Туристически поход от Велико Търново до Габрово. Ден последен

Село Боженците - Габрово

(Пътепис)

Легендата за основаването на Боженците е много красива и романтична. Както за повечето населени места в старопланинската част на Великотърновска и Габровска област преданието твърди, че началото на селото е поставено от бягащи от превзетата и разорена от османските турци през 1393 година столица.

При легендата за Боженците обаче наслоените от времето и въображението на разказвачите детайли са много повече от обикновено и придават допълнителна романтика на повествованието. Разхождащият се из тихите калдъръмени улици на селото турист си представя как преди повече от шест века болярката Божана, оцеляла след зверствата на завоевателите, дълго скита из девствените гори с деветимата си сина (един от които е легендарният основател на Габрово Рачо Ковача), докато най-накрая достига до това вълшебно място и се заселва на него.

Друго предание твърди, че болярката Божана и синовете й наистина основали Боженците, но чак през XVI век. Каквато и да е истината обаче, местоположението на Боженците наистина е впечатляващо. Селото е разположено на няколко хълма с меки очертания, закътани между по-високи възвишения. Това не само благоприятства за създаването на прохладен през лятото и не особено суров през зимата климат, но и скрива жителите и имотите им от погледите на официалните власти и обикновените разбойници.

Тъй като климатът и особеностите на релефа не позволяват тук да се развива активно земеделие, синовете на Божана и наследниците им потърсили препитанието си в други посоки – те развили търговията и занаятите, станали дюлгери (строители зидари), къраджии (сезонни работници на полето) или се занимавали с производството на един от най-хубавите медове изобщо. Селото се разраснало особено бурно през XVIII и XIX век, когато близостта му до големите занаятчийски и търговски центрове Трявна и Габрово и стратегическото му местоположение направили жителите му заможни, образовани и горди.

От този период датира и бурното строителство в Боженците. Тук се издигат нови и нови къщи с каменни приземни етажи и просторни чардаци, заобиколени от големи дворове и високи зидове. Търговците и сезонните работници напускали селото на Гергьовден и се завръщали чак на Димитровден, донасяйки всичко спечелено през активния сезон и влагайки го в домовете си.

Както безброй други цветущи селища от Възраждането и Боженците започва бързо да запада и да се обезлюдява след Освобождението. Фабричните стоки изместват занаятчийските, вече ги няма необятните територии на Османската империя, в които всеки може да търгува свободно... Хората си отиват в търсене на по-добри перспективи, но здраво построените с трайни материали къщи остават.

През 1964 година управляващият тогава комунистически режим решава да направи едно от малкото положителни неща, които изобщо е вършил. Боженците е обявено за Архитектурно-исторически резерват, стотината къщи в селото от XVIII и XIX век са внимателно реставрирани и съхранени за поколенията. Голяма част от къщите са раздадени отново от режима на писатели, художници и други хора на изкуството и по този начин селото се превръща в генератор на идеи и творческо вдъхновение, каквото (според мен) е и истинската му мисия.

Разбира се в историята на Боженците има и моменти, с които то не може да се гордее. Такива са например така наречените "борчески” години в края на миналия век, когато селото се превръща в изключителен хит сред "мутрите”. Тишината, спокойствието и хармонията са заменени от чалга, ядене, пиене и мерене на... суетата. Оттогава датират и доста завишените цени по заведенията, за които ви споменах в предишната част на пътеписа си. Днес Боженците оживява само по празници, но собствениците на заведения сякаш не могат да повярват, че дебелите вратове с лесните пари са си заминали. Безвъзвратно, надявам се...

Станахме сравнително рано, но изобщо нямахме никакво намерение да бързаме да тръгваме. Обикаляйки селото, за да направим снимки, обсъждахме и по-нататъшния си маршрут. Имахме две възможности: да тръгнем по екопътеката на изток, която за около два часа трябваше да ни изведе до Трявна, а на следващия ден да се върнем отново през Боженците и да стигнем до Габрово по стария римски път, или да оставим Трявна за друг път и да се отправим направо към крайната точка на прехода си.

