Откъси

"Май ше ни бъде...", из глава 46

Големото добрутро

filiiki

Юбица изтръча да посретне госкьето, ама още с отвараньето на вратата разбра, че требва да се приготви за два не особено приятни дена. Жените се беа изтупали като се едно са тръгнали на церемонеата по връчванье на наградете „Бафта“. Едни рокли до чатало с огръйе до пъпо, едни лъскави финтифюшки по ушите и ръките до лактите, токчета по пегя високи… Щеа да си изпотрошат ногите по изроненио асфалт, додек преджапат до портата. С един поглед домакинята заподозре, че тия напомпани със силиконь, ботокс и гримирани се едно са застареващи порно дзвезди пикли имат неква йерархеа, оти се изчекваха като овци, та да се наредат по старшинство.

Додек мъжете, се зализани, оскубани и облечени по неква невъобразима, ама явно връвежна мода, сваяа багажете, ониа се юрнаа къде Юбица с походки, очевидно целещи да имитират арабски кобили, ама беа като на магарето Добрин. Домакинята побръза да се отмести от пъто нги, та да я не прегазат се един вид са пощръклели крави. Сичките улезнаа с високо дигнати глави, като че ли минаваа поди презрел дуд и гледаа да нги не падне некое плодче на муцуните и да ги оцвака. Целта беше Юбица да се гръчи у страшни мъки, лишена даже и от капка от височайшото нги вниманее. Она за тех беше обсюжващ персонал, у никъв сючай - човешко същество. „Да ви еба майката разпорена чък до опашната кост!“, помисли си Свилковица и с лекота успе да преглътне предполагаемата обида.
Мъжете беа по-дружеюбни къде Юбица, мислим, че се сещате що. А и едни напомпани такива, даваа вид, че нема кво да праат по цел день и одат да дигат у фитнесо. Тамън се приближиа къде вратницата и й се ухилиа, коги от къщата се чуа некви кресъци и пищевици, дека стреснаа сички. Домакинята се стръча бръже, а сръцето й подрипи до безоблачното у тоа день небо. Место да й даде яснота кво е станало, пристиганьето й у калидоро още повече я забръка.
Таа, дека одеше пръва от кифлоците, беше опружила целото си длъго, слабовато, ама с бая едър кокай тело, наземи. Покрай ньеа паникьосано стенеше и скимтеше като некой тамън роден плъй „кучето“ й – некъв усран пинчер, кой знае що облечен у ръчно плетена бутикова дрешка, ако изобщо мое да наречеме така влънена обелка за наденица.
Очите на таа разпоретина беа затворени, гръднио й кош се подигаше бавно и едвам-едвам, а ръките й висеа разперени, се едно е рипнала от големата лиска на Глибоки вир. Сичките й приателки я беха обиградили, а зади тех се подаваше и русата, нищо не сфанала главица на Дочка. Неколко от другите госкянки мааха с ръки преди носовете си и беа сбръчили физиономии, се едно онаа беше вече умрела преди дни и се усмръдеваше на мръша.
И мъжете се сбръзиа по Юбица. Най-наперенио от тех свали слънчевите си цайси, закрепи ги на темето си с добре отиграно движенее и приклекна до припадналата:
- Кво ти стана, Елено?
- Казвам се Елен, колко пъти да ти повтарам? Миризмата… - се едно щеше да издъъне прошъпня онаа и почна да се тресе като епилептик. – Пръжено!
- Уф, тва ли било!? – тоа се изпраи и изгледа тъпчалкята си с неприкрито презренее. – До преди две години копаше кукуруза на баща ти и мааше порезаници със сланина, сега припадаш от миризмата на пръжени филии! Дигай се, че като намерим едно дръво! Елен била! Ше видиш и елен, и лопатар, и карибу, ако ми се префръцунваш още малко!
Модернио нги външен вид и впечатленеето, че си не знаат парите, беха у резко противоречее с говоро нги. Ама тва е нормално, нема кво да се учудвате. И на мене си ми е благо, като си се приберем по нашио край, и да си плескам кък си знам, нищо че външнио ми вид не е бъш модерен. Книжовната норма е за у книгите… Мале, ква глупус казах току-що! Баш я да приказвам за книжовна норма у книгите некък не иде, ама кво да се праи, толко ми е акъло…
