Риболовен свят

menta mastika

Жоро Сома беше отишъл заврян зет в селото, в което живееше на няма и деветнайсет. В началото го подпалиха всички зевзеци. Силвия била утехата на цялото поречие, баща ѝ щял да го направи на пет стотинки за нула време, тъщата била най-голямата усойница оттук до Великата китайска стена и обратно, Игнат Бесния бил залюбил жена му още от прогимназията и продължил да има чувства към нея, въпреки лошата ѝ репутация…

Сомчето, както го наричаха на галено в кръчмата, не обръщаше внимание на това, а и на онова. Пиеше си мастичката с ментичка, винаги малка мастика със стотина мента, макар и мастиката да беше четиридесетина грама, а ментата да нямаше и два пъти по толкова. Разбира се, всичкото това беше на цената на каквото се водеше по нацвъканото от мухи парче хартия, което за леснотия наричаха меню.

Жоро не обичаше много да се застоява при новите си роднини. В интерес на истината, не се и преработваше, ако успееха да го докопат да хване правата лопата или да иде да докара дърва за огрев, си беше истинско събитие.

Тъст му, Ристо Зурлата, винаги бе мислил. Не, не беше работил, бе мислил. Не му се и налагаше да се труди. В това полско село като ти върнат по реституцията петстотин декара тлъста почва, равна като тепсия, лъскава на снеготоп и поръсена с гъсти зелени класове, докато си отвориш очите след седмица-две, всеки собственик на земя можеше да дава под наем на разни великани на земеделието, усвояващи разнообразни видове финансови средства, било то… Но, нека да не политизираме, а да се върнем към основата на тази не особено изключителна, но, за сметка на това, сравнително кратка история.

Ристо Зурлата нямаше особени планове за щерка си, макар и да му беше единствено дете, но пък жена му планове имаше. Като млада тя беше мечтала да стане художничка. Знаете, всеки си има психични разстройства, които се отключват или не се отключват. Според случая. Та, на Жоро Сома тъщата беше преживяла подобна деликатна ситуация, когато в трети клас госпожата, опа, тогава още другарката, Евтимова ѝ беше погалила светлокестенявото русокосие и ѝ беше казала с чуруликащия си глас на млада дама, завършила педагогически профил в художествен факултет:

-          Този есенен пейзаж е много красив, цветовете се преливат, има и от тъгата, но и от суровата хубост на сезона. Дърветата изглеждат някак оклюмали, но пък листата, как си хванала листата, още преди вятърът да ги откъсне от клоните. Отчаяното им усилие да се задържат… Браво, момичето ми.

Поради пределно доброто отношение на другарката Евтимова, се случиха поредица събития, които две десетилетия по-късно не се оказаха в полза на нашия вече сравнително добър познайник Жоро Сома. Жена му се появи в живота му като двадесет и две годишна пияна до козирката част от шумната компания, влязла в заведението, в което той киснеше постоянно. Красива, никой не би го отрекъл. Беше взела косите на майка си, а под кестенявите ѝ къдри играеха воднисти синьо-сиви очи.

Жоро, който тогава не беше и сънувал, че ще му излезе прякор на речен рибок, имаше славата на младеж с привлекателен външен вид и твърде разюздано поведение. На Силвия дори не ѝ мина през ума да послуша приятелките си и да се предпази от чара му, макар и да беше близо пет години по-мъдра от него и да беше преживяла какви ли не видове бъркания под полата в Художествения факултет, където майка ѝ беше дала мило и драго, за да я запише.

Два месеца по-после Силвенцето се прибра на село с Жоро под ръка. Той не държеше да се случват така нещата, но бъдещият тъст лично дойде да го убеди. Имаше и со кротце, присъстваше и со благо, а накрая не се мина и без малко кьотек и на Жоро, и на тесния му семеен кръг. Ристо Зурлата беше бивш щангист, настоящ любител-ковач, беше си оборудвал работилничка сто и петдесетина квадрата в бившия плевник, та думата ми е, че убеди много лесно нахакания младеж и произхождащото му от псевдобуржоазията семейство да се сродят.