В крайна сметка решихме да изберем втория вариант. Най-вече заради необходимостта на следващия ден да се върнем по същия път, ако днес отидем до Трявна. Разбира се, вече съжалявам, че не удължихме прехода си с още един ден, но в онзи момент взех това решение и то ми се стори правилно. А и това неизменно сиво небе, което ни преследваше от самото ни тръгване...

Така или иначе закусихме набързо вкусни пърленки с кашкавал, сирене и шарена сол, след което тръгнахме по екопътека "Римският път”, която след 8 километра трябваше да ни изведе в село Източник, откъдето след нови 8 километра по асфалтов път трябваше да стигнем в Габрово. Трасето следва древната "via”(изключително добре запазена, макар и строена още през IV век), която свързвала крепостта в сегашната местност Градище на д Габрово с главния път Никополис ад Иструм – Августа Траяна – Константинопол.

След създаването на село Боженците старият път отново е върнат към живот и е използван за пряк маршрут до Габрово. Една легенда разказва, че в началото на XIX век някой си Богдан бил моряк в английската флота. Когато решил да се прибере в родното си село, попаднал в клопка и бил ограбен и убит от разбойници. Османските власти обаче успели да заловят злосторниците и изпратили коня, пръстена и две торби злато, принадлежали на Богдан, на майка му. Жената решила в памет на сина си да даде средства за ремонт на пътя до местността Радолов дол и той бил останал в народната традиция с името Богданов калдъръм.

Друга забавна история разказва, че прочутият със спестовността си заможен габровец Дядо Миньо Попа също давал пари за ремонт на пътя и ходел бос по него, за да не износва обувките си. За да ходиш чак бос трябва да си твърде голям ексцентрик (какъвто Миньо Попа несъмнено е бил), но пътят е изключително приятен, широк, равен и удобен за придвижване. Гората, през която се вие, също носеше зловещите следи от миналогодишния октомврийски сняг, но въпреки това беше красива и внушаваше спокойствие.

Дори не усетихме кога за по-малко от два часа стигнахме до село Източник. Още по-лесно (но в никакъв случай приятно) бе придвижването ни оттам до Габрово. Асфалтов път, преминаващ през селата Малини и Борики (напомнящи донякъде софийските квартали "Драгалевци”, "Бояна” и "Симеоново” заради луксозните вили, разхвърляни из тях), който слиза плавно към крайния квартал "Палаузово”, познат и като "Бичкиня”.

Когато видях табелата на Габрово, изпитах смесени чувства. От една страна се радвах заради няколкото прекрасни дена, които се прекарахме, а от друга ми беше неприятно, че всичко свършва и се връщаме в града. Искаше ми се да върна времето с няколко часа и от Боженците да тръгнем към Трявна, а не директно към Габрово...

Вече обаче беше късно за това и можех поне да се опитам да се порадвам на останалата част от пътя ни. А тя съвсем не бе кратка. Следвахме коритото на Янтра, разглеждайки добре познатите ни паметници, сгради и забележителности в продължение на около час и половина, докато най-после стигнем до железопътната гара. Тъкмо навреме, за да изпием по бира преди тръгването на влака за Велико Търново. Същото направихме и на гарата в Царева ливада, защото имахме почти час престой, а и връзката ни закъсня с още трийсетина минути. Шегувахме се, че влаковете на БДЖ не спазват разписанието си не само при лоши метеорологични условия, а и въпреки наличието на благоприятни такива.

Знам една много любопитна легенда за Царева ливада, според която тук била лятната резиденция на царете от династията Асеневци, а в съседното село Куманите се разквартировали съюзните им войски от този твърде интересен и с подценявана роля в българската история народ. За нея обаче друг път. Сега пътуването ни завършваше и беше време да се върнем към ежедневието си...

Преход Ден 2 (с. Ганчовец - хижа Бачо Киро)

Преход Ден 3 (хижа Бачо Киро - с. Боженците)