От мястото на събитието

През София, Благоевград и Стара Загора до Силистра

Минах през Монтана. Ей така, за да видя майка си. Всичко останало не е за пред хората. Него си го има, но същевременно го няма. Знаете, усещаш го, но не можеш да го докоснеш. За друго ми е мисълта, обаче.

След обичайно тегавото пътуване от Търново за Монтана и още по-величавото пресламбачване през билото на Балкана четири дена по-късно, се озовах в София. Както Камерун си има Яунде, така и ние си имаме София. Столица е, няма как да не го признаем. А и няма защо да го правим, няма да чупим хатъра на Константин Велики, както би казал някой велик мислител.

Това ми беше второто представяне в Dada Cultural Bar, макар и пето в Шопето. Ето, вижте, даже и рима се получи.

Колкото и да парадирам с ненавистта си към София, харесвам много местенца в този град, който в неформални разговори за краткост наричам „лудница“. Мястото, на което представих книгата си е точно такова. Оазис в гореща пустиня, остров в бурно море… Мога всякакви клишета да използвам, но не ми се ще. Dada Barе уютно кътче, извадено от реалността, в което се събраха голяма част от хората, с които искам да се виждам. Не като почитатели, не и като читатели, а чисто приятелски. Е, имаше и доста непознати, което си е чиста проба душевен оргазъм за всеки писател. Нали знаете, първото условие, за да се занимаваш с изкуство, е да си самовлюбено копеле. Не отричам.

След няколко цигари навън и твърде сериозни, на пръв поглед неформални разговори, Силвия Недкова откри събитието. Между другото, тя току-що пусна стихосбирка, няма да ви натежи да я прочетете, гарантирам. Приказката ми обаче е, че влязохме в атмосфера, която хич не беше неприятна. Поне за мен, за останалите не знам, стори ми се, че тези един-два часа бяха не представяне на „Иваил цар“, а разговор със особен елемент на разсъждение.

Разсъждение върху всичко, свързано с оная епоха, паралели със съвремието ни, геополитика на Средновековието, геополитика на XXI век… А и, като контрапункт, много хумор, сатира, забава и самоирония, разбира се. Сега! Няма да оценявам представянията на книгите си. Не ми е работа да го правя. Затова си трябва мнение на страничен човек. Поизпотих се на четенето, защото, меко казано, не съм най-добре артикулиращият човек, дори сравнен с петгодишно хлапе, но афтърпартито, разтурникът, ми хареса. И отношението на домакините, а и, по-важното, това на гостите, също ми допадна. И, айде за Благоевград.

---

От София до Благоевград се стига сравнително бързо, но за сметка на това продължително. Бързо, защото разстоянието на цифри е кратко, но транспортиращите са решили, че няма да е така. Чепато типично по македонски, но няма какво да обвинявам, торлаците не сме цъфнали и вързали, та да даваме оценки на макетата. Да, тук престой десетина минути, там престой половин час, после пак така… Все пак стигнах. Даже успях да заделя (не)достатъчно време да се видя с художничката на кориците на двата тома на „Иваил цар“ Гергана Грънчарова, приятеля ѝ Ники и котката им …. При това в неформална обстановка. Подобни минутки раждат доста приятна творческа среда. Или поне аз така си мисля. Даже съм сигурен за себе си.

Времето мина неусетно и се юрнахме към Градска художествена галерия, защото трябваше с художничката на корицата и с доктора по филология София Мицова от ЮЗУ „Неофит Рилски“, съпричастна на текста ми посредством коректурата си, която неусетно се превърна в n-та редакция, да правим представяне.

Не искам да казвам, че в Благоевград на представянето са дошли малко хора, макар и така да си беше. Ще кажа обаче, че домакините от Галериятасе бяха постарали отлично, за да се получи приятна и обгрижваща атмосфера. За което благодаря. Искрено. Както и на семейство Мицови за гостопроиемството след представянето.

