Торлака

Серьожка Циганчето

По принцип не съм такъв човек, че да взема да пиша мемоари, но това е първият наистина биографичен разказ, който си позволявам да скалъпя.

Ще излъжа, ако вляза в конкретика, но съм бил на петнайсет, най-много на шестнайсет години. По онова време нямаше лято, което да не прекарвам на село. Е, без няколко седмици, през които бях на лагери с футболния отбор, в който тренирах, с планинарското дружество или с клуба по карате. Но това, за което съм ви заговорил, е точно за село.

В планината. Тихо, спокойно, тъмнозелени тучни поляни дори и през август, прохладни вечери даже и през горещниците, грижовната усмивка на баба, ако и да си се събудил със задника нагоре и светът да ти е крив, без да ти е направил нищо.

Музата

Да си художник в днешно време не е особено лесно призвание. Да, като призвание го приемам, защото то не пита. Можех да върша доста неща, но, когато червейчето започне да гризе в мозъка ти, не ти дава мира и, в крайна сметка, нямаш избор. Така стана и с мен.

Рисувах като малък. Всички деца са го правили и повечето от тях не мечтаят да са художници, а полицаи, лекари или пожарникари, да кажем. Или нещо друго героично, но професията на художника не е особено популярна сред невръстните момчета. Някак не им се струва много популярна, знам ли… Може би защото не е и професия като професия. Вятър те вее, но конят не винаги е бял, много често е дръглива кранта, а не жребец.

Облогът

Прокопи не беше правен у дирник, да кажеш, че нема акъл за пет стотинки у главата. Кръчмарин човек прост видели ли сте? За ква ще друга работа да е, мое да се намери некой тъпанар да я връши криво-лево. При кръчмарството не минават подобни мераци. Станеш ли един път зади тезгяхо, за нема и месец ше се провиди, ше те бъде ли, нема ли да те бъде. Ората са го казали преди камара време – кръчмарин и курва се ражда, не се става.

Честно казано, он неколкократно се беше псувал на акъл през тиа неколко месеци, откво се зафана с тоа облог. Колко повече времето минуваше, толко повече Прокопи разбираше, че е лапнал голем залък и нема да е чудно, ако се задави. Макар че подобни облози, басове и секви щуротии се разиграваха у хоремаго секи божи ден. Кръчмарино обикновено беше активна страна у тех. Или поне се явеваше арбитър. Иначе го налегаше скуката и изпадаше у мрачни настроенеа.

В края на работния ден

Само си представете. Вечер. Точно на прага между отърсването от битовизмите на поредния забързан ден и събирането на сили за прекарване на един що-годе приятен остатък от вечерта.

Главната в Пловдив. Мъничко, но стилно, без да е префинено или натруфено заведение, което съчетава в неочаквано успешна еклектика функциите на непретенциозно капанче, уютно местенце, където да се скриеш от калабалъка, вилнеещ в ориенталски безпорядък само на метри от теб и бирария с понякога дори прекалено дискретни сервитьори, по които си принуден да подвикваш, макар и трима човека да обслужват десетина маси. Абе, с една-две думи пълен айляк.