Онаа фръцла почръвене от яд, ама не посме даже да се обади. Явно си знаеше приоритетете и границите додек мое да дразни гъзарскио си онождач, преди да й набиат дузпата. Надигна се от земята, а другите кокошки побръзаа да й опраат рокята, оти се беше качила чък до пъпо. Пинчеро, от женски пол, с нелепото именце Жесуй Паридю (кръстен така, оти стопанкята му се изживеваше като парвеню франкофонка, къде най-големата й гордус беше, че се е снимала пред Айфеловата кула) па подрипаше навам-натам и продлъжеваше да скимти, та да аргументира безсмисленото си съществуванье. Разбрала, че нема да пробие къде се целеше пръвоначално, „Елен“ измери с очи Юбица се едно Здравко от „Ритон“ гледа начинаещ вокално-инструментален изплънител и изломоти надуто:
- Нема да влеза тука, докъде мирише така! Проветрете, иначе си тръгваме! Аз и некои от приателките ми сме веганки, даже и Жесуй Паридю е веганка. Нема да търпиме такова отношение! – След тиа думи она излете през вратата и се завре отдоле поди къщата, при навесо на скарата. Добре, ама като виде ножевете за резанье на месо, писна до Бога и побегна къде портата. Другите фондохранилища за клесовиня я последваа по петите. Юбица и Дочка останаа да се чудат кък мое уж да е куче, па ем да не прилича на куче, ем да е веган.
- Почна да ми писва от тиа, казвам ви! – рече същио мъж от преди малко на приателете си.
- Е, да ги опнеме по още еднъж-два пъти, па като се върнеме у Градо ше им дадеме начална скорус и тва е, кво има толко да го мислиме? – обади се друг и влезна у трапезареата, па си зе една пръжена филиа и я топна у сладкото от истински горски боровинки. Като преглътна с видимо удоволствее, он се обръна къде Дочка – Извиневай, ше отворите ли прозорците да се маане миризмата на пръжено, че нали ги видите кви са шунди недъгави тиа? Да еба и смотанячките, само да чуат некоа нова мода и са пръви!
- Мойта ме влачи на некъв уелнес комплекс на морето – обади се друг. - Шес бона потроших за четри дена. Идеше ми да й го нагньетем у ушната мида и после да я удавим у кацата с ледената вода, къде било незаменимо да рипнеш у ньеа, та да ти се стегне и подмлади кожата!
- Е па, така си е! – мъцна па пръвио – Оно само с три разлопани дупки нема възвръщаемус на наште разходи и тръкане на нерви. И аз се чудим закво я влачим таа с мене. Къде и да идем, можем да си намерим кво да ебем. Закво ми е и я не знам…
Дочка и Юбица изнесоа пръжените филии и сладкото навънка и го остаиха на масата преди вратата. Они немаше кък да не слушат кво се приказва, оти никой не се притесневаше да изразева на глас сфащаниата си за половинката си.
- Айде, улазайте, момичета! – подвикна тарторо подигравателно и и он си зе една филиа – Фръгайте багажо, па да видиме за кво друго ше намерите да се размрънкате!
- Как може да го едеш тва, Стивън? – като минаваше покрай ньего доскорошната припаднала напраи още една заучена гримаса, се едно щеше да си избюва чирвата.
- Много е благо, сакаш ли? – навре й филиата у физиономеата он – С боровинки. Горски.
- Махни се! Простак! – изписка онова човекоподобие – Не можем да те понасам! Довечера ше спиме отделно!
- Внимавай кво приказваш, че четох у сайто на гостоприемницата, че тука имало плевня, къде да се спи! Да не ти дадем еднопосочен билет за там! Нещо много сте се зели сичките насериозно у последно време! И ако ми каеш още еднъж Стивън, ше си го натопим у сладкото и ше ти го дадем още сега да го консумираш пред сички! Казвам се Стефан, ше те ебем у преструвката недорасла!
- Квооо!? – сички си помислиа, че ше последва адекватен по агресеа и обратен по посока отговор, ама се оказаа изненадани – Има плевня, пригодена за спанье!? Като по телевизията! Тва е връхът! Момичета!
Свите кифли, седем на брой, се слетеа, ситнейки на високите си токчета по пътеката, дека заобикаяше къщата и водеше къде плевнята. Тва придвижванье беше придружено от неистови писъци, дека моеха да проглушат и високочестотньото уше на делфин. Юбица и Дочка си фрълиа по един кос поглед, много по-красноречив от две минути хиленье с плъно гръло. Явно ги чекаа напрегнати, ама па и забавни дни.

