Торлака

Защо тъгува Петър Волгин

Петър Петров Георгиев. Това е истинското име. Иначе оная мода с Ленин, Сталин, Янко, Буда, Кардам и т.н. и т.н. я знаем всички. До болка ни е познатo влечението на привържениците на оня строй към псевдонимите.

Та, толкова за Волгин. За подобни или лошо, или нищо. Сега малко да се опитам да поразсъждавам върху трогателната драма, която Пешо Рашибозука разигра около родолюбивата еуфория, която тресеше нас, онази част от българите, които все още не се срамуваме, че сме такива, по време на финалния турнир на АТР в Лондон.

СеверозападО – моя геноцидирана любов

Само да кажа нещо, преди да започна направо по темата. Винаги съм давал един пример като ония лайнари от политическата класа започнат да се пенят по всички „свободни“ медии какво чутовно страшилище е икономическият ни ръст. Сега сме били на първо място в Европа, видиш ли…

Представете си себе си. Представете си и Майкъл Фелпс. Ако хипотетично вие и той прекарвате по два часа на ден в басейна, тренирайки усилено, кой ще има по-голям ръст? Майкъл Фелпс я свали една-две стотни от върховото си постижение, я не, а вие ще отмятате по десетина секунди на ден, без и кой знае колко зор да си давате. Та така. Като тръгваме от кота нула, може и да имаме един от най-добрите икономически ръстове в Европа, макар че, оглеждайки се какво се случва по терминалите, ми е силно съмнително. Мен обаче кръвчицата си ме дърпа северозападно, та мисля да оставя икономическия ръст за друг път.

Дебилизъм с щипка имбецилност или на политическия фронт нищо ново

То достатъчно и предостатъчно се каза по темата, но и аз да взема да поумувам малко. Цялото народонаселение ревна до Бога след изказването на социалистическия депутат (най-паче университетски преподавател) Иво Христов, в което между навеждащи на много по-важни разсъждения приказки, той спомена (почти в прав текст), че 80% от българите са дебили. И нека шоуто започна сега!

Кумове, СКАТове и астролози, действайте!

Някъде из социалните мрежи видях наскоро публикация „2017-а, усеща се като 1984-а“. Споделих я, макар и да не правя често това, защото ме накара да се замисля силно върху многопластовостта на това послание, особено в български контекст. Джордж Оруел е голям провиденец, един от най-големите на ХХ век, това изобщо не може да му се отрече, макар и да доживява едва до средата на столетието.

Дори и да оставим настрана кретенското шоЛ, в което някакви камери денонощно следят едни хора, затворени в тясно пространство, все едно са заградени от електропастир, е напълно достатъчно да се върнем в действителността. И най-лошото е, че не само България, а уж разумната част от света се превръща в един още по извратен вариант на Големия брат.

Една тъжна история

Покрай писателството имам доста приятели, с които си говорим съвсем неформално из социалните мрежи, без дори и веднъж да сме се виждали на живо. Някои от тях живеят в Париж, Лондон, Мадрид, Фриско, Уелингтън, Москва или Отава. И в Африка, и в Китай имам.  На много други места.

Не мислете, че са си хванали оная работа под мишница и са забягнали от добро. Много от тях и безпаричието не плаши, имат сериозни професии, работят дистанционно, не им пука в коя точка на света са. Прокудени са от Родината ни по съвсем различни причини. Да, немотията е основният фактор за емиграцията и упоритостта на останалите тук да мятат семето си навън, вместо да работят срещу демографската криза, това го знаем всички. Но далеч не е само тя. Дали са оправдания, дали е предателство, дали е амбиция или просто нормален и логичен избор, всеки да преценява сам за себе си.

Такова ми е едно бодро и оптимистично…

Слушам по радиото, че в няколко български града щели да тестват алармите на гражданската защита. Сещате се, ония, дето вият на умирачка и, ако не си чул по радиото, че ще ги тестват, си мислиш, че умирачката идва. Чудиш се как ще е. Дали язовирна стена е паднала? Земетресение ли ще стане? Ирма или някой друг ураган с нежно име ли се е запътил към скромното ти бомбоубежище? Не, точно днес не е, слава Богу. Просто ония си тестват системите за предупреждение, разбираш ли…

Този див, див Ориент…

Началото на XXI век, столицата на страна от Европейския съюз, усеща се като средата на XIX-и, произволно избрано златотърсаческо градче някъде в Дивия Запад. Само дето вместо с прах улиците са покрити с асфалт (макар и в период на бърз полуразпад), набързо скованите дървени бараки са подменени с лъскави молове, бизнес сгради, хайтек паркове без достъп до интернет, а насам-натам вместо дорести мустанги и дилижанси препускат черни джипове с тъмни стъкла.

Children of the damned*

Някога, когато бях просто едно наивно хлапе, нещата изглеждаха доста по-просто, дума да няма. Мислех си, че е достатъчно да си любознателен, да се учиш добре, да спортуваш и да се държиш с околните така, както искаш те да се държат с теб. И го правех. Или поне се опитвах, нямам представа, всеки греши понякога.

Всъщност, не, не съм го правил винаги. В първи клас пребих едно беззащитно момче, уплашено, изоставено от родителите си на грижите на баба си, само защото беше различно. И до момента го сънувам понякога. Баща ми начупи орехи, наведе се и наслага черупките старателно с ръбовете нагоре и ме накара да стоя на колене, с лице към стената в ъгъла на стаята. Единственото нещо, което ме попита след като поговори с учителката ми, мила жена, която всеки шибан ден идваше с вехтите си, но спретнати, изпрани, изгладени дрехи и ведрото си лице, за да ни даде душата си и да ни превърне в някакво що-годе подобие на хора, беше: