Торлака

Изповедта на новия политик

Това, което изглежда като две и две четири в реалния живот, в политиката може и да стане две и пет единайсет или пет и шест – минус  три. Зависи от гледната точка. Най-важното умение, което трябва да притежава всеки един колега, за да просперира в нашата паралелна реалност, е да може да убеди ония от реалния живот, тоест негово величество избирателя (такива помпозни и лишени от всякакво съдържание фрази също помагат), че колко си плюс независимо колко си е равно на еди колко си, без да позволи очевадната истина да заглуши думите му. Политиката не е игра на истини, действия и резултати, тя е игра на думи. Един вид надлъгване, но нека да използваме риториката и да го наречем „диспут“, „плурализъм на мнения“, „конструктивен дебат“ и така нанататъка, и така нанататъка. Ще ви дам един прост пример.

Една тъжна история

Покрай писателството имам доста приятели, с които си говорим съвсем неформално из социалните мрежи, без дори и веднъж да сме се виждали на живо. Някои от тях живеят в Париж, Лондон, Мадрид, Фриско, Уелингтън, Москва или Отава. И в Африка, и в Китай имам.  На много други места.

Не мислете, че са си хванали оная работа под мишница и са забягнали от добро. Много от тях и безпаричието не плаши, имат сериозни професии, работят дистанционно, не им пука в коя точка на света са. Прокудени са от Родината ни по съвсем различни причини. Да, немотията е основният фактор за емиграцията и упоритостта на останалите тук да мятат семето си навън, вместо да работят срещу демографската криза, това го знаем всички. Но далеч не е само тя. Дали са оправдания, дали е предателство, дали е амбиция или просто нормален и логичен избор, всеки да преценява сам за себе си.

Кой BiT, бит, кой…

Първо, изрично искам да отбележа, че Люба Кулезич не ми е любимата журналистка. Не ми е и в топ десет или топ сто. Тук обаче не става въпрос за това. Иде реч за съвсем друго и то е формулирано брилянтно от френския писател и философ Франсоа-Мари Аруе, по-познат като Волтер. „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“, отсича той. Векове по-късно и Чърчил твърди, че не е съгласен с конкретното мнение, но ще се бори с всички сили, за да придобие то гласност.

Този див, див Ориент…

Началото на XXI век, столицата на страна от Европейския съюз, усеща се като средата на XIX-и, произволно избрано златотърсаческо градче някъде в Дивия Запад. Само дето вместо с прах улиците са покрити с асфалт (макар и в период на бърз полуразпад), набързо скованите дървени бараки са подменени с лъскави молове, бизнес сгради, хайтек паркове без достъп до интернет, а насам-натам вместо дорести мустанги и дилижанси препускат черни джипове с тъмни стъкла.

Защо тъгува Петър Волгин

Петър Петров Георгиев. Това е истинското име. Иначе оная мода с Ленин, Сталин, Янко, Буда, Кардам и т.н. и т.н. я знаем всички. До болка ни е познатo влечението на привържениците на оня строй към псевдонимите.

Та, толкова за Волгин. За подобни или лошо, или нищо. Сега малко да се опитам да поразсъждавам върху трогателната драма, която Пешо Рашибозука разигра около родолюбивата еуфория, която тресеше нас, онази част от българите, които все още не се срамуваме, че сме такива, по време на финалния турнир на АТР в Лондон.

СеверозападО – моя геноцидирана любов

Само да кажа нещо, преди да започна направо по темата. Винаги съм давал един пример като ония лайнари от политическата класа започнат да се пенят по всички „свободни“ медии какво чутовно страшилище е икономическият ни ръст. Сега сме били на първо място в Европа, видиш ли…

Представете си себе си. Представете си и Майкъл Фелпс. Ако хипотетично вие и той прекарвате по два часа на ден в басейна, тренирайки усилено, кой ще има по-голям ръст? Майкъл Фелпс я свали една-две стотни от върховото си постижение, я не, а вие ще отмятате по десетина секунди на ден, без и кой знае колко зор да си давате. Та така. Като тръгваме от кота нула, може и да имаме един от най-добрите икономически ръстове в Европа, макар че, оглеждайки се какво се случва по терминалите, ми е силно съмнително. Мен обаче кръвчицата си ме дърпа северозападно, та мисля да оставя икономическия ръст за друг път.

Дебилизъм с щипка имбецилност или на политическия фронт нищо ново

То достатъчно и предостатъчно се каза по темата, но и аз да взема да поумувам малко. Цялото народонаселение ревна до Бога след изказването на социалистическия депутат (най-паче университетски преподавател) Иво Христов, в което между навеждащи на много по-важни разсъждения приказки, той спомена (почти в прав текст), че 80% от българите са дебили. И нека шоуто започна сега!

Кумове, СКАТове и астролози, действайте!

Някъде из социалните мрежи видях наскоро публикация „2017-а, усеща се като 1984-а“. Споделих я, макар и да не правя често това, защото ме накара да се замисля силно върху многопластовостта на това послание, особено в български контекст. Джордж Оруел е голям провиденец, един от най-големите на ХХ век, това изобщо не може да му се отрече, макар и да доживява едва до средата на столетието.

Дори и да оставим настрана кретенското шоЛ, в което някакви камери денонощно следят едни хора, затворени в тясно пространство, все едно са заградени от електропастир, е напълно достатъчно да се върнем в действителността. И най-лошото е, че не само България, а уж разумната част от света се превръща в един още по извратен вариант на Големия брат.