Те така, предизборно

Бай Пенко беше най-големио хаховец у целото село, въпреки ярусната конкуренцеа. Никой не знааше къде оди по цел ден, ама само да се заприказваше за ньего или даже човек да се сетеше за светлата му личнус и те ти го те, излата като из нищото.

Оня ден ич ни съм си мислил за тоа сгруяк, па камо ли да съм изговарал на глас нещо за ньего. Нема. Бех се покикерчил на разжлембената стлъба, та да изрежем асмалъко, че ората почнаа да ми се смеат вече, оти закъснех с барем месец. През целото време се молех на Бога да не груане таа градобитнина, дека скръца поди краката ми. Вече съм префрълил седемдесетако, да го еба, и едно паданье значи да си строшим нога, да се залежим и да ме зароват за неколко месеци.

Нали така стана с Злати комшията? Лизна се у поледицата, беше подпивнал малко повечко у кръчмето, връголил се на една стрън и те ти го те – скръшил бедрена кос, легна на легло, за нула бройки се спаружи на чирус и попо дойде та го опе още преди да придойде барата от топеньето на снего горе, у Балканьо.

Затва се молех на дедо Господ да ме пощади, па и най-тръжествено обещавах работи, дека длибоко у мене си знаах, че нема да напраим и посмрътно. Виках че, ако не паднем да се прекютим съга, веднъга ше зеем мерки и ше наковем по още некой пиронь на стъпалата на стлъбете, та да ги укрепим, а къде е ча па толко изгнила, та да не става за кованье, ше я овръжем с медната тел, дека бех излекъл, додек работех у мината горе, поди Райчовото скакало.

- Ей, Сандо!

Тоа вепър бай Пенко ми беше набор откво се помним, ама още гласището му беше като на разгонен див змей малинарка. Виках му „бай“ по инерцеа, оти сички така праеха. Кък не паднах от стлъбата, не знам. Мани другото, а и не успех да си отрежем нищо с лозарската ножица. Явно Господ ми беше чул молитвите.

- Да опалееш къв си! – слезнах я надоле с пъшканье – Оти ме сепна така!?

- Дай дванаесе лева на заем и се облачай с най-новите дреи! – изкомандва он и влезна през вратничката се едно е дом си – Не, по-добре дай дваесе, че на път сичко става, па на пенсеа ше се разплатиме.

- Що да се облачам? Къв път, бе, шашавио!?

- Айде, айде, не ми се обясневай! – тоа се видеше да е замислил още по-голема дивотия, откоги беше намазал седалката на колото на кмето с некво бръзостегащо лепило, оти се беа скарали на карти у хоремаго. Оня се беше прекинал като се пробвал да слезне, ама бай Пенко така и никогиж не си призна вината, нищо че цело село знааше, че е он. Даже от загриженус носи на кмето барем три пъти мушмули. Имаше едно дръво у дворо си, ама па за сметка на тва най-убавата мушмула у цело село.

- - -

На тоа не моеше да противоречиш като си науми нещо, оти щеше да го постигне, та ако ще турско да е. Та я въздъънах, остаих лозарската ножица у стаечката с инструменто, измих се поди мишките и зади врато, преоблекох се набръже и те ни те, додек да се усетим, у рейсо за градо.

- Кво ше праиме, шупя главо? – питах, коги он най-тръжествено извади мойта дваесетолевка из джебецо си и плати билелете, па си прибра старателно рестото.

- Ше видиш, мирвай да те занеми къв си! – тоа щом почна и да клъне, значи работата е сериозна - Толко бръже ли си се родил!?

Дрътио на Библия бус ни стовари у центъро, ама бай Пенко даже не се и огледа, коги фана нанегде толко бръже, че едвам кьопах по ньего. На акъл ми мина, още не съм почнал да изкуфевам, слава Богу, че не мое да отодиме на пазар, оти не е пунделняк, нема да е и за лекарства по аптеките, оти ем парите нема да ни стигнат у таа скъпотия, къде настана, ем Пенко беше толко здрав, колко и прос.

