и исках да го убия…

– Искам да взема това момче в къщата си, ага- прекъсна го Абдулах, без да се притеснява ни най-малко- Знаеш, с жена ми…- той замълча.

Барутунлията се втренчи в мен без да продума. Сякаш минаха векове. Дори не дишах. После съвсем бавно премести погледа си върху Али и каза високо:

– Али, ти си тръгваш още сега. За теб няма да има никаква плячка. Това ще ти е за урок, за да не се противиш на волята на един от най-храбрите войни на султана.

Али не обели и дума. Само се отдалечи бързо и изчезна от двора на църквата. След него наннякъде тръгна и Ахмед ага.

– Стани, момче!- заповяда ми Абдулах- Време е да тръгваме.

Подчиних се без да продумам. Изобщо не осъзнавах какво се случва с мен. Моят странен покровител ме хвана с една ръка, вдигна ме във въздуха и ме сложи да седна пред него. Тръгнахме към Ракитово.

От възвишенията Батак изглеждаше като една голяма купчина пепел. Чак, когато за миг спряхме на билото, за да погледнем към останките от цветущото само преди две седмици селище, осъзнах че всичко е свършило. Въстанието беше удавено в кръв. Тогава заплаках. Сълзите не спряха да текат от очите ми месеци наред. Никога повече не видях майка си, баща си, братчето си, Боян…

––––––––

Абдулах от Ракитово и жена му Йълдъз бяха търпеливи с мен. Хранеха ме и не ми задаваха никакви въпроси. Не ме притискаха за нищо и се държаха много внимателно.

След време започнах да се възстановявам. Не проговорих много месеци, докато един ден не осъзнах, че тези хора бяха спасили живота ми и не ми бяха направили нищо лошо.

Прекарах няколко години при тях, но при всеки удобен случай се изкачвах на Тумбата, за да погледам към мястото, на което беше родният ми Батак. В началото се виждаха само пепелища. Взирах се в мястото, където беше нашата къща и с часове плачех мълчаливо.

Постепенно обаче разпръснатите по околните села, по горите и кой знае още къде батачани започнаха да се завръщат. Само с по една брадва в ръце, те започнаха да строят селото наново. Всеки път, когато се изкачах на Тумбата, виждах нови и нови домове.

Ахмед ага не се беше оказал прав. Никой не беше забравил нашето село. Няколко месеца след потушаването на въстанието тук дойдоха различни хора от запада. Дипломати, журналисти, учени. Те описаха как изглежда мястото, на което е бил Батак. Описаха пепелищата, купчините трупове и всички зверства, за които научиха от оцецелите. Техните описания бяха публикувани в големите вестници и прочетени от хората. Смелостта на батачани и жестокостта на башибозука станаха достояние на всички цивилизовани народи.

Батак се възраждаше за нов живот.

––––––––

След няколко години, когато България вече беше свободна, а аз не бях дете, Абдулах и Йълдъз ме повикаха при себе си. Със сълзи на очи те ми казаха, че знаят как искам да се върна в Батак и няма да ме спират. Дадоха ми малко пари, аз им благодарих за всичко, което са направили за мен и поех по своя път.

Докато бяха живи ходех да ги видя в Ракитово поне веднъж месечно. Бяха страхотни хора и ще съм им благодарен, докато съм жив.

Дядо замълча. Дълго не каза нищо.

– А какво стана с Ахмед ага?- попитах аз най-накрая- Никой ли не го наказа за това, което е сторил?

– О, напротив!- отоговори дядо, като внезапно се оживи- И Ахмед ага, и другите „първенци” в баташките кланета бяха жестоко наказани. Съселяните и роднините им, научили какво са сторили, прокудиха много от тях. Всички ги отбягваха като прокажени. Дори гробовете им бяха изкопани далеч от гробищата на родните им села. Никой не мислеше, че ще може да почива в мир близо до тях- дядо запали лулата си- Много години след възтанието минавах по работа през Барутун. Случи се така, че закъснях и нямаше как да продължа. Трябваше да пренощувам в хана. По едно време се разгорещих от виното, бях млад и кръвта ми кипеше, и попитах къде живее Ахмед ага. Всички наведоха глави и прекратиха разговорите, които водеха. Повторих въпроса си още веднъж, този път по-високо и настойчиво.

– Живее извън селото, господине- отговори ми ханджията- Ахмед ага свърши много лоши работи преди време и го прокудихме. Не искаме такъв човек при себе си.

– Сам ли живее?- за момент през главата ми мина една налудничава мисъл

– Не. Дъщеря му е с него.

––––––––

На другия ден към обед минах покрай къщата на Ахмед ага. Градините и дворът му бяха запуснати, къщата беше голяма, но си личеше, че никой не я поддържа. Видях стар грохнал човек да седи на разкривена маса под една асма. Гледаше към пътя, пиеше ракия и пушеше наргиле.

Щом ме видя, изграчи немощно:

– Ей, пътниче! Ела да те почерпя една ракия и да си починеш малко…

– Не, благодаря, ага- често си бях представял как, ако го видя някога, ще изпадна в пристъп на ярост. Странното беше, че единственото, което изпитвах лъм тези останки от човек беше съжаление- Бързам.

– Няма за къде толкова да бързаш. Нищо не може да ти избяга на този свят, нито ти можеш да избягаш от това, което ти е писано.

Не отговорих и продължих по пътя си.

– Ей, странниче!- провикна се пак агата- Българин си, нали?

– Да- отговорих

– Чуй какво ще ти кажа… Аз съм Ахмед ага Барутунлията. Аз сринах Батак- той ме гледаше с потъмнелите си очи- И знаеш ли какво? Вие, българите, трябва да сте ми благодарни, защото ако не го бях направил, русите нямаше да почнат войната и вие сега нямаше да имате държава- агата се разсмя хриптейки.

Не му отговорих нищо. Това, в което се беше превърнал, му беше достатъчно наказание.

Дядо стана от мястото си, постави ръката си на врата ми и каза:

– Това е историята на баташкото въстание, момчето ми. Лека нощ.

Останах на чардака още дълго. Не можех да осмисля всичко, което бях чул.

––––––––

На другия ден дядо ми ме извика на двора.

– С какво мислиш да допълниш макета си на Батак?

– Мисля да направя модели на училището и църквата- отговорих.

– Добре, слушай сега…- дядо се оживи- Училището беше голяма каменна сграда на два етажа. То ще ти е по-лесно за построяване. С църквата „Св. Неделя” обаче ще срещнеш трудности. Първо трябва да направиш зида й. После вече идва ред на самата църква. По-голямата част от нея е вкопана в земята. Над повърхността й се подава само около един човешки ръст от сградата и покрива…

 

Стоян Николов-Торлака