СеверозападО – моя геноцидирана любов

Само да кажа нещо, преди да започна направо по темата. Винаги съм давал един пример като ония лайнари от политическата класа започнат да се пенят по всички „свободни“ медии какво чутовно страшилище е икономическият ни ръст. Сега сме били на първо място в Европа, видиш ли…

Представете си себе си. Представете си и Майкъл Фелпс. Ако хипотетично вие и той прекарвате по два часа на ден в басейна, тренирайки усилено, кой ще има по-голям ръст? Майкъл Фелпс я свали една-две стотни от върховото си постижение, я не, а вие ще отмятате по десетина секунди на ден, без и кой знае колко зор да си давате. Та така. Като тръгваме от кота нула, може и да имаме един от най-добрите икономически ръстове в Европа, макар че, оглеждайки се какво се случва по терминалите, ми е силно съмнително. Мен обаче кръвчицата си ме дърпа северозападно, та мисля да оставя икономическия ръст за друг път.

До арменския поп

Само „Арарат“ Ереван и радио „Ереван“! Езерото Ван на три морета! Само да ми обърнеш внимание, господин арменски поп.

Преди седмица, седмица и нещо написах в личния си профил, че другарят Волгин (не се казва така; това му е партизанско прозвище) е педерас гърбатъй и помолих товарищ Путин да му даде гражданство, за да се свърши с тия неистови мъки. Съгласи се, дядо попе, кофти е да даваш част от данъците си, та някакъв олигофрен да получава заплата, за да говори в национален ефир как Народният съд трябвало да се върне, а и ни била нужна нова деветосептемврийска „революция“ (тази съветска инвазия на чужда територия ако е революция, аз си искам Кримския полуостров).

Кумове, СКАТове и астролози, действайте!

Някъде из социалните мрежи видях наскоро публикация „2017-а, усеща се като 1984-а“. Споделих я, макар и да не правя често това, защото ме накара да се замисля силно върху многопластовостта на това послание, особено в български контекст. Джордж Оруел е голям провиденец, един от най-големите на ХХ век, това изобщо не може да му се отрече, макар и да доживява едва до средата на столетието.

Дори и да оставим настрана кретенското шоЛ, в което някакви камери денонощно следят едни хора, затворени в тясно пространство, все едно са заградени от електропастир, е напълно достатъчно да се върнем в действителността. И най-лошото е, че не само България, а уж разумната част от света се превръща в един още по извратен вариант на Големия брат.

Изборът е цивилизационен

Азербайджанската перачница...

Обикновено графоманията ме пере яката, но сега мисля да го карам направо. Последното шоу с участието на европейско-банко-възстановяващо-развивачът Калин Митрев, пишман кандидатът за председател на ООН, по съвместителство негова съпруга и щерка на едно от най-зловещите комунета Ирина Бокова и министърът на финансите на Република България Владислав Горанов, пак по съвместителство момче за всичко на Бойко Борисов, са емблематичен, но не и уникален случай, ясно дефиниращ славните последни (поне) седемдесетина години от историята на тази държава, която в момента тотално не заслужава да носи името България.

Такова ми е едно бодро и оптимистично…

Слушам по радиото, че в няколко български града щели да тестват алармите на гражданската защита. Сещате се, ония, дето вият на умирачка и, ако не си чул по радиото, че ще ги тестват, си мислиш, че умирачката идва. Чудиш се как ще е. Дали язовирна стена е паднала? Земетресение ли ще стане? Ирма или някой друг ураган с нежно име ли се е запътил към скромното ти бомбоубежище? Не, точно днес не е, слава Богу. Просто ония си тестват системите за предупреждение, разбираш ли…

На мутренския фронт нищо ново

Господин премиерът и обкръжението му не се уморяват постоянно да повтарят за стабилността ни и да изтъкват ефимерните си заслуги за „добрия“ живот в България. Изглежда действат на оня принцип от поговорката за повторената сто пъти лъжа, която става истина. Вече обаче нито услужливите медии, нито лъскавите рязания на лентички, нито глуповато-мачовския изказ могат да накарат някой мислещ човек да повярва на каквото и да било, казано не само от герберите, а от когото и да било, свързан с която и да било политическа партия у нас.

Children of the damned*

Някога, когато бях просто едно наивно хлапе, нещата изглеждаха доста по-просто, дума да няма. Мислех си, че е достатъчно да си любознателен, да се учиш добре, да спортуваш и да се държиш с околните така, както искаш те да се държат с теб. И го правех. Или поне се опитвах, нямам представа, всеки греши понякога.

Всъщност, не, не съм го правил винаги. В първи клас пребих едно беззащитно момче, уплашено, изоставено от родителите си на грижите на баба си, само защото беше различно. И до момента го сънувам понякога. Баща ми начупи орехи, наведе се и наслага черупките старателно с ръбовете нагоре и ме накара да стоя на колене, с лице към стената в ъгъла на стаята. Единственото нещо, което ме попита след като поговори с учителката ми, мила жена, която всеки шибан ден идваше с вехтите си, но спретнати, изпрани, изгладени дрехи и ведрото си лице, за да ни даде душата си и да ни превърне в някакво що-годе подобие на хора, беше:

Всички parlez-vous полинезийски

Да, Големият господар на малките магнолии е пълен тъпанар, но това не е никаква новина. Със селяндурски (не селски) подход към ситуацията. Едно време баба ми казваше „силен ветър и прост човек спирка немат“. По-късно съм го чувал и от други хора, но в нейно изпълнение съм го запомнил най-цветисто.