ЗАД ОГРАДАТА

–          Ей, братчед! Братчед! – някой викаше под прозореца ми.

–          Т‘ва ше да е само Ради… – надигнах се от леглото с пъшкане. С годините и някое кило качих, а и покрай натовареното си ежедневие не ми остава много време за спорт, ама така е, когато даваш всичко за ползу роду… ъъъ, Родину. Докато сляза и отворя, стана утре. За пореден път се замислих за какво ми е толкова голяма къща, но поне е престижно. – Здрасти, братчед. Как си, к‘во си, що си?

–          Здрасти, братчед – пое протегнатата ми десница той. Още беше здрав като бик. Е, все пак беше и десетина години по-млад от мене. – Караме я криво-ляво. Ти?

–          Същото – сопнах се и пуснах десницата му. – Айде, влизай да седнем и карай направо, че имам да инспектирам три тангенти и четири отсечки магистрали.

–          Не, не и аз бързам, няма да влизам. Ама ше карам направо – братчедът ме изгледа право у очи. Като малък не смееше да го прави. – Айде кажи ми как може да се изцепиш по телевизора, пред цяла България, че си ме бил като тъпан, а сега не поддържаме ник‘ви отношения? Ти к‘во, издигна се и забрави откъде си тръгнал? Ше се отричаш от родата си, така ли? Та ние се возиме заедно насам-натам, цела махала държиме заедно, къща до къща, да де, къщи до къщи… Излагаш се, а и мене излагаш пред хората, казвам ти!

–          Братчед, виж сега… – тука требваше малко дипломация, щото Ради беше сериозен, а не е нужно да се изпокараме. Знае прекалено много, пък ми е братовчед, не идва да го поръчвам мокро. – Айде да влезем и да седнеме да ти обясня как стоят нещата.

–          Не! – сопна се той. Все повече се разпалваше. – Никъде няма да влизам! К‘вото имаш да обясняваш, обяснявай ми го тука!

–          Твоя воля – идеше ми да го подкарам с маваши герита чак до неговия имот, който всъщност е мой, а не негов, но верно си требваше дипломация в случая. А каратето ме е научило не само на маваши герита, а и на дисциплина. – Не съм излъгал за боя, нали така?

–          Да, биеше ме като малък, ама аз бех десетина годишен, а ти вече беше завършил училище – изрепчи се той. – Айде да се пробваме сега, а? А другото! К‘во, сега не поддържаме ник‘ви контакти, така ли?

–          Момченце, чуй не сега! – забравих и за дисциплина, и за дипломация и го оттласнах в гърдите така, че с усилие запази равновесие. – Ти където не ти е работа нема да се бъркаш! К‘во искаш? Да призная тия всичките къщи какво са и що са ли? Искаш ли да живееш на улицата, щото аз все някак ще се оправя да намеря някоя керемидка за подслон, та даже и да е в Барселона! Разправям, че съм те бил, че за да се правя на големата работа. И други съм бил, даже и с гранатомет съм ги разпердушинвал. Казвам го, за да отклоня вниманието на хората от писанията на тия, дето ровят из имотните регистри, снимат с дронове и какво ли не правят, за да ни разбият семейната идилия!

–          Уф, не се бех замислял за тва, братчед – Ради сведе глава угрижено. Резко беше спаднал гумите. – Е, аз да взема да си вървя, че работа ме чака…

–          Ти откога работиш, бе?

–          Не… Там… По двора…

–          Заминавай! И повече не ми се прави на мъж, да не стане като т‘ва, дето разказвах по телевизора!

–          Добре, братчед – гърбината на братчеда Ради вече се отдалечаваше. – И успех в инспектирането на магистралите и тангенсите ли та, к‘во беше…

–          Тангенти! – побеснях вече. – Колко имоти ти накупих, не вземеш една книга да прочетеш! До коя страница си на „Винету“, дето ти я дадох преди година.

–          Не знам – гласът му вече заглъхваше в далечината. Голем имот, големо нещо. – Май на трийсе и седма.

–          От утре почваш да четеш минимум по пет страници на ден.

–          Много бе, братчед – спря се той и се извърна. Физиономията му беше трогателно умилителна. – Добре, по три, айде, от мене да мине. Айде, чао, Ради!

–          Чао, баце!

---

Статията е публикувана в сайта Биволъ.