Завиаме по некви улички, а навам, а натам, и те ни те у градската градина, баш на центъро. Тоа почна да се оглежда като многодетна макя за точилка, ама накраю очите му светнаа и се зафръче къде една пейка поди големите дръвя.

- Кък се казуваш, младеж? – каза он още у движенее на един окапяк, дека беше барем на деведесе. Оня мисли къде полвин минута, преди да отвръне немошно:

- Илия…

- Виж сега, Линко, сакам да ми дадеш бастунецо ти. Ше ми требва само за дваесе минути, обещавам. Нещо ме заболе десната нога у ябълката, та да мом да докьопам до аптеката, та да си земем апчетор. – бай Пенко напраи кратка пауза - Кво ше каеш, а? Tе тука те имам едно лукче. Да се почерпиш.

Новио ни познат Линко нищо не каза. Он най-вероятно не моеше да се начуди кък е изкарал и таа зима, та му беше през дедовио. Само погледна къде лукчето, къде нашио му подаваше, па се пресегна и пробва да го обели без никъв резултат. Пенко се пресегна за бастуньо, после зе обратно лукчето, чвръсто му маана найлоно и го нагньете нади провисналата долня чеюс на Линко. Оня явно усети кво е станало, оти бръже засмука като пеленаче – цица. Мою сподвижник па пойде с доволна физиономеа и бастунь поди мишка.

- И на тоа човечец напраиаме добро. Ден не требва да се пропуща да ощасливиш некой, така пишеше у веснико, между хороскопо и голата снимка.

- Закво ти е тоа бастунь, бе?

- Де мирни малко, мрънкало такова! – сопна се он – Откво сме тръгнали ми продъни и уши, и све! Те тва е нашта пейка…

И седна. Кък си одехме, тоа сви резко и седна. Бастуньо изтрака у облегалката, та он го извади изподи мишката си и се облегна достолепно на ньего, нищо че още моеше да тръча с козите по баирете. После си извади часовнико на верижка из джебецо, погледна го с присвити очи и рече:

- Такааа! Значи, он ше се замота къде дваесе минути, требваше да е тука преди петнаесе, значи имаме още пет. – после ми исипа една шака стотинки у ръката – Беги да земеш по една баничка и една боза, да сме по-достоверни. Тука, на дваесе метра, има.

- Кво? – рекох да протестирам.

- Е, да еба, цел день само дудне! Едно нещо да го покараш, ше ти скъси живото! Дай я ше идем ама, ако го изпущим, ше те напраим на сол с тоа бастунь, да си знааш!

- Ше идем, добре бе, ше идем… - уф, кво тегло ми е било писано да теглим…

- - -

- Те го те убавецо! – рече бай Пенко, като се врънах и кимна с глава къде Общината – Дай ми и очилата, да съм още по-достоверен.

- Те таа вече нема да я бъде! – сопнах се, додек он си отвараше бозата и отапа от баничката, така че мазньоч му се стече чък по брадата – Я без тия звъкеле съм за нигде! Ако ги строшиш, къв си алтав, жив съм загинал!

- Бре, кво си мрънкало! По-добре да се бех оженил, по-малко щеше да ми кяфкат на главата, отколко ако си дружим с тебе!

Бехме пръва пейка, кък май казах вече, а и цайсите помагаа, та видех, че оттам, накъде беше кимнал Пенко, се задаваа едно петнаесе човека. Се костюмаре, големи, яки мъже като уруглици. Най-напреде кракаше широко един як на бик, бая поразплул се вече, с ниско остригана косица, изфръкнала напреде чеюс и толко доволна физиономеа, се едно кравата му е близнила. Додек другите се оглеждаа на сички посоки, като да дират макье си, он прерипи на еднъж трите стъпала, къде отдеяя пьощадо от парко и се спущи право къде назе. Я се дръпнах и опрех на гръбина на облегалката на пейката, оти го познах.

- Здрасти, дедо, вкусна ли е баничката, а? – ухили се он и подаде ръка на бай Пенко – И банички ядете, и боза пиете. Ние се грижиме за всичко. И магистрали ви напраихме, и блоковете санираме, стабилност има. Вашия‘ блок санирахме ли го? Ако не сте, след изборите ше се погрижиме, ние мислим за народа.

