Баба ви Гина и клетвите

peika baba gina

Баба Гина едно време викаше, че е грехота да отказваш захарно петле на сиромашко дете по сбора, аспирин за бурканите на комшийката есенеска и два-три пъти на мъжа си днеска. Такава си беше баба Гина. Поне на приказки. Права като бобовица от лисковиня и пак така със загладена кожа като ньойнята кора, пойдеше ли издзаранка с менците за вода и другите моми цъкат с език, а мъжорлята се зазяпват, та чък мъдоряцете нги подрипат от кеф.

Тва време обаче одавна беше минало, ама она си се сещаше за ньего и въздишаше на пейката пред дома си, като скришом се огледваше да не би некой да мине, та да му разкае кво ѝ се връти из се по изкуфелото канче. Да, добре, бабо Гино, ама по вашта пуста-опустела улица и палаш се не завръташе вече, та я те разбирам наплъно що си приказваш самечка. Снагата ти се е попрегръбила, образете – сбръчкали, ама поди таа влънена чръна жилетка, нашарена със зелени канатици, се си тупка онова сръце на девойката, къде накарваше цело село да се извръне по тебе. Де да ти дадеме думата самечка да си каеш що сръцето ти беше преплънено с отрова.

–  Убав беше мою Стоил. Един такъв перчемлия, с големи рижи мустаки, а и як, мани другото. Камик да стиснеше, вода пущаше – изподи Крадни брег почваше да лъъ на ракийно време. Ама ни гининио Стоил, ни па друг у маалата вече попинкваше скоросмрътница. Беа останали една шака ора и едвам си носеа гащите. – А у очите му светеше те така, се един вид ше те среже на две. Я го споглеждах на сека седенкя изподи веджи, ама он се беше утурачил у Белослава. И она убава беше. С името си дошла. Ония руси коси, кожа като от млеко, а очите й толко синьи, че чък прозрачни. Идеше ми време за жененье. Некогиж се не пищолехме докъде напраиме триесе като сегашните млади. Щом ти текне кръвчицата, си готова. А па минеш ли шеснаесе, требва или баща ти да е паралия, или да си най-големата убавица на селото, та некой да се прежали да те земе – баба Гина побутна една курешка с тоягата си за подпиранье, после се отказа да я изфръга оттам пъто, и пак се отпущи на пейката. – Я бех подминала петнаесе, макье ми ме подбутваше а къде тоа, а къде оня… С приказки де, не ме е канила като с конско месо. Баща ми па скръцаше със зъби и със се по-потънали гемии пиеше рикиата си извечер. Я обаче ич и не надавах уше. У главата ми само Стоил се врътеше и те тва е те! Или он, или никой нема да ми надига фистаньо. Тука мое и грех да имам, оти по цела нош ревех и наколенвах, та да измолим от Господ неква зла болес за Белослава, нищо че си дружехме откво бехме проодили. И кво мислите стана? – питаше баба ви Гина въображаемите си сюшатейе секи божи день – Кък си беше румена и засмена, Белослава изеднъж зе да се сгръчва, кожяко ѝ потевне и стана като лис тутунь на цвет, изгръби се стройната ѝ снага, а и немаше сила да оди толко, колко я одим сега, на тия години. Тогива спрех и да ревем, и да се молим. Мислех си, че Стоил най-после ше се загледа къде мене, па дружката ми като се опраи, вече ше сме се зели, та сичко да е свръшило. Добре, ама тоа голем ботор излезна. Ние идеме на седенкя, а он го нема никъв. По-право има го, ама се дели от назе. Виси до крушата поди сейвано на белославини и я чека. Она излазаше сека вечер. Коги спрем да я проклетисвам и за нема и недея пак се поизправяше, физиономеата ѝ се поокръви, изпъчи гръбина, та да ѝ щръкнат напреде тия гръди като диньи, с цвет на козе сиренье.

Баба ви Гина те у тоа момент секи път праеше едно и също. Навеждаше се, зимаше поредната курешка, размазваше я меджу грапавите си дланьи и нажулваше лицето си толко ядно, че чък кожата си протръкваше. После ѝ рукваа слъзи, къде остаяя вадички по калните й образе и продлъжеваше, отпущена безсилно на пейката:

– Щом я видех да се изпрая и да се осеферва, я пак почвах да се молим по цела нош. Колената ми станаа на юспи, очите ми се подуа като гъзо на крава пръвескиня. Мъчих я така има-нема полвин годин, додек една дзаран от тех се чу виеньето на макье й, и на мене веднъга ми стана ясно кво се е сючило. Избръсах си слъзите, разтръках си колената и се засмех на изгрево. Отдека толко злоба се беше заселила у душата ми и я не знам, ама те… Стоил първо рева като прибита мечка повече от недея, ама после се поосвести некък и почна да се мерка на седенките. Млади ора, кво? Не моеш да врънеш тва, къде е станало. Те сега ми беше моменто. И я се присламчих. Беше по Голема Богородица, много добре помним, я си пойдох по-раншко, ама се закротих зади тополата насрешка, през пъто от дворо ни. Оттам требваше да мине, немаше къде да оди. Те го, зададе се най-после. Стиснах зъби и изскочих преди ньего. Месечината беше плъна, дзвездите почти се не видеа от светлико й. Ич и се не бавих, немаше за кога. Казах му кък ми трепка сръцето, казах му, че от вече не знам колко време само он ми е у главата, казах му и че коги и да си посака, ше му дадем да ми напие менците. Он пистъпи и ме лъъна на вино. Сетих се, че одиа да точат неква бъклица барем пе-шес пъти с другите момци. Очите му светеа на ясната месечина така, че раменьете ми се разтрепераа, ама не помръднах назад. Коги мама ме пита на другио день ква е таа кръв по сеното у плевнята, казах, че нема откъде да знам. После донадих, че нещо ми не е добре, па изкуцуках до стаата си. Стоил обаче излезна човек на место, кък и  очеквах, и проводи ора да ме сакат още преди Димитровдень. Те така се ожениаме. Я се радвам, наште се радват, техните се радват. Само Стоил и на Белослава техните некви угрижени са. Они надживеа дъщера си нема и с годин, и се споминаа един по един, ама ньего отровата го не пущи никогиж. За седем години четри деца му родих, ама ни едно не изкара и додек го отбием от сисаньето. Кво ги косеше така и се не разбра. Мъжо ми се повече ме отбегваше, нищо че миех, перех, чистех, готвех и се мажех със секви помади само и само да ми посегне поди завивките. Нищо не помагаше. Он се по-редко се сещаше да ме разчепи и се по-често се застояваше до по нощите из кръчмите. Почна и да ме побийва, ама и тва тръпех с гутовнус, я си знаех грехо, немаше кък. За неколко годин погледо му угасна, кожата му потевне като на Белослава, а и спре да изтрезнева и день, и нош. Една дзаран по Поганницете се дигнах на съвинянье и видех, че го нема. Изпоизбиколих целата къша, оти он имаше навико да заспива къде му падне като се напие със скоросмрътница. Немаше го никъв, затва като насън откачих кожухо от закачалкята и изденах у мръзлицата, къде ме фана за ноктецо още на излазанье. Намерих го поди Топилата. Не беше уцелил мосто и се беше физнал по врълото, та айде у барата. Там си и беше останал. Коги се стръчах къде ньего, паднах по гръбина, та оттогава и я съм кьопава с едната нога, па и изгръбена одим, ама ньего не можех да спасим. Беше се оцъклил у зората, погледо му беше ясен, а физиономеата чиста като едно време, ама вече се вкочанясал като мокра ватена дреа на тоа студ. Комшиите казаа „Добър човек беше“, пореваа недея-две, па после забраиа и за Стоил, и за мене. И те така си ми угръме живото. Сеги она е горе с ньего и си се радват един на друг, а пусти Господ не ще да ме си ме прибере, та поне манку да им стъжним юбовта…

Баба ви Гина и повече нареждаше, ама след тия приказки вече нищо й се не разбираше. Не, че имаше и кой да я чуе, ама те. .. Слъзите се стачаа по омазаните с кокошиняци образе, кожата поди тех гореше, а занико на слънцето я укарваше у полусрутената й къща, голема колко прогимназеа, та да си отмие мръсотията по физиономеата и да си легне самечка до непаленото от години кюмбе.


Ако ви се чете още от Торлака, може да поръчате книгите му "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН

 

Коментари  

+2 #1 Баце Гоши 18-12-2017 19:41
Ако не беше смешно, щеше да е трагично ... или обратното :) прочетох го за нема време, а ме прати у кучи гъз... у момента у главата ми а като оня знак от правилника за движение , дека една стрелка сочи надоле, друга нагоре... те така съм и я :) Браво , Стояне!
Цитиране

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

„Иваил цар - книга първа" - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек.


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

"Най-добрия исторически роман, който съм чела"
Бойка Костадинова

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

romani torlaka

Ако още не сте прочели Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде..."), можете да я поръчате на цена 40 лв. вместо 43 лв.

Ако пък искате към трилогията да добавите и  "Иваил цар", цената на четирите книги ще бъде 53 лв. вместо 58 лв.

 

ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

b-16.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...