От Благоевград до Стара Загора разстоянието не е малко, особено, използвайки автобусни (ала случаен )превози, минаващи през Боровец. До Пловдив. От Филибето натам всичко си е наред, грешка няма. Равно, тревисто и гостоприемно.

---

В Стара Загора получих топло посрещане, както винаги. В лицето на Милка, безспорна радетелка срещу всичко, което не трябва да се случва в Града под липите, и Петко, който не можеш да го биеш на куиз, нито пък на Jazz клуб. Камо ли на културни инициативи в старопланински проходи, но нека той ви разкаже за това, когато посетите „В Jazz-a“ в Стара Загора.

Не, не съм толкова уморен, че да ви досаждам с приказки за представянето на „Иваил цар“ в Загората, ама пък няма как да не се похваля, че мина доста приятно. Приятната атмосфера, топлото посрещане и смислените разговори бяха развалени само от няколко изречения на една доволно пияна мома, но за щастие тя успя да заспи върху рамото на гаджето си достатъчно скоро и ситуацията се нормализира, за да поговорим, да подпиша и да се позабавляваме искрено. Ще ми се да съм темерут, какъвто винаги съм бил, но не мога да отрека, че представянията на книгите ми „В Jazza-a“ винаги се получават добре. Втората част на „Иваил цар“ не прави изключение.

---

Тъкмо бях успял да се посъбера след прибирането си в Търново и дойде време да нарамя раниците пак. Силистра. Както съвсем правилно отбеляза редакторът ми Христо Димитров (нищо друго умно не е казвал, само ме ядосва) „Не може да не заведеш Ивайло в Дръстър, той сам си го е избрал за столица“. Да, Иваил наистина е прекарал повече от три месеца от краткото си, но забележително управление, в Дръстър. Голямата част от втората част на „Иваил цар“ се развива именно там, та нямаше как да не пристъпя на дунавския бряг, спор никакъв.

Не съм ходил в Силистра от десетилетия, та едва по пътя осъзнах колко време и усилия е коствало на Иваил, за да стигне от Търновград до Дръстър. На мен обаче не ми коства особено много усилия, пък и време не загубих чак толкова.

Представянето в Силистра беше организирано от Регионалната библиотека „Партений Павлович“ и Регионалния исторически музей. Сега, всезнайна истина е, че служителите на много от културните институции в България си претупват работата. Принципът е „Ден да мине, друг да дойде“. И аз съм го забелязал за последните няколко години на номадстване с книгите си. Е, за Силистра това определено не важи.

Директорът на музея Николай Тодоров, директорката на библиотеката Даниела Недялкова, както и екипите им (ще спомена само Милена, защото иначе ще пропусна някого, а не искам да го правя) бяха организирали всичко така, че аз да отида, да наприказвам каквото ми хрумне в главата пред пълна зала, да отговоря на читателското внимание с обичайната си логорея, да надпиша книги и да отнеса сума ти подаръци (някои в течна форма, други между кошрици; оценявам го, спор няма).

Само за едно ме е яд. Прекарах във всеки един от градовете прекалено малко време. Не успях да се разходя на воля из родния си Монтана. Не се залутах из Борисовата градина или по утъпканите туристически пътеки на Витоша. Нямах време да натопя напуканите си пети в минералните извори на Скаптопара, нито пък да се оплакна в Старозагорските минерални бани. Камо ли да обходя останките на Дръстър и да погледна оловносивите води на Дунава от останките на крепостта.

Така си е с книжното номадство. Все пак, да се надяваме, че ще му дойде времето да ми се отвори възможност да се набеснея на воля. Дотогава ще се радвам на срещите с читатели и гостоприемството на домакините. А това са много важни неща, имайте ми вяра…

Следващото ми представяне е идната сряда (28 ноември) във Велико Търново. В столицата на Иваил. Който е наблизо, да заповяда в Клуб "Седем" от 19:00 часа.