Жената

svatba a s 01

Първият път, когато поканих сегашната си съпруга да ми дойде на гости в Монтана, не беше през този век. Не беше дори и през това хилядолетие. Беше на друго място, по друго време. От своя страна ние с нея бяхме на горе-долу половината от сегашните си години. Отдавна май... А ми се струва все едно беше вчера... Животът е странно бързо движещ се метеорит, който засилва скоростта си с всяка секунда и изгаря все по-бързо. Стига съм философствал, да мина към същината, а?

Майка ми и баща ми бяха завели братчето ми на море. Дълго се опитваха да убедят и мен да отида с тях. Аз обаче на море ходя само, за да плувам. И да пия. Нито едното, нито другото мога да правя с родителите си. Защото нямам мярка. Когато вляза няколко километра навътре в морето, майка ми трепери часове наред. Докато изляза с неконтролируеми крайници, нямащ сила да си кажа името. Ако ли пък се опитам да се запия както само аз си мога, баща ми почва да ми хвърля белтъци и да прави забележки. Що се отнася до братчето ми, тогавашното ми братче вече е голям, силен и отговорен мъж. Даже мисли да се жени. Но, така или иначе докато съм жив, той ще си е моето братленце. Да го духат всички, които казват, че мъжете не трябва да демонстриват чувствата си. През дедовия ми е за мнението им. Обичам брат си.

Обичам и жена си, макар да не го показвам често. През новото хилядолетиe. Вече сме от много време заедно и е трудно да изразиш чувствата си с думи. Много трудно. Най-истинско става, когато си мълчиш. Прегръщаш, докосваш, сумтиш с разтворени ноздри, хващаш за ръка, целуваш, усещаш мириса на кожата, топлината на тялото, спокойното дишане. Учестеното дишане. Когато погледнеш в очите. Когато погалиш с поглед малката главица, нежното вратле, фините рамене и сведеш влажни очи надолу. Ония плавни извивки, красиви гърди, плосък корем и създаден само за мен скут, които има само моята жена...

Тогава не беше така. Тогава бяхме росни-росни гаджета. На няколко месеца. Знаете, помните най-вероятно, когато си тийнейджър и имаш гадже от няколко месеца, броиш колко са те. И отбелязвате всяка една дата, ординарно повтаряща се през трийсетина дена.

Нашите заминаха за море без мен. Беше първата ми лятна ваканция като студент. Истината е, че не отидох на море с тях не, защото майка ми щеше да се притеснява от плуването или баща ми от пиенето ми. Нищо подобно! Просто исках да подивея на воля и да остана насаме с момичето си.

О, как подивях само! Всеки ден минаваше по един и същи начин. Сутрин отивам на фитнес. На прибиране си вземам няколко яйца, кутия цигари и шише. Обикновено изяждам яйцата към обед, а цигарите и шишето свършват малко след това. Чета книга, размотавам се около порно каналите, пак чета... После отивам до магазина отново. Ново шише, нова кутия. Малък хляб и една вакуумирана пържола. Паля, отпивам, пускам порното, отхапвам. Припадам на дивана. Нямам сила да отида до леглото. После утрин. Тренировка, магазина, душ, всичко отначало. И така поне седмица.

Славни времена бяха. Нямаше GSM-и. С моето момиче, тя от Пловдив, аз от Монтана, се чувахме всеки ден по два пъти. 032... Пловдивчанките са най-хубавите жени в България, казвал съм го стотици пъти, може би и съм го писал десетки, не помня.

Разбирате се в колко да се чуете и ти стоиш вкъщи, обикаляш нервно покрай телефона, а накрая не издържаш. Набираш номера. Заето. Набираш втори път. Пак заето... Трети.

-          С кого говориш толкова време!?

-          С теб се опитвам да се свържа, но ми дава „заето“. Как си днес, миличък?

-          А, всичко е наред. Бях на тренировка, сега чета книга.

-          Само това? Няма ли някоя, с която четете заедно?

-          Не, ти луда ли си!

-          Не си на преход в планината, няма жена покрай теб, значи пиеш... (смях, който искам да изтръгна с голи ръце).

-          Пия, да, но малко, виждаш, по-скоро чуваш, че съм трезвен.

-          Чувам, да. Фъфлиш съвсем малко (същият смях; тъкмо да подивея и да раздам правосъдие, когато...)

-          Ще мога да дойда, миличък. Изкарах достатъчно пари с продажбите на Джумаята, вдругиден ще дойда.

-          Не сме се виждали от няколко седмици, красавице, много ми е мъчно за теб, искам да те погледна в зелените очички, искам да те докосна, искам да...

-          Спри се! (смях, ама друг, такъв който искам да чувам във всяка една секунда от живота си) Аз съм дама...

На следващия ден се напих като за последно. На никаква тренировка не ходих. Просто пих, пуших и прочитах по няколко абзаца, преди да затворя книгата. Четях нещо за Древен Рим, май на Авдиев, но не съм сигурен. После пак я отварях. Пак няколко абзаца. И поглеждах нервно часовника, за да отметна времето. Времето до момента, в който моето момиче щеше да пристигне.

