Мъдруста на шефиоро

Нека да почнеме манку по-пасторално, що после си е ебало геополитическата обстановка. Они беа четирима. Неразделни йоще из децката градина, макар и да не я посещаваа често, оти бобите нгьи немаха доверее на некви си градски приоданки да нгьи гледат скъпите унучета. Беха недоволни от количеството гозба, тва, че ги карат да си миат ръцете преди секо яденье (щел да нгьи се протръка кожяко), от педагогически игри, дека нгьи измисляя, абе, от сичко.

Серьожка Циганчето

По принцип не съм такъв човек, че да взема да пиша мемоари, но това е първият наистина биографичен разказ, който си позволявам да скалъпя.

Ще излъжа, ако вляза в конкретика, но съм бил на петнайсет, най-много на шестнайсет години. По онова време нямаше лято, което да не прекарвам на село. Е, без няколко седмици, през които бях на лагери с футболния отбор, в който тренирах, с планинарското дружество или с клуба по карате. Но това, за което съм ви заговорил, е точно за село.

В планината. Тихо, спокойно, тъмнозелени тучни поляни дори и през август, прохладни вечери даже и през горещниците, грижовната усмивка на баба, ако и да си се събудил със задника нагоре и светът да ти е крив, без да ти е направил нищо.

Облогът

Прокопи не беше правен у дирник, да кажеш, че нема акъл за пет стотинки у главата. Кръчмарин човек прост видели ли сте? За ква ще друга работа да е, мое да се намери некой тъпанар да я връши криво-лево. При кръчмарството не минават подобни мераци. Станеш ли един път зади тезгяхо, за нема и месец ше се провиди, ше те бъде ли, нема ли да те бъде. Ората са го казали преди камара време – кръчмарин и курва се ражда, не се става.

Честно казано, он неколкократно се беше псувал на акъл през тиа неколко месеци, откво се зафана с тоа облог. Колко повече времето минуваше, толко повече Прокопи разбираше, че е лапнал голем залък и нема да е чудно, ако се задави. Макар че подобни облози, басове и секви щуротии се разиграваха у хоремаго секи божи ден. Кръчмарино обикновено беше активна страна у тех. Или поне се явеваше арбитър. Иначе го налегаше скуката и изпадаше у мрачни настроенеа.

В края на работния ден

Само си представете. Вечер. Точно на прага между отърсването от битовизмите на поредния забързан ден и събирането на сили за прекарване на един що-годе приятен остатък от вечерта.

Главната в Пловдив. Мъничко, но стилно, без да е префинено или натруфено заведение, което съчетава в неочаквано успешна еклектика функциите на непретенциозно капанче, уютно местенце, където да се скриеш от калабалъка, вилнеещ в ориенталски безпорядък само на метри от теб и бирария с понякога дори прекалено дискретни сервитьори, по които си принуден да подвикваш, макар и трима човека да обслужват десетина маси. Абе, с една-две думи пълен айляк.