Е, то поречието малко, забутано в полите на Средна гора, всички се знаят, та се беше чуло за Силвия и нейните лесни за разтваряне кълки, а и никой не повярва, че си е носила бебето седем месеца, защото то се роди близо пет килограма. Четири хиляди осемстотин и двадесет грама, ако трябва да сме пунктуални, а ние трябва, тъй като е нужно да се отнасяме сериозно към текста, тъй като ще си го четем сам и в тесен семеен кръг по Коледа и Великден. А това са празнични моменти - емоционални, задружни, изпълнени с уют и груби нападки поради никакви причини и с невъзможен положителен резултат за която и да е страна, но присъстват във всяко едно микро и макро домакинство. Няма лошо, така е отколе на север и изток, на запад и юг. Затова си имаме роднини, все пак, а и ние, сами по себе си, не сме цъфнали и вързали, признайте си.

Та, така и с наш Жоро Сома. До селото имаше рибовъдно стопанство. Държеше го някакъв далечен братовчед на тъст му, но съвсем различен като човек от него. Спретнат мъж, без слава на безделник в ежедневието и сприхав побойник в ежевечерието, Георги (бяха адаши) имаше петима работника, но бързо забеляза, че Жоро е млад, чевръст и виси постоянно в кръчмата, въпреки че жена му наедряваше от ден на ден.

-          Ще те правя рибар – той остави две малки мастики и две стограмки мента на масата пред младежа.

-          Рибар!? – Жоро не пиеше много. Една малка с мента му стигаше да изкара два или три часа, само да не се прибира. Тъстът вечно свободен и сърдит, тъщата вечно заета с домакинство и кисела по рождение, жената с объркани от бременността хормони и нацупена. Нацупена, че прекъснала следването си заради оная пиянска вечер, когато я подпря на стената във входа на блока, в който беше квартирата ѝ, защото хазяйката ѝ била много зла. Само за протокола, жената не беше зла, но се беше нагледала и наслушала на такива неща, че ѝ беше дошло до гуша, но това няма отношение към разговора между двамата адаши.

-          Нали не ти се виси у тъста ти?

-          Че на кой би му се седяло… - Жоро понечи да подскочи от мястото си, но Георги го спря само с един жест. Беше жилав мъж, при всяко движение в оная душна пролетна привечер мускулите на предмишницата му подскачаха като опашката на пепелянка със скълцана главица.

-          Ако не дойдеш да работиш при мен, ще седиш – внимателно се пресегна и поднесе чашата си за наздравица той. – Ще те потърпи още малко, братовчед ми е, знам го. Силвето ще роди и той ще ти каже да си гледаш семейството. За него рентата от имотите си е лично негова. Не мисли, че ще получаваш нещо, докато го има. Искаш да ти дава по десетина лева за мастичка, ментичка и цигари и да мериш улиците по цял ден ли? Мъж, който влиза в силата си си, я се виж.

-          Ама аз не исках да…

-          Знам какво не си искал, и аз моята я заплодих на твоите години – сряза го Георги. – Оттогава все нещо ново ми се налага да почвам. Бях дървар, после брах билки, работих в строителството по Голямото село, две години изкарах в Норвегия, после половин - в Италия. Каквото събрах, съм го метнал в оня гьол, който ти от утре ще почистваш и от който ще вадиш рибоци по дванайсет часа на ден, ако не искаш да слушаш от сутрин до вечер дудненето на всичките си домашни и да избегнеш моите премеждия.

-          Кой знае какви стотинки ще ми даваш… - този път Жоро глътна остатъка от мастиката си на веднъж.

-          Чакай да пресметна… - поглади мустаци Георги и дълго се взира в нищото над кървавочервения залез. – Седемдесет хиляди пъти по една стотинка. Като за начало.

-          Без осигуровки, без нищо… - истината беше, че на Жоро нито му се работеше, нито можеше да асимилира предложението току-така. Бременна жена и работа ей-така, от нищото… Беше свикнал на друг начин на живот.

-          Има осигуровки – побутна чашата си напред Георги. – А сега иди за по една мастика с мента. Ама голяма мастика и двеста мента, не ми се лигави като ще ми ставаш работник.

Когато влезе с все още замаяна глава в кръчмата, в лицето на Жоро се блъсна задушлива миризма на пържена риба.

