Викай ми както искаш…

Имаше един древен, но златен виц, дето двама солидно почерпени младежи излизат от един бар и единият пита другия:

• Да ти викам ли такси?
• Викай ми както искаш… – отговорил другият.

Не знам защо, но тази история ми създава дебели като корабни въжета асоциации с политическия живот в България. БСП, ГЕРБ, ДПС, ДОСТ, РБ, РЗС, АТАКА, ВМРО, НДСВ, СДС… Със сигурност съм пропуснал стотина грандиозни политически проекта, които ни обещават да живеем в светлото бъдеще. Свързва ги обаче само едно – „Викай ми както искаш“.

В България няма партии поне от преди 72 години. Самата етимология на думата „партия“ вменява внушението за разделение. Идеологическо, морално, ментално. Тук няма такова нещо. Нашите партии са едно хомогенно общество, изградено от безлични персони с твърде съмнителни идеологии, морал и разум. Хубавият израз „двулики лопати“ изобщо не може да обхване целия спектър на техните превъплъщения.

Имаме леви, които водят десни политики, десни, които водят леви политики, националисти, които любят страстно други държави (предимно североизточни, спрямо местоположението на територията) и борци за права и свободи, насаждащи страх и омраза в избирателите си (предимно на югоизток от територията). Имаме шоумени, водещи на сутрешни блокове, тартори на гета, бивши царе, селяни, кореняк-столичани, имаме прости хора, които се „разбират“ с народа и сложни хора, които са над нещата и изобщо не намират за необходимо да не се държат надменно със суверена си.

Имаме строители на магистрали, имаме и саниращи сгради, имаме спечелили в Полски Тръмбеш, не е като да не ни се намират и такива, дето са ни майка на нацията или пък други, които ще борят демографската криза, за да натрият носа на живеещите си в чужбина деца. Имаме политици, които строят крепости от стиропор и пътища от някакъв още по-нетраен материал. Намират ни се и такива, дето съвсем откровено ни обясняват как властта се определя на принципа тия обръчи от фирми са си за нас, ония обръчи от фирми са си за вас.

Имаме визионери, месии, катарзисчии. Имаме премиери, които са прочели една книга (в която се разправя за индианци), а имаме и такива, които са писали книги (защото са социалисти). Имаме собственици на ВЕИ-та, неофеодали, притежаващи държави в „държавата“, имаме (тук даже и на целия китайски народ биха му дошли в повече) дисиденти с агентурно минало.

Имаме си политици, които си назначават прокурори, митничари, журналисти, министри, областни управители; всичко – от пъдаря до царя. Имаме си грижовни управници, които милеят за младите, перспективни и можещи българи и правят всичко възможно, за да ги накарат да се махнат от тая скапана държава и да се реализират в нормалния свят, за да могат бъдните им поколения да заживеят наистина като бели хора, необременени от родната действителност.

Едва ли можем да се отблагодарим на Вселената, че ни е изпратила подобни светила в държавността и просперитета. Няма как да го направим. Можем поне да й се отблагодарим, че ни е дала мозъци и да им викаме както си искаме. Да им викаме с пълно гърло, докато не ги стреснем и разгоним. Това е единственият шанс да се запомнят имената им. Защото историята забравя посредствените мижитурки.

Статията е публикувана в сайта Биволъ.