---

- Донесохме закуската! Айде, момчета! Да седаме да ядеме! - полвин час по-късно момите от вишето общество вече се беа възхитили на плевнята и излезнаа с цели торби секъв зеленяш у ръки от стаите си. – Как да очакваш, че у такава смотана къща за гости ше има хипер модерна плевня!? Искате ли да спиме там довечера?
- Тоа път ше си едете самички! – отсече един от мъжете и зе последната пръжена филиа, па отопи дъното на паницата с боровинковото сладко, додек се поглаждаше доволно по епилиранио тумбак – Ние си апнахме. И спете къде ви е кеф. Се ше измислиме кък да си прекараме добре и без вазе – Дочка усети погледо му да се спуща надоле по гръбо й. Догади й се, а преди години немаше да е така.
- Сички ли ядохте от таа гнусотиа!? – възмути се неква бойдисана у рижо. Пичка, та дрънка беше едно време, ама после един колега на дофтур Енчевио, къде се мисли за Чък Норис на фейс тунинго, й наду джуките, се едно са я апали пчели.
- Не е никва гнусотиа! – отвръна същио мъж. - Много си е убаво даже! Глей ква природа, ква битова обстановка, ше ви ядем аз житните кълнове и рукулите на вазе! Нема да я бъде таа! Е рукули колко сакаш покрай пъто! Нормалните ора им викаме глухарчета.
- Аз не съм ял филии! – един от бойгрупарете си проби път измеджу другите и се копна за лакъто на чръвенокосата. Верно беше. Че не беше ял, не беше, ама през целото време поглед не отлепи от тех и едвам си преглъщаше лигите.
- Браво, милото ми мармотче! – млясна го она по образо.
- Миро, беги донеси бирите! – каза Стефан на стоещио до ньего и изгледа с погнуса приготовленеата за веганската закуска – Дай да си му отпущиме края как си требва, стига с тиа изгъзици. Кво сме се повели по акъла на некви жени, не знам я!
- Мислиш да му отпущиме края с безалкохолна бира? – засме се другио.
- А малиии! Ние верно само такава пикня зехме! – Стефан напраи физиономеа, се едно са му отрезали крак до коленото. После се обръна къде Юбица – Тука дали има нещо като хората за пиене?
- Стивън, нали се разбрахме за пиенето? – зина колко мое Еленка и от устата й се разфръче марула.
- Де млъкни и си гледай работата, че секи момент ше напраиме панаира, казвам ти! – сгняви я он.
- Само домашна ракия… - връна разговоро къде предишната тема Юбица. Приказките й прозвучеа некък извинително – Аз нали ви питах по телефона и вие казахте, че ше си носите и за ядене, и за пиене, що сте имали некви по-специални изисквания. Затва и не съм зареждала нищо…
- Нема грижи, вината е наша, тва е безспорно. – маана с досада Стефан - А магазин?
- Има тамън три. При Дзана Едноведжата е най-заредено.
- Месо продават ли?
- Сти… Стефане! – чу се истеричен глас откъде масата у трапезарата.
- Млъкни, да те занеми! Тва место ми влияе некък позитивнечко. Изпълних се със сила. Ше праиме малко абдикацеа от природосъобразния начин на живот. Писна ми от таа трева! Ядеме трева, пушиме трева. Че било по-безвредно. Я да видиме кво ше ни стане от некоя печена мръвка и по кило уиски на глава от населението!
Другите мъже се разсмеа, осен оня, дека не беше пипнал филиите. Он вече беше загубена кауза. Таа ньеговата така го беше прекръшнячила, че не смееше да иде да пика, без да я пита.
- Може ли да купиме и месо оттам? – Стефан се връна на темата.
- Може… - отвръна уклончиво она. – Ама не ви препоръчвам, оти не е пресно. Аз лично зареждам от наште си запаси. Мъжо ми има нещо като ферма. Тука Свилковица си придаде малко повечко важнус, ама нека да й е простено.
- Свинско?
- И свинско, и телешко, и ягнешко, и пилешко, кво сакаш… ъъъ… искаш.
- Добре, ше тръгваме ли?
- Само двамата? – Юбица не щеше да го изрича на глас, ама й се изплъзна от устата.
- Кво толко странно има? – засме се Стефан. – У твойто село, по сред бел ден… Даже и Еленка нема да си помисли нещо, а она е ревнива като разгонен кашалот. Нали, Еленке?
Отвътре не се чу нищо. Устата на самозваната Елен беше плъна с фураж и само очите й показаа колко е бесна, додек рупаше като конь.
Юбица тръгна, кво да праи? Немаше кък да изтъкне като смислен довод, че след едно такова безобидно пазаруванье целио кюкарски хор щеше да квака поне една недея у блатото на подозренеата и скудоумеето. Ама, у крайна сметка, и на ньеа немаше кво да й пука. Така или иначе, Свилко й имаше доверее и не би повервал у нищо, колко и да му подметаа злобни намеци, така че да се ебат у дреата и злословници, и све.
