Независимостта, Санчо…

По стара българска традиция тази седмица се разрази сериозен диспут (предимно на маса или през монитора) е ли 22 септември все още свят празник на Независимостта на България или в момента представлява просто един повод да се бием в гърдите и да крещим, че имаме славно минало, за да заглушим кънтежа на посредствеността и примиренчеството, на „филиите“ и „фобиите“ (ако се замислите, може и да разберете, че грешките са правилни; ако ли не – ваша си работа), обсебили държавата ни, а и самите нас. И половината народонаселение да се изнесе с неистов патос към Гърция, то се знае.

Не много в логиката на предходния абзац, нека вземем един пример от историята, само едничък, но много красноречив, предхождащ хронологически обявяването на Независимостта с година и няколко месеца. Впрочем, нещата се проточват във времето, та се стига до 28 януари 1908 година – същата тази, в ранната есен на която ние отхвърляме суверенитета на султана и с която толкова много се гордеем. Обикновено на маса и през монитора. Както и да е, да се опитаме да съпоставим събитията от преди век с днешните реалности.

На 3 януари 1907 година част от студентите на Алма Матер, може би дръзновени от буйния кипеж на младежката кръв по празнично време, но със сигурност чисти пред идеалите си, организират демонстрация срещу княза. Фердинанд, на когото, макар от дистанцията на времето, му приписваме положителни, отрицателни и дискусионни качества, безспорно е ужасно самовлюбен и, със сигурност „дръзновен“ и той покрай поредицата празници, още на следващия ден със замах разгонил това „свърталище“ на прогресивни идеи и дръзки дървени философи.

Министерски съвет нарежда закриването на университета за шест месеца, а с указ всички професори, доценти и лектори на Алма Матер са уволнени. Скандализиран от случилото се, един от най-значимите учени в новата ни история, професор Иван Шишманов, подава оставка в качеството си на министър на Просветата. Неговият пост моментално е зает от Никола Апостолов, западен възпитаник, завършил Право в Тулуза, който в конкретната ситуация обаче се проявява толкова адекватно, колкото би го направил всеки средностатистически чобанин от Централна Анадолия.

Уволнили сме елита на българската наука, всички преподаватели в Софийския университет, к‘во пра‘им сИ‘а? Ами, много просто! Назначаваме преподаватели от чужбина, по-голямата част от които с доста съмнителни научни качества и за разкош добавяме… гимназиални учители! В Алма Матер, с която тогава будният български народ се гордее. Е, да, ама не се получава както си го мислят Фердинанд и Апостолов.

Народ и интелигенция се опълчват с обединени сили срещу агресията спрямо просветния устрем и академичната 1907/1908 година на университета започва със седемдесет преподаватели, сбрани от кол и въже, и… седем! Не седемдесет! Не седемстотин! Не седем хиляди, а цифром и словом 7 (седем) студентчета. Всъщност, академична година на практика няма.  Никой не иска от кон – на магаре. Нашите предци имат високи критерии и са готови да ги отстояват. Но, да дадем думата на един съвременник на тия вдъхновяващи събития, писателят Константин Константинов, който ги онагледява достатъчно красноречиво:

„…Сега започна забележителната борба на българския университет, в който студенти и професори, напълно единни, се опълчиха срещу режима на Д. Петков, борба, която с доста перипетии – славни за мнозинството и позорни за отделни личности – завърши с пълен успех. Но тоя успех дойде едва след година и двадесет и пет дни (28 януари 1908). Всички се надяваха, че победата ще дойде много скоро, но когато се видя, че правителството упоритства в безразсъдството си, че назначава „нови“ професори (гимназиални учители, които останаха с тая печална слава) и се опитва да вербува студенти, за да скалъпят един нов „Апостоловски“ университет (наричан така по името на новия министър на просвещението – Апостолов), и че месеците се изнизват, стана ясно, че трябваше да се направи нещо, за да не се губи напразно времето – и от студенти, и от професори. Ония от професорите, които имаха възможност, заминаха за чужбина, дето бяха посрещани като мъченици за свободна наука; другите останаха тук да изчакват. Студентите по някакво мълчаливо споразумение решиха: който не е взет в казармата, веднага да замине за някой чужд университет. Много западни и съседни университети бяха съобщили, че ще приемат с големи облекчения и след сроковете за записване студенти от затворения български университет. В ония години разноските за един студент в Женева, Лозана, Цюрих или Ньошател бяха същите, както в София, Белград или Загреб. Голям брой студенти заминаха за Белград и Загреб (пътните разноски бяха по-малки отколкото в Швейцария), дето биваха приети най-приятелски с всевъзможни привилегии. Така злополучното затваряне на университета предизвика едно преселение вън от границите на страната – към Запад, което неочаквано обогати – „всяко зло за добро“ – жизнения опит и духовния кръгозор на българската учаща се младеж…“

Разбира се, всяка кретения е до време и на 28 януари 1908 година чисто новото правителство на Александър Малинов отваря университета и възстановява старите преподаватели на длъжност. Месеци по-късно пък Фердинанд извършва най-значимия акт по време на управлението си. Обявява Независимостта на България. Друго си е да си просветен народ, готов да се опълчи и на царя си като един (без ония гимназиални учители и седем студентчета), и на султана, и да получиш официално Независимостта си след цифром и словом 512 (петстотин и дванадесет) лета под чужда власт, реална или фиктивна.

Сто и осем години по-късно? Алма Матер, в името на чиято автономия тогава бъдещето, кариерите и мечтите си са заложили хиляди, подкрепени от интелигенцията и народа, е била сред водещите висши учебни заведения в Европа. Неслучайно по време на гореспоменатата криза преподавателите и студентите й са лапнати като топъл хляб в чужбината. В момента Софийския университет заема 341-о място на Стария континент според Световната класация на университетите. Към днешна дата, след третото класиране за академичната 2016/2017 година, има свободни места в емблематични за него специалности като Право, История, дори и Българска филология. Тъжно, нали?

Така се прави, Фердинанде, така се прави Апостолов! Като Бойко, Пръмова и предхождащите ги правителства, а не урбулешката като вас! Вместо да уволняваш и закриваш, почваш реформи. После почваш други реформи, после зариваш преподавателите и студентите с куп бумащини и непотребни в реалния живот дивотии. И те сами си бягат. Кой на запад, кой още по на запад. И не се връщат след една година, за да работят за Родината си, като ония през 1908-а. Връщат се само единици от тях, а после повечето от тях пак бягат, този път завинаги. И университета, този люпилник на мислещи, задаващи въпроси и вечно стремящи се към знанието и новото гадове, неусетно пада до 341-о място в класациите, а народът затъва в простотия, риалитита, чалга и мисли само за хляба, мола, ракията и четирите поредни почивни дни, в които да си извади картофите или да се снима на Халкидики.

Ако бяхте подходили към българското образование по този начин, със сигурност щяхте да причините бавната му, но почти сигурна смърт още преди век. Защото образованието и по-право Просветата (колко красива и съдържателна дума, не мога да й се наситя направо… Просвета…) винаги са враг номер едно на властта. Те създават независими хора, те са в основата на Независимостта. Другото е една дата, останала в миналото и скупчено стадо, което всячески се мъчи да изтласка черните си овце зад граница, в гробищата или към контейнера за боклук.

Честит ден на Независимостта! На патерица!

Статията е публикувана в сайта Биволъ.