---

-          Майка никога не е можела да рисува! – посрещна го жена му. За пръв път от сватбата, преди повече от три месеца, беше усмихната. Стори му се красива, както като я видя за сефте. С разпилени кичури и омазани до лактите ръце. Четката увисна в ръката й и тя пристъпи напред, за да го целуне. Той примигна от изненада, но все пак успя да попита:

-          Какво?

-          Ще нарисувам стените на стаята – отвърна твърдо тя. – Тук ще му е детската.

-          А това за майка ти? – заоглежда той наполовина готовата дълга стена до вратата.

-          Казах ти, майка ми никога не е могла да рисува, погледни!

Едва тогава Жоро забеляза, че цялото легло е отрупано с листове и хвана един напосоки.

-          Не ми се струва зле… - каза той безразлично и го пусна да се лашне към другите.

-          Напротив! – Силвия пак топна четката. Имаше поне пет кутии с разноцветна боя, разпилени около босите й крака. Дори и скулите и бяха покрити със синьо, оранжево, червено… - Но сега не искам да говорим за това. Разбрала съм се с баща си, че вторият етаж на къщата е за нас. Стига да започнеш работа. Ако ли не, вторият етаж отново е за нас, но ще вършиш всичко по двора, а той не е малък.

-          Аз работа си намерих – отвърна той с въздишка и се отпусна на леглото, направо върху рисунките на майка ѝ.

-          Наистина ли!? – тя изпусна четката и помълча, преди да прилегне в разперената му мишница.

-          Какво рисуваше? – не ѝ обърна внимание той.

-          Поток – оживи се за миг Силвия, но веднага отново помръкна. – Щеше тръгва от вратата, да има камъчета, малко водопадче, раци…

-          А риби?

-          И риби, разбира се, най-различни – изпъшка тя и се надигна, придържайки корема си. После продължи нападателно, с присвити устни и святкащи очи. – Нима това дете не трябва да разбира, че на този свят има риби!?

-          Рисувай, Силве, рисувай! – Жоро затвори очи. Утре трябваше да стане в шест.

---

Детето се роди здраво момиче със светлокестеняви букли, бабата и дядото неусетно цъфнаха, макар и да си имаха сопнатите моменти, но малката Елена още по-неусетно отрасна.

Сомчето, както го наричаха на галено в кръчмата, не обръщаше внимание на това, а и на онова. Само на Елена. И на Силвия, когато не я бяха хванали дяволите. Случваше ѝ се доста рядко, между другото, човечеството познава и по-лоши представители на женското племе. Всяка вечер Жоро Сомчето си пиеше мастичката с ментичка, винаги малка мастика със стотина мента. Георги нерядко му правеше компания.

Една вечер, когато червеният залез предвещаваше да е ветровито, както беше на първия работен ден на Жоро Сома, Георги му каза:

-          Знаеш, че нямам деца, адаш – беше пил повече от обикновено и му личеше по вдървения като нещавена кожа език. Той изчака дълго, но Сомчето не отговори просто защото не знаеше какво да каже, затова Георги продължи. – Не ме свърта, това рибно стопанство е три пъти по-голямо, отколкото когато започнахме заедно, оставям ти го, в добри ръце ще е, и заминавам.

-          Ти да не си луд!? – чак подскочи от мястото си Жоро Сома – Работата така ни върви! Къде ще ходиш?

-          Яхта си взех, ще ловя, но в морето.

-          Риба?

-          Риба? – кимна Георги, загледан в залеза и протегна внимателно чашата си с мастика за наздраве.


Oще от Торлака може да прочетете в секцията Разкази.
А ако случайно сте пропуснали да снабдите домашната си библиотека със "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." или "Иваил цар", книга първа, може да ги поръчате в нашия Магазин.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

„Иваил цар - книга първа" - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек.


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

"Най-добрия исторически роман, който съм чела"
Бойка Костадинова

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

romani torlaka

Ако още не сте прочели Северозападната трилогия ("Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде..."), можете да я поръчате на цена 40 лв. вместо 43 лв.

Ако пък искате към трилогията да добавите и  "Иваил цар", цената на четирите книги ще бъде 53 лв. вместо 58 лв.

 

ПОРЪЧАЙТЕ ТУК

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

koleda-06-a.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...