Отидох на гарата с черен потник по тялото, бях си отсранил окосмението и там, дето слънце не огрява и чаках леко надървен. Както казва непреходната във времево-пространствения континуум северозападна мъдрост „Чикията не е като ебаньето“. Трябваше ми жена. Мойта жена. Оставаха седем минути и запалих цигара. Разбира се, никой влак е пристига на монтанската гара навреме, така че изпуших още три, докато бойчиновската електричка се дотътри.

И тогава слезе тя. Слязоха и други, но тях изобщо не ги отразих. Походката й беше като на добре нахранена пантера. Плавна, ефирна, с леко поклащане на ханша. Имаше тен, на фона на който смарагдовите й очи изпъкваха още повече. Ако ви кажа, че не исках да я награбя още там, на жепе гарата, ще ви излъжа, но това няма да е новост. Аз съм писател и лъжата ми е професионално изкривяване. Не ме съдете.

Вместо да постъпя така, я погалих по лявата предмишница, а след това я прегърнах и целунах. Винаги я погалвам по лявата предмишница, когато не сме се виждали отдавна. Защо? Нямам представа. Да се намесят психолозите и литературните критици. И напълних дробовете си с аромата на врата и косата й. Казахме си няколко думи, които нямам никакво намерение да споделям с вас, ще ме извините.

Хванати за ръка, тръгнахме към нас. Не усещах тежестта на раницата й на гърба си. Бях щастлив. Наистина щастлив. Обичах я, и сега я обичам, и ръката й в моята ръка ми беше достатъчна, за да мисля, че светът е едно наистина красиво място. А гласът й така ми галеше ушните миди, макар че...

-          Ти къде ме накара да дойда?

-          Що?

-          Ами, защото с експреса от Пловдив до Враца всичко беше наред. После се започна едно...

-          Кво?

-          Такова! Влязох в друг свят. Качих се на пътническия влак за Бойчиновци. Хората бяха... различни от нормалните хора...

-          Кво сакаш да каеш?

-          На първо място това, което казваш ти – разсмя се моето момиче. – Говорят като теб. Все едно се карат на някого. На диалект, който не съм чувала. После влакът спря.

-          Къде?

-          Нямам представа. Но се качи един дядо...

-          Какво странно има да се качи възрастен мъж във влак? – веднага възстанових набора си от книжовни думи.

-          Нищо. Освен ако не носи две кокошки, живи кокошки, за краката, с главите надолу, не е вързал панталона си със сезал, не го е навил до под коленете и не ходи бос във влака. И ако в другата си ръка няма една торба със зеленчуци, а лукът не стърчи от нея. „Перя лук“ чух, че се казва тук от една жена, която се заговори с него.

-          Само това ли?

-          Не! Беше с носна кърпа на главата. Вързана на ъглите с четири възелчета. И говореше с всички непознати, все едно, че е израснал с тях. А ризата му беше разкопчана. После се качиха и други подобни... Странно е, замисли се.

Нямаше как да се замисля. Държах я за ръка. Исках да я заведа вкъщи и най-после да легна в спалнята. Не исках да спя на дивана. Сам. Не исках да се събуждам с пепелник и празно шише пред погледа си. Не исках да споря. Исках да я обичам. Исках да я прегръщам и да я докосвам. И го правех. И го направих. Заради това отговорих:

-          Да, странно е... Наистина е странно... – знаех, че не е... В Северозапада не е...

И я погалих по гърба, а след това пуснах ръката си по-надолу.

-          Стига! Простак! Какво правиш!?

Смехът й беше такъв, че ми даде сериозни надежди за развитието на следващите два дни. За щастие те не останаха само надежди... А защо не й писнала алармата, че не трябва да си взема мъж от Северозапада? Питайте нея, не мен!


Разказът е публикуван в Алманах за литература, изкуство и култура "Огоста" 2015.


Още по темата:

- „Две сватби без едно изпросено погребенее“ – Кък да се откажеш от брачната институцеа, част 1 (автор Торлака)

 - "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

"Ескиз за перде" - Как да се откажеш от брачната институция, част 2 (автор Торлака)

- "Домашен майстор" - Женска версия, част 2 (автор - Ана Кашкавалджиева-Николова)

 - "Уф, дали заключих у нас" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 3 (автор Торлака)

 - "От вселената до кофата за боклук" - Женска версия, част 3 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

- Ускорен курс по алкохолизъм

 - Квачки

Здрасти! Ние сме шумните съседи

- Приказка за селянчетата

 


И да напомним, че днес е последен ден на промоцията: До 8 март всеки две поръчани от книгите на Торлака имат отстъпка -13%. От три книжлета нагоре отстъпката е -17%. Важи както за Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде..."), така и за "Иваил цар".
Поръчва се от Магазина.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

Ivail 2 korica predna half small

"Иваил цар", книга втора - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек. 


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

5 knigi

Новата "Иваил цар", книга втора, заедно с книга първа и със Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде...") може да си поръчате за 67 лв. вместо на редовната цена 73 лв. за петте книги.

Ако пък искате да прочетете само един от Иваиловците плюс трите части на Северозападната трилогия, общата цена е 53 вместо 58 лв.

 

ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

ot-chitateli-0001-a.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...