Размисли по селски

Напоследък все по-натрапчиво ме вълнува въпросът за средната класа и пагубното влияние, което оказва несъществуването й върху съвременна България, та взех, че понаписах още някой ред за нея. Този път в селски контекст.

Нека да започнем с един цитат:

„Накрая ще бъде любопитно да отбележим имотното състояние на жителите на с. Буковец през 1911 г., за което имаме сигурни статистически сведения. През споменатата 1911 г. в с. Буковец са били на лице 154 частни стопанства. И от тях както следва:

– до 10 дка са имали 8 стопани,

– до 20 дка са имали 17 стопани,

– до 40 дка са имали 30 стопани,

– до 60 дка са имали 29 стопани,

– до 100 дка са имали 31 стопани,

– до 150 дка са имали 26 стопани,

– до 200 дка са имали 9 стопани,

– до 300 дка са имали 2 стопани /Въчо Петков – с 289 дка, Лало Даков – с 250 дка/,

– до 500 дка е имал 1 стопанин /Трифон Петков – с 328 дка/,

– над 500 дка също един стопанин /стопанството на Стойко и Недко Ценкови с 801 дка/.

Става очевидно, че повече от 61 на сто принадлежат към средното селско съсловие земеделски стопани. Те бяха гръбнакът на българската държава – производители и данъкоплатци. Това средно селско съсловие на съвестни производители и добри данъкоплатци беше безмилостно унищожено от 1944 г. до 1989 г. Беше унищожено физически и морално и от него няма вече и следа…“.

Този твърде показателен цитат е от книгата „От Искър до Огоста“ (издателство „Мост медиа“, Козлодуй) на Богдан Николов, един от най-забележителните археолози и музейни работници във Врачанско. Човек, който в продължение на десетилетия прави теренни изследвания в региона и събира информация от първоизточника както пчелите събират мед. Бавно, усърдно, целенасочено и самоотвержено. Човек, запознат с процесите, развиващи се в българското село през втората половина на ХХ в детайли, от първо лице единствено число. Така че, мисля, че имаме всички основания да му се доверим.

Защо обаче ви занимавам с някакво си село, което в момента няма и 300 души население? Много просто. Защото съм убеден, че думите на Богдан Николов за Буковец могат да бъдат възприети като меродавни за цяла България. За това как един народ, един оцелял десетки векове наред обществен и икономически организъм, способен да се нагоди едва ли не към всички климатични промени на държавническия небосклон, бива изтръгнат из корени само в рамките на някакви си две поколения.

Какъв е поводът самопровъзгласилите се за комунисти да сринат този жизнеспособен модел на българското село? Причините всички май вече научихме какви са. Може и много от нас да не ги осмислят логично, но даже и най-убедените сторонници (русизъм, означаващ „привърженик“ б.ред.) на бай Тошо и компания са подочували нещичко за московските директиви, коленопреклонната изпълнителност на ЦК-то и плачевните резултати от всичко това. Но да се върнем към повода. Той ми е по-любопитен в случая.

Как оправдава „народната“ власт колективизацията, предизвикала масова съпротива и наложена с цената на пролети реки от кръв? По московски почин сме щели да борим големия, лош едър земевладелец. За по-кратко, негово величество кулака, дето такова майката на съселяните си и чорбаджийският пояс все по-трудно му побира шкембето, докато съселяните му влачат скъсани цървули по прашните пътища, нямащи силици от глад и сиромашия. Тоест, диктатурата на пролетариата иска да наложи социална справедливост, затова изземва, колективизира и уж раздава на всеки му според потребностите… Да, ама какво си мислехме, какво стана? Като в оня виц „К*р, тате, кравата е мъжка“…

Статистиката, с която започнахме, може и да не е валидна в детайли за всички български села от първата половина на ХХ век, но поне в една или друга степен се отнася за всички тях. В книгата си Богдан Николов описва 151 населени места във Врачанско и сухата фактология се различава само по дреболии. Тенденциите са еднакви и безапелационно показват какви непоправими щети нанася светлият комунизъм на българското село.

Забелязахте ли най-долу в цитата колко са били „кулаците“ в село Буковец преди век, та дори и да използваме твърде широки критерии относно това що е то оял се чорбаджия? Максимум четирима. Четирима от 154 домакинства. Сравнително бедните, ако това може да се каже за собственици с по-малко от 40 декара (една доста сериозна площ, която би осигурила на всяка семейство приличен живот, между другото) са 25. Богдан Николов твърди, че 61 процента от тогавашните собственици на имоти в Буковец са от средната класа. Не искам да споря с него, но според мен „прекалено“ бедните и „прекалено“ богатите, взети заедно, са по-малко от 1/5 от домакинствата.

Борбата на БКП срещу гадните богаташи в името на класовото равенство е същата като на оная с вятърните мелници на оня откачалник Дон Кихот, в чийто образ чудно защо доста хора откриват нещо романтично. Дори по-зле. Знаменитият рицар де ла Манча поне е вредил само на себе си и на тесен кръг от дебел оръженосец, амортизирано ездитно животно и пишман възлюбена. Комунистите се раздават доста по-мащабно.

След колективизацията щетите върху българското село са чутовни и най-вероятно непоправими. Ако пак се върнем към статистиката, от 1944 година досега са изчезнали стотици села, а общият брой на обитателите на малки населени места в България е намалял с повече от 1/3. Знам, знам! Опорна точка съществува, пък даже и е съвсем аргументирана. Не е ми  виновна колективизацията и изтръгването на корените на тези дотогава работливи селяни, ценени като гурбетчии от Средна Европа чак до Уругвай. Най ми е виновна глобализацията и урбанизацията.

Че и тя има пръст, това няма как да се отрече. Напълно нормално е. Повечето хора предпочитат да живеят в градовете и загърбват селскостопанските несгоди, няма лошо. Темповете на обезлюдяване на селата у нас обаче далеч надскачат естествената скорост на глобализация. Те са стряскащи и в основата им стои точно това, което казва Богдан Николов. Безмилостното пречупване на гръбнака от съвестни производители и данъкоплатци. Къде физически, къде, по-лошо, морално.

В резултат на помпозната псевдореволюция в името на псевдоравенството средната класа на българското село, стояща в основата на жизнеността на народа ни през вековете, е прекършена и евентуалното й възстановяване би отнело още векове, ако изобщо е възможно. Знаете ли в ръцете на колко хора е огромното количество земя в България? И то като резултат от „равенството“, наложено от „народната“ власт.

На една шепа. Ония с латифундиите по десетки и стотици хиляди декари, които печелят тлъстите проекти с тлъсти подаръци под масата. Е, комунизмът искаше да унищожи въображаемото българско кулачество, но за сметка на това стана причина да се появи съвсем реално такова. А, ако изобщо е останала някаква средна класа, която може да си позволи да не мисли за оцеляването си всеки ден, тя е абсолютно малцинство, в пъти надвишавано от крепящите се на ръба на екзистенц минимума.

Може би казвам нещо, което е банално и всички са го забелязали. Може пък и да ви се струва, че през XXI век тъпите селяни са ни последната грижа. Каквото и да си мислим обаче епохата на комунизма (която съвсем не е приключила) успя със зловеща ефективност да пречупи и селянина, и занаятчията, и търговеца, и просветителя. Изобщо, всеки мислещ и трудолюбив българин. Резултатите са на лице и поне към това нямаме право да останем апатични…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.