Учение у движение

Некой беше казАл, че училище за родителе нема. Много е прав човеко, макар и разни пишман умници да зимат парите на ората за такива простотии, та да обясневат кво да праиме, та да постъпваме правилно у растежнио процес на дечоро си.

Истината е, че училището за родители е едно-единствено и бива слагано от самите родители сека вечер по детските му креватчета. Нищо, ама нищичко на тоа свет не ме е научило на толко млого неща, колко оскъдните моменти, къде прекарвам с дечоро (и много да са, пак са оскъдни). Ама, айде, че се отплеснах.

Оня день най-големио синковец, къде след нема и седмица ше праи единаесе години, ми се дръвчи, щото го карам да си напише съчиненеето по летература или там, кво му викат у четвръти клас. Таа образователна система ме забръка с пищните си фойерверки от реформа след реформа. Кък и да е.

Та, ръмжи мининкото диване, тръшка се, крещи, удря. Абе, все едно е баща си, ама по-дребен на ръст и кила. За къде 3 до 4 секунди пробвах с добро, ама после дваесе минути ни е слушал целио блок. Я викам, он вика. Я яикам, он вика…

Като най-после успехме да изкараме шибанио адреналин и седнахме на леглото, та да напраиме ретроспекцеа на ситуацеата, он разбра с три изреченеа закво е важно да си напише съчиненеето и кво мое да даде тва на мозъко, въображенеето и бъдещето му (за разлика от маса глупости, къде са заложени у учебните планове; не, че нещо, но госпожо Манова, котангенс и днеска не ми е требвал, а вие със зор ми писахте тройка). И седна да го почва.

След дваесе минути, баш кък се бехме разбрали, мълчаливо дойде при мене и ми подаде лис ратия, надраскан с почерк, почти толко грозен, колко мою. Нема да ви издавам много, тоа текст си има авторски права, я не се мешам, ама некък си почваш да се чустваш горд, коги сино ти у четвръти клас използва думи като "досущ" и "тутакси" у пръвите две изречения.

- Тате! - сгуши се он при мене, като го пофалих, доколко е способен да фали един отявлен темерут, къвто съм я собствено.

- Да миличък?

- Помниш ли, че си ни казвал, на мен и на братчетата ми, че ще дойде ден, когато ще те надвием?

- Помня! – разроших му късо постригнио перчем. - Но също така помня и че съм ви казвал, че няма да е днес - кък си го бех сгушил, така и му изрупаа кокаяцете, като стегнах фатката. Он обаче ич и не ме отрази, а си продлъжи мисълта.

- След година и седмица ще влизам в пубертета. Нали чуваш как ми се променя гласа? А после и Никола, и Боян… Те също ще влязат в пубертета...

- Да, с всеки ден ставате малки мъжленца, душицо – съгласих се. С тех обикновено приказвам на книжовен език, оти диалекто е убаво да го знааш, ама коги имаш книжовна основа. Иначе повечето ора те възприемат като селяк. Не селянин, а селяк. Не, че е важно кво мислат ората, ама не е зле да знааш, че моеш да каеш и „досущ“ наместо „‘се едно“, или не съм прав? Не е задлъжително, ама да знааш, че имаш и таа възможнус - Какво искаш да кажеш, миличък? - сфащам, ама ми се ще да го чуем от ньеговите уста.

- Нищо - дига раменье он с хитър поглед и на излазанье от стаата ми се усмихва ем мило, ем хитро.

Нема да е днеска. Нема да е и лесно. Ама ше ми стъпат на врато. И я ше съм горд с тва, че съм предал властта у прайдо, борейки се със зъби и нокти. Немам намеренее да я дадем лесно. Оти кое е лесно, не е интересно. Тва е единственио начин да им помогнем за коги се наложи да се изпраат срещу големата глутница, лицемерно самонаречена „цивилизацеа“. Уф, да се еба, и я май станах от ония с училищата за родителе. Тва са само расъжденеа, не са съвети, не ме разбирайте грешно. Айде, че стана некое време!

Още по темата:
Здрасти! Ние сме шумните съседи!
Квачки
Приказка за селянчетата

Ако в библиотеката ви липсва някоя от книгите "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." или "Иваил цар", книга първа и книга втора, можете да ги поръчате в нашия МАГАЗИН.