На мутренския фронт нищо ново

Господин премиерът и обкръжението му не се уморяват постоянно да повтарят за стабилността ни и да изтъкват ефимерните си заслуги за „добрия“ живот в България. Изглежда действат на оня принцип от поговорката за повторената сто пъти лъжа, която става истина. Вече обаче нито услужливите медии, нито лъскавите рязания на лентички, нито глуповато-мачовския изказ могат да накарат някой мислещ човек да повярва на каквото и да било, казано не само от герберите, а от когото и да било, свързан с която и да било политическа партия у нас.

Вие вярвате ли, че в държава, в която някакви хора си размахват пистолети из заведенията и стрелят като в каубойски saloon може да се говори за стабилност? Дори и да приемем трогателно-умилителната версия за шестгодишния стрелец, убиващ собственици на пазарджишки заведения. Та, то това не е само там, не е за първи, не е и за последен път. Покажете се на терасата на Нова година. Ако смеете. В Казанлък например. Не с пистолети „Глок“, а с автомати се стреля. Нашата стабилност е стабилността на гюллето, изстреляно по времето на пиратски абордаж – то е стабилно за вечни времена на дъното на океана. И толкова.

В коя нормална държава всеки ден се отвличат разни синове, внуци, дъщери, съпруги и не знам си какви други роднини на тоя и оня, който има горе-долу приличен бизнес? Помните ли сина на Венци Стефанов? Помните ли пръстите на Ангел Бончев? Помните ли устите на колко неудобни свидетели на това как се кове стабилността изчезнаха безследно или получиха инфаркти?

Кой кога е получил каквото и да е възмездие за подобни престъпления в България. Не говорим за „Наглите“ и другите показни акции за вдигане на пушилка, а за реален резултат. Говорим за това да можеш да отидеш на заведение, без да се чувстваш застрашен, че някой ще те застреля и после ще излезе, че шестгодишно дете било натиснало спусъка. Говорим за това да не се притесняваш за живота и здравето, на себе си и на близките си, само защото си по-състоятелен от околните. Тук изобщо не обсъждаме произхода на парите, говорим с абсолютни факти. Говорим за „стабилността“ на бездържавието ни.

Напук на всякаква логика, в момента България се връща към средата на деветдесетте. Макар че дори и тогава ония с белите якички бяха по-изобретателни и не обвиняваха шестгодишни пикльовци, че стрелят с бойни пистолети и убиват този и онзи по барчетата. Принципът обаче е същият като тогава. Чувство за безсилие у обикновения човек и безнаказаност у бандюгите. Стабилността ни е толкова стабилна, че всеки нормален българин отдавна е изпаднал в апатия и просто се моли да не е следващата жертва на същата тази стабилна стабилност, а единствените престъпници, които се притесняват, че може да им се стовари възмездието на закона, са най-смешните кокошкари, които крадат кисело мляко по магазините или предлагат единадесет лева подкуп на катаджиите.

Лично аз не вярвам, че онова шестгодишно момченце има силата да натисне спусъка и да убие човек. Не вярвам и в нелепите версии за отвличането на сина на собственика на оная автокъща. Това дали е така или не е, както го изкарват за пред хората, обаче не е чак толкова важно. Важното е друго – в България битуват две паралелни реалности. Едната е оная, дето ни представят мазните ни политици по медиите си – държанки, а другата е свързана със страховитите факти. Едната е напудрена, доколкото е възможно от хора „всички-парле-ву-франсе“, а другата е толкова страшна, че даже и мигрантите от страни, в които се води война от години със сълзи на очи искат да ги пуснат, за да напуснат стабилитета ни.

Не знам защо и два милиона и половина наши сънародници избягаха оттук на запад, като ние сме си по всички правила на Запада. На Дивия Запад…

Статията е публикувана в Биволъ