На война като на война

Много приказки се изговориха около зловещия случай във Враца, при който осемнадесетгодишният Тодор загуби живота си. Да, историята наистина е смразяваща. В най-обезлюдения регион на намиращата се в зловеща демографска криза страна едно момче, здраво и право, на практика отгледано от родителите си и готово да се гмурне в живота, вместо това попада в гроба. След нелепо улично спречкване посред бял ден в центъра на областен град. По-стряскащо обаче е друго.

В Северозапада подобни случки буквално са ежедневие. Не, че в останалите райони на България нещата са много по-розови, но в родния ми край законът на джунглата важи с пълна сила. Оцелява само по-силният. Независимо дали физически, властово или финансово. Оня с правилните връзки, с по-малкото скрупули, по-гръмогласният, по-агресивният.

И това не е от днес. Преди двайсетина години, когато бях тийнейджър, ситуацията беше абсолютно същата. Бруталните пребивания бяха като за добър ден. С или (май по-често) без причина. Всяко малко населено място си имаше, а и сега си има един-двама тартори, които демонстрират превъзходството си с физическа саморазправа по свое собствено усмотрение. Това е начинът за легитимация на доминацията им.

Един вид омагьосан кръг, в който даже и тарторите са жертва. Ако не бият редовно има реална опасност останалите да си забравят мястото в йерархията и да надигнат глава. Така че боят, насилието, смачкването на чуждото достойнство във всичките му форми са задължителни. Колкото по-непредизвикано, колкото по-жестоко и пред повече свидетели, толкова по-добре. Защото посланието към небитите е ясно. „Ако не си кротувате вие сте следващите, а мен така или иначе никой не може да ме пипне“.

Наистина никой не може да пипне дерибеите в Северозапада. Те не влизат в затвора, каквото и да сторят. Знам, че сега много хора ще кажат „не само в Северозапада е така, а навсякъде“, но това могат да направят само личности, които не познават оня край. Не е нужно дори да го изследват детайлно. Една седмица, прекарана в произволно избрано населено място, е достатъчна, за да разберете кой е “king for a day”. А властите по правило не си мърдат пръста. Дали заради подкупи, страх или от мързел в крайна сметка е без значение.

Насилието върви по неформално структурирана пирамида. Най-едрите риби го упражняват над по-дребните, те пък над обикновените хора. Обикновените хора пък пренасят тази агресия и безсилния си гняв в семействата и близкото си обкръжение. Ако не искаш да участваш в тази зловеща игра, просто трябва или да се изнесеш в посока големите градове, чужбина или където намериш за добре. И да не се обръщаш назад. Другият вариант е да се примиряваш със случващото се около теб, да се заключваш вкъщи и да се молиш да не попаднеш на прицела на безнаказаните насилници.

Най-кошмарното е, че когато израснеш в такава обстановка, когато отвсякъде си заобиколен с подобна реалност, свикваш с друга „нормалност“. По-малко цивилизована, такава, в която да оцелееш е въпрос на мускули, самоделни оръжия и хладнокръвие, а не на наличие на държавност и правов ред.

Много хора се възмутиха по социалните мрежи, че Тодор имал бокс. Истината е, че в Северозапада подобни предмети нито са рядкост, нито са признак на хулиганско поведение или агресивност. Когато бях по-малък от него дори, имах нож „пеперудка“. За щастие не ми се е налагало да го вкарвам в употреба, но видът му на няколко пъти ми е спестявал неприятности в неравностойни ситуации. Приятелите ми също имаха подобни „оръжия“. Бакелитови тръби, боксове, ножове, даже и газови пистолети, някои от които пригодени да стрелят с бойни патрони… Почти всеки си имаше по нещичко подръчно. В повечето случаи не за нападение, а за самозащита.

Какво друго ти остава, освен да разчиташ на себе си, когато знаеш, че държавата няма никакво намерение да се намеси? Поне не в твоя полза… И това започва да не ти прави впечатление. Няколко години след като вече не живеех в в Северозапада, се сдърпах с един от емблематичните за родния ми град бизнесмени с прякор, защото беше пребил без нищо мой познат. Май бях позабравил за какво става въпрос, но бързо отново осъзнах колко извратена е играта, в която участваме всички ние.

Тъй като бяхме на музикален фестивал полицията, ще не ще, беше там и трябваше да се „намеси“, а аз им обясних какво точно се е случило, като думите ми бяха подкрепени от тези на още поне петнадесетина свидетели. Въпросната намеса обаче се състоеше в това органите на реда да гледат безучастно как въпросният „бизнесмен“, надрусан и пиян до капаците, ми разяснява на дълго и на широко как ще ме намери където и да живея и ще ме застреля. На въпросите ми към полицаите дали са глухи, те се държаха точно като такива. Никаква реакция. Просто стояха и гледаха сеир.

В крайна сметка се намесиха други мутри, които тушираха напрежението, за да не се вдига прекалено голям шум. Арестувани нямаше. Години по-късно разбрах, че онзи, който ме беше заплашвал не извадил късмет в някаква сделка с наркотици. Само за да го замести друг, подобрен негов вариант. По-брутален, по-жесток и по-безскрупулен.

Така че не се учудвайте, че някой бил снимал, вместо да се намеси в пладнешко убийство с юмруци в голям за стандартите на Северозапада град. Ако се намесиш, рискуваш живота си. Буквално. Не всеки е склонен да го направи. А и не е длъжен. Това е работа на институциите.

Докато те се държат абсолютно неадекватно, подобни случаи в този див, див Северозапад ще са ежедневие. И доскоро незаслужената му слава на мрачно, неприветливо и опасно, което трябва да се отбягва при всяка възможност, ще става все по-оправдана. Пред пасивните погледи на държавни, местни институции и все по-оредяващите му жители.

Статията е публикувана в сайта Биволъ.