- Ние не сме у блок, ние сме от село, дедовото. – каза Пенко с измъчен глас и се пробва да се облегне на бастуня, та да стане, ама уж ногите му омалеа и се отпущи назаде с пъшканье, па подаде мазната си от баничката ръка напреде. У полукръг покрай пейката ни се сбраа сички от компанеата и ни загледаа като на екзекуцеа.

Оня виде, че ръката на Пенко не е като за фащанье, ама кво да се праи? Политиката сака компромисе. И я стисна смело.

- Уф, дедовото! – измуче човеко до мене – Леко, ше ми строшиш ръката, цела дзаран съм лигурил с правата лопата. Дойдох от село само, що чух, че щело да има некъв сеир, та викам да се омешам с ора.

- Е, тва се казва български дух! – обръна се оня къде ората си и некви, къде надойдоа с камери и фотоапарате, та защракаа колко моат – Станал е на осемдесе сигурно, а работи земята дядото… А ние ше напраиме и пътя до селото му, ако дойдем пак на власт.

- И пет…

- Осемдесе и пет! – избоботи мъжо, изпъчи се и уж незабелезано изтръка омазаната си ръка у сакото си. Ама я го мернах, казувам ви, че с тия зръкеле много видим, вие ако сакайте ми вервайте – И още работи! Ако можеме да накараме и младите да поемат от тоя дух, ше имаме още по-голям икономически ръст. И стабилност. Магистрали, европроекти, в Брюксел само ни хвалят. – после изеднъж се обръна къде мене – А ти за кой ше гласуваш, дедо…

- Сандо се казувам я… - отврънах, ама буца ми се загньезди у грълото. С такъв човек досъг не бех приказвал – И ше гласувам за…

- За кой и да гласуваме, се таа, дедовото. – тоа Пенко се не траеше – Се е куманис. Чръвени куманисте, бодигарде на куманисте, резани куманисте, деца на куманисте, комшии на куманисте… Къ па един се не извъди, дека да не е ял на техната ясла, да еба…

Фенерчетата на камерите се изкючиа, апаратчетата спреа да щракат. Уруглиците се наежия. Кво праеше Пенко!? Сакаше да ни изтрепат като кучета те тук те ли!? Мани другото, а немаше да мое и да си ми връне дваесетте лева. Сичко мирваше, затва наборо продлъжи:

- А ти що питаш за кой ше гласуваме? Нещо кебапчета, бирица, концерт ли ше има? Чух, че и по дваесе лева на човек давали на некои места. Да не е да е такава работата?

- Дедо… - на оня носо му пръхтеше като парен локомотив, а муцуната му се видеше се едно е на цвет като синь домат. Ама гласо му си стоеше равен, кък и усмивката – залепена – Ти знаеш ли кой съм аз?

- Знам дедовото, знам… - Пенко се засме и пак се облегна на бастуня с пъшканье, се едно да се надигне, ама единственио резултат беше, че изпущи бозата у краката на оня и го изплакна от лачените обуща, лъснати така, че муа да се разкикерчи, ако кацне на тех, до колената – Уф, прости ми, дедовото, старус –нерадус.

Тоа погледа къде ногите си, после къде бай Пенко, после пак къде нозете си, после и къде мене. Па се юрна пак къде Общината с такава физиономеа, че некой щеше да го еде четврътит, немах съмненее. По ньего се юрнаа сички мъже уруглици, камери и апаратчета за сниманье. Бай Пенко гледа след тех, додек не улезнаа като али у ньетре. После се засме и каза:

- А а си одиме, че ше изпущиме рейсо!

Поидох по ньего като на сън. Ама бех изтръпнал целио като десна нога на тираджия, я ви каам. Като минувахме покрай Линко бай Пенко му закачи бастуньо на местото и много внимателно остаи наапаната си баничка на пейката до ньего. Он спеше безметежно, напечен от гаьовното пролетно слънце. А не мене ми трепереха гащите от стра да не дойдат ония мъже като уруглици  у село, да ни намерат и да ни бият като мачка у зеблен вувал.

Да еба тоа бай Пенко, да еба аз…