Две и две никога не прави четири

tebeshir

Едно време имах учител по история, когото няма да назова, защото такива имена не се изричат по повод и без повод. Макар и вече няколко години да ровех по таваните на приятели, да обикалях библиотеките и да събирах всяка стотинка, за да си набавям историческа литература, главата ми беше просто разоран чернозем, чиито любознателност и склонност към възвеличаване на миналото можеше твърде лесно да я превърнат в свърталище на всякакви налудничави идеи. Пирамиди, строени от извънземни, изчезнали континенти с цветущи цивилизации, древни народи с космически градове.

По една щастлива случайност не стана така и това до голяма степен се дължи именно на този учител, който ме завари точно в най-стихийната фаза на ранния ми пубертет. Без по никакъв начин да настоява или да се натрапва, той успя да подходи към мен с такъв такт, че всякаква принуда беше излишна в намерението му да подреди многобройните, но хаотично разхвърляни знания, които бълвах със и без повод. И го направи. С много търпение.

Направо му се чудя, гледайки от сегашната си позиция, как е имал сили и желание да се занимава с толкова различни, блъскани от хормоните, хлапета, че дори и да отделя индивидуално внимание на някои от тях… Или времената са били различни, или ние сме различни, или пък различно ни изглежда, а си е същото, което е най-вероятната, макар и най-непопулярна теза.

Отначало се започна с моята постоянно вдигната ръка и опитите ми да си кажа всичко, каквото знам, още докато учителят преподава урока. Първите няколко пъти той ме остави да взема думата и да избълвам на един дъх неподредените си мисли, бързайки да покажа колко много съм научил. После започна да ме прекъсва внимателно по някое време и да ми обяснява спокойно, че е важно не само да знаеш, но и да си наясно как да предадеш знанията си на околните така, че те да ги осмислят и разберат.

Стигна се и до момент, в който учителят ме завари в едно междучасие да се подигравам назидателно на двора с един съученик, който не можеше да схване как, след като е била толкова велика при Симеон, България изведнъж става лесна плячка на всичките си съседи. Това явно не му се понрави много, защото закова в мен студения си, светлолешников поглед. Но не каза нищо. Просто си тръгна и се върна за часа без задължителната си, ведра усмивка, с която обезоръжаваше всички ни.

Най-неочаквано каза, че няма да преподава нов материал, а ще правим преговор на урок от първия срок. Беше пролет, никога не се беше случвало да се връщаме назад с няколко месеца и всички започнаха да се споглеждат учудено. Само аз имах мрачни подозрения, че настроението на учителя и чудноватото му поведение са свързани с моите действия от междучасието. Но си мълчах и преглъщах на често, отривайки изпотените си длани о бедрата.

Ставаше въпрос за ранното християнство и изобщо не беше опресняване на знанията, а чиста наказателна акция.

- Кога се заражда християнството и какви са причините толкова бързо да се превърне в масова религия? – без всякаква подготовка попита той и ме посочи – Ти отговори!

Винаги ми беше говорил на име. Беше запомнил как се казвам още, когато се записвах в училището и никога не се беше държал нито с мен, нито с когото и да било от съучениците ми като с предмети. Напротив, винаги се беше отнасял с нас като с равни. Не и този път.

Аз обаче се окопитих бързо и приех играта като предизвикателство, макар и да не знаех нито какви са правилата й, нито каква е крайната цел. Отговорих. Не млъкнах с обясненията си, докато той не ме прекъсна най-безцеремонно.

- Защо първоначално императорите и управителите на провинциите преследват последователите на Христос? Отговори пак ти!

Тази игра продължи през целия час. Въпросите се редяха един след друг, учителят ме прекъсваше когато намери за добре с ледено изражение на лицето, а аз изпотявах все повече и гърлото ми пресъхваше. Не само, защото априлското слънце грееше ярко в очите ми между дърветата. Но за сметка на това придобивах все повече увереност, тъй като нямаше как да ме попита нещо, което не знаех. Сигурен бях. Наистина нямах представа каква е целта, но пък бях наясно, че звънецът ще бие скоро и ще се свърши. Ето, че и това се случи. Съучениците ми се размърдаха по местата си и отвсякъде се разнесе нервен шепот. Те бяха не по-малко объркани от мен.

- Последен въпрос! – каза учителят, без да повишава глас – Кои са четиримата евангелисти? Отново искам да отговориш ти!

Имах чувството, че главата ми изведнъж се превърна в касичка с монети, търкаляща се по стръмна урва. Изобщо не можех да се сетя дори и за собственото си име, пък камо ли за тези на евангелистите. Сякаш звънецът беше превърнал ума ми в тиква, подобно на Пепеляшкината каляска. Всъщност осъзнавах, че бях отговорил на повече от десет въпроса и нямаше как слепоочията ми да не бият лудо. В класната стая беше настанала пълна тишина, а отвън, в коридора, другите ученици вече жужаха весело.

- Матей! – внезапно изплува в разбърканото ми съзнание.

- Един…

- Йоан… - допълних след не по-малко от минута пораженчески, защото знаех, че няма никакъв шанс да си спомня имената на другите двама – Повече не се сещам…

- Сигурен ли си?

- Да! – отговорих, макар че изобщо не знаех в какво съм сигурен и в какво – не в този момент. Просто исках да изляза навън.

- Когато бях в университета, на двама мои състуденти им зададоха същия въпрос. – учителят не бързаше – Единият отговори като теб. Просто изреди две имена. Примерно Матей и Йоан. Другият обаче, човек с весел дух и лека мисъл, каза следното „Четиримата евангелисти са следните трима: Матей и Йоан“. И знаете ли какво стана? – най-после той отдели поглед от мен и обходи с него всички в стаята.

- Не… - отговори глухо някой.

- На първия преподавателят писа тройка, защото знаеше част от отговора. На вторият пък постави четворка, тъй като освен сухи знания, трябва и да имаш подход как да ги представиш пред хората. Правилното изразяване, правилният подход, са много важни за всекиго от нас. Не само сега, в класната стая. Така ще е през целия ви живот. На този свят сме с други хора и трябва да се стараем да се държим с тях подобаващо. – вече съвсем се обърках – Представете си например, че отидете на гости и ви поднесат най-прекрасната пържола с ръце, пък ви я пляснат на масата пред вас, без дори и да ви обелят дума. Как ще се почувствате?

- Супер! – отговори чистосърдечно един съученик, но учителят не му обърна внимание.

- Всички сме хора и трябва да уважаваме околните, ако очакваме същото от тях.

- Значи в чиния, с гарнитура и „заповядай, приятен апетит“, така ли? – попита същият съученик.

- Разбира се!

- Тъпо! – отсече той.

- Затова ще ти пиша тройка за отговорите ти днес и шестица за срока. Знаеш достатъчно, за да не учиш до края. Но притежаваш просто един набор от факти. Не влагаш душа в тях, поради което и не можеш да ги представиш пред околните така, че да вдъхновиш и тях по начина, по който ти самият се вдъхновяваш от историята. Дано да успееш за няколко месеца в часовете ми да се съсредоточиш върху това, за което ти говоря.

Той се надвеси над дневника и написа нещо тук и там. Впоследствие наистина се оказа, че ми е поставил съответните оценки. А аз дали си взех поука от житейския му урок това е друг въпрос…