Откъси
Мария Ромейката
Из "Иваил цар", глава 44
Без да бързаме, се спуснахме по каменистия, но полегат склон и застанахме пред главната порта на столицата. По стражевите кули нямаше никого, за разлика от миналия път, когато минахме оттук. Нито стрелци, нито пазачи, нито боляри... Все пак ни очакваше изненада.
На Мария трябва да ѝ се признае, че беше решителна до дързост жена. Стоеше пред широко отворените порти сам-самичка. Ако изключим няколкото ѝ просто облечени придружителки. Без никакви въоръжени мъже. Но като помисля, оръжието на жените е под дрехите, та може и другояче да го речем.
След месеци в пустошта, лишени от всичко нужно за преживяването, пък камо ли от женски ласки, нямаше как да не затаим дъх пред подобна гледка. Майка им ромейска, знаеха как да… Знаеха, майка им ромейска!
Беше облечена в прекрасна червена рокля от някаква лъскава материя, която по-късно разбрах, че се наричала свила и се прави от нишките на едни гъсеници, дето ядат само дудови листа. Дрехата ѝ пречупваше светлината на последните слънчеви лъчи по особен начин. Все едно гореше с кротки, но способни във всеки един момент да прераснат в опустошителен огън, пламъци. Пристегната в кръста и откриваща части от врата, проклетата рокля идваше повече на изтерзаните ни за близост мъжки демони.
Косата на ромейката беше пищна, гъста, с наситения цвят на тлъст чернозем. Макар и прихваната високо със златна диадема, от която се спускаха висулки скъпоценни камъни, тя не оставяше никакво съмнение в гъстотата и жизнеността си.
Ако трябва да кажа истината чистосърдечно, признавам си, че не очаквах ромейката да изглежда толкова млада и да е така недостъпно красива. Когато се приближихме на половин хвърлей от нея, започнах да различавам изящните черти на лицето ѝ. Овалната челюст, изваяните устни, високите скули, едрият, но прав и волеви нос, сърнешките по форма и цвят очи и високото, недокоснато от летата и грижите снежнобяло чело.
Спряхме конете, образувайки дъга около яката порта. Мария съвсем леко се усмихна и не отмести поглед от мен. Повдигна полите си, така че да се видят босите ѝ крака, и пристъпи няколко крачки напред. Спътничките ѝ останаха по местата си. В поведението ѝ нямаше и помен от уплаха или колебание.
Не беше много смислено, но единственото нещо, което ми мина през ума, докато несигурно забих пети в хълбоците на Гривяк и той запристъпва бавно към нея, беше, че Марин със сигурност ще се уреди с някоя от придружителките ѝ. Искаше ромейка, бях му осигурил. Макар и с толкова кръв по пътя си.
Мълчанието застина сякаш за дни, но ромейката не отклони поглед. Аз също не го направих. Накрая въздъхнах шумно и премятайки крак, се смъкнах от гърба на коня. После пристъпих напред. Бавно. Бях наясно, че съм в превъзходно положение и тя го осъзнава. Мария обаче не беше случайна жена. Играеше ролята си отлично.
Щом я приближих, тя послушно сведе поглед и го заби в краката ми, преплитайки пръсти пред слабините си, все едно да беше невинна мома на селски кладенец. Дори ми се стори, че леко приклекна, но не съм сигурен, защото с изящно движение придърпа полите си още малко по-високо и за пръв път от месеци видях женски глезен.
Вижте и:
"Иваил цар", глава първа
Ако още не сте прочели двете части на романа "Иваил цар", може да го поръчате в нашия Магазин.