За нереален имен ден, много реален рожден ден и още нищо

Разбрах, че името ми трябвало да се почита на Стефановден някъде около средата на деветдесетте. Първо се замислих, че Стефан и Стоян нямат нищо общо в етимологията си, после по тийнейджърски яростно се сърдех на всички, които ми честитяха, но когато чашите и масите започнаха да ме овъртолват в спиртовъртежите си, донякъде се примирих и започнах да събирам по няколко верни съмишленици на 27 декември. Черпехме се, но аз неизменно се опитвах да убедя всички, че това си е едно ординарно напиване, а няма нищо общо с имения ми ден.

„Стефан значи венец! – отсичах възмутено – Някакви си първи две букви не могат да променят нищо. Какво общо имат венците и това да си стоиш на мястото?“. Това, разбира се, не пречеше на глътката. Всичко си вървеше със стабилни темпове година след година. Тогава в живота ми се появи и бъдещия ми кум, човек, когото приемам за много близък и за почти енциклопедична личност и донасипа жарава в огъня на негодуванието ми. Според изключително логичната му теза, която не знам как ми беше убегнала толкова време, Стояновците трябва да празнуват на Св. св. Константин и Елена. Тоест на 21 май. На пръв поглед е малко налудничаво, но само докато се замислим, че на практика имената Константин и Стоян означават едно и също. „Да си стои на мястото“; „да остане“; „не се променя“.

Не, че спрях да сбирам отбрани другари на 27 декември и да им обяснявам как нямам имен ден между наздравиците. Не започнах и да почитам деня на римския император-езичник по смъртния си одър и на майка му. Може би по инерция, може и да е защото не съм религиозен, а просто вярващ, може и за да се правя на интересен да е било, но Вселената явно искаше да си направи незлоблива (напротив) шега с мен.

Първият ми син се роди със секцио, защото беше седнал удобно в утробата на майка си, вместо да следва повика на еволюцията, а и отгоре на всичко беше омотал няколко пъти пъпната връв около врата си. Не искахме да прибягваме до оперативна интервенция, но нямаше как. За щастие всичко мина добре, а след по-малко от три години чакахме втори наследник. Пак по същото време на годината. Януарско бебе. Терминът му беше за средата на месеца, но тъй като в България след едно дете със секцио и останалите се предвиждат така, операцията беше насрочена за 5-и.

Да, ама кога силата на природата се е интересувала от нашите дребни планчета? На 27 декември 2010 година привечер тъкмо се бяхме прибрали от поликлиниката, защото голямото ни момче беше забърсало някакъв вирус от яслата. Чаках брат ми да гледаме някакъв мач. С времето битийните глупости овъртолиха в хлъзгавите си мрежи всички ни и ни беше все по-трудно да се съберем голяма компания дори и по истински празници, камо ли по измислени имени дни. Така че щяхме да го караме камерно и малко по пенсионерски – пред телевизора с чаши и мезета. Ние обаче само предполагаме, други сили разполагат.

Беше около девет и половина, аз вече бях преполовил една бутилка от скука и гледах някакви новини, без да виждам или чувам нищо. Детето се беше закротило, омаломощено от температурата, а жена ми се запиля из стаите и не се мерна половин час, преди да се появи внезапно и да изстреля съвсем равно, като картечница:

- Докато бях до тоалетна ми изтекоха някакви води…

- Какви води могат да изтекат на бременна в деветия месец жена!? Викам такси!

- А Пепи?

- Да, първо трябва да се обадя на брат ми…

Брата дойде срочно и му поверихме грижите за първородното си диване, което най-после се беше поуспокоило и спеше спокойно, дишайки равномерно и нямайки никаква представа какви промени в живота му сме му подготвили. Натоварих сака с багажите на жена ми в таксито и на сядане си шибнах яко тила в гредата на предната врата. Препсувах, но без злоба, само по навик и му казах да ни кара към болницата.

Там един бърз преглед се оказа достатъчен, за да ме накарат да оставя багажа на определеното за това място, да заведат жената в неизвестна посока и да ме натирят да си ходя с не особено императивен, но за сметка на това авторитетен тон. Прибрах се. С брат ми пихме, разменяхме си едносрични реплики, гледах в мача, без изобщо да виждам какво се случва на терена и час по час впервах поглед в телефона си.

Когато най-после той звънна, беше около половин час след полунощ. Момче. Това си го знаех, в нашия род момичетата са по-редки от Халеевата комета. Три кила и едно малко пиене тежало. Приличало на… Глупости! Бебетата приличат на бебета и толкова!

Друго е интересно, поне според мен. Тоя дребосък така изненадал екипа с бързането си да се представи пред обществото, че не му позволил да се подготви за секцио и се родил по оня начин, по който еволюцията е предопределила да се появяваме на този свят. Беше изненадал и гинеколога, като се пръкна повече от две седмици по-рано от предвиденото. Най-много обаче изненада мен.

Жена ми, в чийто глас се четеше повече блаженство, отколкото умора, каза, че момчето се пръкнало точно в дванайсет без две минути на 27 декември. Two minutes to midnight, както са рекли Iron Maiden.

До десет часа нищо не ми подсказваше, че веднъж завинаги ще спра да философствам, че същият този 27 декември не ми е празник, ама само пия ала „от мен да мине“. Никола го превърна в празник веднъж завинаги. Напук на всички прогнози, „сюрпризира“ букмейкърите, изненада и нас, пристрастните. Появи се със замах.

Затова днес празнувам рождението на средния си син и това, че съм дошъл с името си на този свят, без много да философствам. Е, понякога не се сдържам да обясня каква е етимологията на Стоян, защо е по-логично не днес, а по класическа пролет, ама това не са особено сериозни (макар и да са верни по буквата на закона) твърдения, вярвайте ми. 27 декември за мен си е един истински празник, светъл ден, оставил дълбока диря в съзнанието ми.

Наздраве на всички празнуващи и философстващи!

Можете да поръчате книгите ми ("Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Иваил цар", част първа и част втора, "Херакъл от Диви дол", "Хазарт", "101 текста на Торлака за Биволъ") в нашия МАГАЗИН.