Детски кошмари с послевкус на грис и мляко с ориз

Понеже напоследък чета все повече (или поне така ми се струва) публикации, превъзнасящи епохата на „народната власт“, да взема аз пък да се изкажа в противоположен смисъл, че не ме свърта на едно място. Обещавам обаче да не ви говоря за национализации, лагери, държавни фалити, забрани на свободното пътуване, печати по краката на момичетата и бръснене на главите на момчетата… Реших да подходя по-нестандартно към темата, защото мисля, че поне по този казус целокупната българска нация може да бъде напълно единодушна. Разбира се, доколкото съдя от абсолютно всички познати, с които съм обсъждал темата.

Колкото и неочаквано да е, възнамерявам да използвам цялото си оскъдно красноречие, за да оплюя едни храни. Да, едно време месото си беше месо, кренвиршите – кренвирши, доматите нямаха вкус на найлон, ама не за тях ми е думата. Това, за което говоря са две закуски в детските градини. Ако не ме лъже паметта, единствените две. Грис и мляко с ориз, на което май му се викаше сутляш или нещо подобно. То самата дума предизвиква неприятни асоциации и спазми за повръщане, изпратени някъде дълбоко от подсъзнанието ми, така че така ще да е било името.

Имах щастието да поживея няколко години при баба и дядо на село, докато родителите ми студентстваха в далечна Варна, така че до петгодишен не знаех що е нито грис, нито мляко с ориз. Де да си бяха останали така нещата завинаги, но не би. Майка ми и баща ми се прибраха, копнаха ме от локвите, вировете, поляните и тесните улички и ме запокитиха направо в грубата действителност. Още не се бях опомнил и излизах с огромно неудоволствие от малката ни квартира, за да се разхождаме, когато една дъждовна вечер беше сведен до вниманието ми един твърде любопитен факт.

От утре съм бил тръгвал на детска градина, където съм щял да се сприятеля с много деца и да си играя на воля с камиончета, колички, червени пластмасови мечове, щитове и шлемове и какво ли още не. Увериха ме, че има много повече играчки, отколкото съм виждал някога. И какво беше учудването на родителите ми, мислите, когато вместо да се зарадвам, аз се тръшнах на пода и се затъркалях с як рев из цялата стая. Спрях едва, след като вратата се отвори и хазяйката ни, една дърта вещица, която най-вероятно беше уморила мъжа си преди десетилетия, се показа там мълчалива, но с един такъв поглед, че си пишнах леко в гащите.

Вечерта беше дълга и обяснителна, изтъкваха ми се всякакъв вид доводи, но аз бях непреклонен, така че в крайна сметка  се наложи баща ми да ми покаже що е то непреклонност и да ме изпрати да си лягам, за да съм можел да стана на другия ден. На сутринта, след като поне петнайсет минути се преструвах, че спя и още толкова, че не мога да се облека, най-после прекрачихме прага.

Пътят от квартирата ни до детската градина ми се стори най-дългият и мрачен в живота ми, макар облаците да се бяха разбягали, а слънцето да печеше весело. Майка ми ме водеше за ръка и по тона й разбирах, че ми говори нещо успокоително, но изобщо не я чувах, вглъбен в тежките си мисли. Чудех се точно на мен ли трябваше да се случи, без да осъзнавам, че повечето деца правят същото от години. Това обаче нямаше значение, аз бях най-нещастният и онеправдан от всички и точка по въпроса.

Още с влизането в градината свят ми се зави. Никога не бях виждал толкова деца накуп. В село бяхме всичко на всичко пет-шест хлапета на моята възраст в махалата и много рядко се събирахме заедно, тъй като постоянно се деляхме на лагери и воювахме помежду си. Не питайте защо, нямам никаква представа, но съм убеден, че е било важно. Тук имаше двайсетина, може би трийсет деца, и всички спряха да играят, за да се втренчат в мен. Госпожата, опа, другарката каза някакви думи. Искаше да ме представи и беше приветливо усмихната, но това хич не ми помогна. Бях се сковал като заледен водопад. И наистина ми се струваше, че ще се сгромолясам, но не го направих, въпреки че краката едва ме държаха. Разчупих се едва, когато майка ми и учителката заминаха нанякъде да попълват разни документи и две-три от най-ербап децата без много да се церемонят решиха да ми покажат къде ми е мястото в йерархията, а аз им отговорих с агресията на диво зверче, така че после дълго разтриваха натъртените си и охлузени места и ме избягваха през цялата година, която прекарах в детската.

Победата ми обаче се оказа пирова, защото другарката ме изгледа строго и ми размаха пръст да не правя повече така (дотогава никога никой външен човек не си беше позволявал да ми държи подобен тон) и ме покани да закусвам с останалите. Разревах се, но това бяха сълзи на гняв и безсилие. Най-лошото обаче тепърва предстоеше.

На малката масичка, на която ме настаниха, ме чакаше една купичка с… нещо си там. Първото ми впечатление беше, че купата е прекалено малка. Баба ми даваше попара в поне два пъти по-голяма. Сега обаче и без това не бях гладен от притеснение, та преглътнах лесно този факт. Не беше обаче лесен за преглъщане външният вид на съдържанието на купичката. Някаква гнусна слуз, подобна на грапаво желе ми се мъдреше там толкова отблъскващо, че ръката ми спря по средата на и без това колебливото си движение към лъжицата. Продължих да изследвам непознатата и противна дори и само на вид консистенция още известно време, след което попитах най-близко седящото до мен дете какво е това.

- Как какво!? – учуди се то – Грис! Отвратителен е!

Тези думи затвърдиха впечатлението ми, но за всеки случай реших да го опитам. Внимателно поднесох лъжицата напред и потопих само връхчето й, та вътре влезе колкото за един напръстник. Мушнах го смело в устата си, за да не удължавам очакването. И моментално щях да повърна. Гнусно, безвкусно, слузесто проклето ястие, измислено само за изтънчени мъчения!

- Това няма да го ям! – казах на всеослушание.

На учителката втори минибунт за няма и половин час й дойде в повечко и тя се приближи към мен с вече познатата ми строга физиономия и присвити очи на иначе хубавото си, младо лице.

- Кой ти каза, че няма да го ядеш?

- Аз… - нещо в ръцете й на кръста и леко надвесения над мен торс ми вдъхна неувереност, но додадох – Не ми харесва…

- Ха! – тя изведнъж се изправи широко усмихната, плясна с ръце и се завъртя около оста си към останалата част от групата – Деца! На новия ви приятел не му харесвало да яде гриз! На някой от вас харесва ли му?

- На мен! – отговори невъзмутимо червендалесто русоляво момче, чието име да ме убиете няма да се сетя и се пресегна към купата на съседчето си.

- Освен на теб? – настоя другарката.

Оттук-оттам се чуха колебливи и глухи „не“-та.

- Виждаш ли!? – учителката отново се завъртя към мен грациозно и се надвеси над главата ми. Не изглеждаше заплашително. Напротив, все едно съзаклятничехме – На всички не им харесва, но въпреки това ядат грис. Точно, както ще направиш ти, и то бързо, защото закъсняваме за занятия от толкова разправии.

Така започна едногодишното мъчение. Една сутрин грис, една сутрин сутляш – глетав и безвкусен ориз, сварен в мляко, който се лепеше по небцето и упорито искаше да остане там. За произхода на този грис нищо не знам и не искам да знам, но ми се ще да вярвам, че присъствието  на млякото с ориз в злополучното ни детско меню беше продукт на българо-виетнамската дружба и обмен на културни (в случая кулинарни) особености. Мисля, че в празнични дни ни даваха и едно зелено желе, което поне се преглъщаше по-лесно, но изобщо не съм сигурен, че е имало такова нещо. Знаете, че когато човек преживее силен стрес или ужас, мозъкът му автоматично си измисля разни детайли, които да смекчат иначе непоносимата болка. Както и да е, думата ми беше за тия проклети грис и мляко с ориз.

Наистина никой освен червендалестия Тропчо не ги харесваше, но всички бяхме принудени да си ги изяждаме до последната лъжица. Той обаче гризеше всичко по цял ден – моливи, корици на книжки, ръкавите на „служебните“ ни престилки, така че не се брой. Отвращението към тези две храни беше повсеместно и всички се избивахме да седнем до Тропчо, за да ни отърве от купичката буламач .

Интересно е, че след години, когато си говорех за детските градини с приятели от различни населени места, полове и възрасти, всички те помнеха гриса и млякото с ориз, а за повечето това беше първа асоциация. И в нито един случай положителна.

Всички ги ненавиждахме и, веднъж напуснали детските градини, никога повече не си и помисляхме да ги ядем. Мисля, че подобно нещо бих сложил в устата си само в животозастрашаваща ситуация. Може би властите са увредили лабилните ни психички поради икономически съображения или някаква друга причина, нямам идея. Но едно е безспорно – в годините на зрелия комунизъм се роди цяло едно поколение, изпитващо неистова омраза към две зърнени закуски. Може и да има изключения като Тропчо, но те са единични. Ако другарите политкомисари знаеха колко е ефективен този подход, можеха да го използват за агитационни и мотивиращи дейности, знае ли човек…