Първо отидоа до магазино на Дзана Едноведжата. Тоа рапонь изкупи сичко вносно за пиенье, къде имаше по рафтовете. И две каси бира от най-скъпата зе. „Да има“, кък каза. Дзана беше раздвоена меджу пръвичната си радус на тръговец, шибнал якио оборот, и пустото да опустее юбопитство кво праи Юбица с некъв наконтен приоданец, дека отгоре на сичкото караше и лъскаво джипле.
Тва, че не поючи никва по-конкретна информацеа обаче, не й смиташе да разпраи на сички следващи клиенте у магазино си, че некъв гнилоч се заформева покрай семееството на Свилко. Пръвата й версеа беше, че Юбица си има сваяч, ама до вечерта Едноведжата вече беше навръзала „фактете“ и тръбеше насегде, че работата отоди накъде развод със Свилен и проклятеето на Муфтите да ги зарезват жените нги ше се задейства за пореден път.
Като зеа и неколко кила пръвокласно месо от свинска рибица, камара домат, краставичок и лук за салати от домо на Юбица, а она си размени две-три приказки с Марикя, дека й гледаше детето, тръгнаа да се повратинят къде гостоприемницата.
- И двете сте млади… - рече Стефан и плъзна белото на очите си по силуето на Юбица. Тва й не убегна, она не беше вчерашна – Сигурно и мъжете ви са млади…
- Е, да… - предпочете да отвръне неопределено.
- Мисълта ми е, че се чудим как сте се решили да останете да живеете у тва затънтено село, па и бизнес да праите тука – уточни он леко уклончиво.
- Е, не беше лесно. Видиш, че нема никва логика да си не тръгнеш. Сичко се едно е против тебе и те пъди – она въздъъна. – Ама ние си го обичаме тва место и рекохме да останеме, па да се не водиме по теченеето. И Дочка, къде не е оттука, и она заобича Диви дол, нищо че неколко месеци й беше терсене, додек свикне.
- Тва е добре – погледна я оня нади слънчевите си цайси. Юбица не разбра дали се бъзика или прикаа сериозно – Поне имате некви цели и корени, ние нещо май самички си измисляме филми и си играаме у тех.
- Човек вече не знаe кое е право и кое – криво… – рече домакинята и отвори вратата на тамън спрелио джип.
Юбица и Дочка гледаа да се измъкнат колко се мое по-бръже от гостоприемницата тоа день. Още преди да дойде време за обедо, они вече беа с подути уши от постоянното мрънкянье на жените, реакциите на мъжете и достойното за съжаленее кяфканье на Жесуй Паридю. Показаа нги набръже кое къде седи, упътиа ги за дръвата за скарата и си фанаа пъто по живо, по здраво. Оно се знае, че нги рекоа да ги дират при най-малката нужда по секо време на денонощеето, ама се молеха тва да се не случава. Ония и без тва беа платили предварително.
- Ебати откачените ора! Айде, мъжете се тръпат донегде, ама жените бих ги застреяла, ако требва да изкарам и един цел день с тех! – рече Юбица весело, коги вече беа далеко от къщата.
- О, ти не си свикнала на такива, сестро! – засме се Дочка. Она познаваше подобен живот у детаеле. – Пълно е с подобни префърцунени мумии. Мислят се за голямата работа, прекарват времето си в обсъждане на клюките от висшето общество и в опити да го имитират. Жалка история. Когато намерят в кого да се запият като пиявици, смучат добре, но като ги заритат и им вземат всичко, става лошо.
- Побуяли ора! Чудат се от кво да умрат! – категорична беше Юбица. – Най са ми смешни те такива като таа Елен. Изули галошете и се окачили на токчетата. Мислат се за „коя съм я“. Същата си като мене и като баба ти Марикя циганката! Коя си!? Да не е да сереш злато, да те еба!?
- Тяхна си работа… - засме се некък тъжно Дочка.
- Па, техна е та, да не е моя? – шибна я Юбица яката по дирнико и побегна по улицата, се едно беше безгрижно момиче. – Я казах ли ти, че ше ти го върнем?
- Само да те докопам, ще те оправя! – разтръси руси коси другата и се затръча по ньеа. – Аз те ударих, защото си беше глътнала граматика и те беше срам да се покажеш пред хората…
- Тва нема никво значенее, не ми улазай у обяснителен режим! – Юбица се спре на средата на пьощадо и широко разтвори ръки, а Дочка се фръли у обятеата й през смех – Вече!

