От мястото на събитието

„Май ше ни бъде…“ у Филибето, ноември 2016

Тва възходящата градацеа било убаво нещо. Я знам, че пиеш, пиеш, пиеш, па се у един момент се нафръгаш, идеш та се изкъпеш, ако имаш силица и се трупясаш за неколко часа. Или па мачкаш чарфафете неколко пъти, ама у един момент он вече ти вика „еби се, сакам да спим“ и нема хоризонтализиране. Нема такъв увод къде представянье на книга, и тва знам. Ама тръпим. Само да си каем и че за пореден път се убеждавам, че пловдивчанки са ебахти пичките, станах разноглед, и да давам по същество. За трета поредна годин праим предстаяньето на дивите си книги у Петното на Роршах. Организацията е пределно лесна – с мою приятел и колега Александър Секулов се разбираме с половин приказка и домакинството му винаги е баш такова, кво требва да си е. Човеко е създал едно страхотно место за културни събитеа и го дръжи живо и истинско. „Петното“ не е префръцунено, не е и претенциозно. Обаче не е и некоя дупка с претенции за ъндърграунд сборище.

  • IMG_3868-2
  • IMG_3869-2
  • IMG_3881-2
  • IMG_3919-2
  • IMG_3952-2
  • IMG_3974-2

Тоа клуб е пипнат с вкус. Много вкус и щипка творчески хаос. Много радва, поне мене де, за вазе не знам, ако не сте одили, кво чекате? Та, да се врънем на възходящата градацеа. „Северозападен романь“ го представих у „Петното“ къде два месеци след като се явна на ратия. Пловдив беше пръвото му гостуванье навънка от северозападното му гньездо. Немах очекванеа, нищо че бая не-северозападни ора вече си го беа зели. Книга на диалект, трудноразбираем за под тИпетата… Мислех, че ше се сбереме седам-осам човека и ше напраиме две двойки за белот. Максимум бармано да е писар. Ама не стана така. Имаше много народ, а я като новоизюпен писатей требваше да метнем две-три чаши набръже, та да се поосеферим поне малко. Ебах го, камара народ са дошли там да ми слушат дивотиите… Да, ама па да видиш ти! Они зеа, че се радваа съсем искрено и ми стопия ледо у душицата едно такова неусетно и набръже, че даже накраю се чуствах се едно съм си дом. Пролецка водих и „Автономията????“ у Филибето. Пак у „Петното“, оно се знае. Беше минала повече от полвин годин от издаваньето й и я пак немах особени очекванеа, чесну. Кой оди да слуша за книга, дека е дръта на Библия? Добре, ама нещо пак се бех обръкал. Плъно с връх беше. И още по-непосредствен контакт с диванетата, дека беха дошли. Некои вече ме познаваха, некои беха чули за мене не знам откъде си, некои мое и да са попаднали случайно, я нема кък да знам. Важното е, че се получи нещо много по-разчупено и от предишната годин, къде не мое да се нарече баш представянье на книга, а некво сборище на ора, дека се забавляват искрено, пийват си заедно, приказват си, коментират, майтапат се помежду си, не се усещат кога е минало времето… И те ме те сега, пак се изтипосах у „Петното на Роршах“, тоа път с последната част от трилогията „Май ше ни бъде…“. Александър Секулов ме покани и пак се разбрахме набръже, кък секи път. Тука пак стигам до тва, че градацеата е убаво нещо. Повече ора на мое представянье бех видвал само у Софеа, чесну!

  • IMG_3872-2
  • IMG_3919-2
  • IMG_3930-2
  • IMG_3947-2
  • IMG_4018-2
  • IMG_4019-2
  • IMG_4027-2

Беше плъно до капаците. Тва обаче беше последното нещо, дека ми напраи впечатленее. Градацеата донегде е следствие и от трупаньето на опит. Още с влазаньето видех познати и приветливи физиономии, усетих се уютно и ич и не ми беше като на представянье на книга. Даже бръзах колко се мое повече да свръшим с овертюрите и четеньето и да се заприказваме, нищо, че майните май искрено се радваа на чутото. Или поне се преструваа много достоверно, знам ли ги. Разговоро продлъжи доста длъго и съсем не се свеждаше до „Май ше ни бъде…“, а докосваше разни много тънки струни у мене като например кво мислим да пишем занапред, кък се раждат образите и сюжетните линии у кухата ми глава, кък влазам у свето нги, кък излазам от ньего, лесен ли съм за съжителство… Даже и за една бутилка минерална вода щехме да се изпотрепеме с един фотограф с помпон на капата и оранжава вратовръзка, ама се размина, оти се цениме взаимно, нищо че избегваме да си го показваме пред ората. После оно е ясно – подписванье по десет реда на човек минимум, опашка за един час, да се нги се изчека чекалото на ората и те така те. И ияди положителни емоции и искрено усмихнати лица, запечатани у лудата ми кратуна… Мене ми се види, че ше идем пак у „Петното на Роршах“ другата годин, нема кък, градацеата требва да продлъжи у правилната посока…

Торлака
Снимки: Христо Атанасов

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Хеакъл от Диви дол

Heracles divi dol half covер small
Много смях и 12 илюстрации са събрани между кориците на "Херакъл от Диви дол" - новата четвъртата част от поредицата "Северозападен романь".

ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ

В медиите

Историята е „леката жена на науките“, но романът „Иваил цар“ стъпва на историческите извори

Интервю с Торлака и с коректора на романа д-р София Мицова от Югозападния университет

torlaka blagoevgrad

"Стилът на автора е уникален. Той не се старае да постигне онези норми, които са известни на белетристиката. Това е "мъжки" роман, но и жените могат да открият зад мъжката сила препратки към истинската чувствителност на силния пол" -  д-р Мицова.
Може да чуете интервюто с автора и коректора на книгата тук.

 

Снимки

a-2.jpg

Фейсбук

Loading ...