---

През тва време Жесуй Паридю кво тегло теглеше, я нема да ви прикаам. Най-ораненио мачък у маалата, Марунчо, бел на сиво-чръни ивици, го сгащи баш поди плевнята. Жесуй Паридю, тоа бонзай на кръстоска меджу сърнечка и палаш, беше отишел тамока, поведен от инстинкто си за откривателство, заложен от природата у секо едно живо същество.
Марунчо обаче не видеше добре. Беше затрил едното си око у бой с плъй, длъг до лакъто на дрът мъж, а на другото имаше перде. Он обаче се още притежаваше непреодолими мъжки нужди и тоа день се чустваше палав. Виде като през мъгла, че нещо мръда, и веднъга рипна от каменнио зид връз Жесуй Паридю с неповторимио инстинкт на баща на стотици мачета.
У пръвио момент Жезуй Паридю не разбра баш кво я е сполетело. Тежкото, мошно тело на Марунчо, притиснало я къде земята, обаче веднъга я връна у реалнуста. Жезуй почна да кяфка, колко й позволеваше нелепата природа, опа, порода.
Немаше обаче кой да я чуе. Стопанката й и другите кокошки си кудкудякаа нещо за новата фотосесеа на Ким Кардашиян и изразеваа възхищенее на висок глас.
И Жесуй Паридю получи пръвио си житейски урок. Добре, че не мое мачка да оплоди куче, оти тогива щеше да стане още по-нелепа порода даже и от пинчеро. Остана само болката и униженеето от пръвото извънвидово оножданье.
Жесуй Паридю се сви да скимти тихичко и да се чуди с кво го е заслужила, а Марунчо доволно измърка, облиза си ую и с царствена походка пак рипи на зидо, а после от другата стрън и се затри у тевницата като един истински фатален юбовник, къв си и беше до мозъко на костите.


Ако ви се чете целата "Май ше ни бъде...", те тука те у нашия МАГАЗИН през таа седмица мое да си земете на примоцеа ньеа, кък и другите части на трилогията. Важи до 31 октомври.


Те ви йоще неколко глави от трите книжлета:

- "Северозападен романь", глава 1 - Таралясник до таралясника

- "Северозападен романь", Глава 2 - На Юбица ѝ става тесно покрай врато

- "Северозападен романь", Глава 3 - Свилко улавио

- "Северозападен романь", Глава 4 - Неочаквано предложенее

- "Северозападен романь", Глава 5 - На Юбица ѝ припарва поди гъзицата

- "Автономията????", Глава 1 - Ега измре таа гад

- "Автономията????", "Галя сгодната"

- "Автономията????", Из глава 42 - Бъгня вечер

- "Май ше ни бъде...", Глава пръва - Къде дузина бесни бабичкоре

- "Май ше ни бъде...", Из глава 14 - Данчо Муфтечката барабар с мъжете

- "Май ше ни бъде...", Глава 21 - Данчо миничката Муфтечка

- "Май ше ни бъде...", Из глава 59 - Чък Норис от Диви Дол

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

Иваил цар

Ivail 2 korica predna half small

"Иваил цар", книга втора - исторически роман за противоречив владетел, загадъчна личност, дързък войн и вдъхновяващ човек. 


ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ

В медиите

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги

Интервю за Успелите.бг

 DSC0945

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Прочети още...
 

Снимки

ot-chitateli-016.jpg

Фейсбук

Loading ...