Тихият геноцид

Не шофирам. Злите езици твърдят, че упорито отказвам да си изкарам книжка, защото карането би ми пречило на пиенето, но аз категорично не съм съгласен. Може и да се самозалъгвам, но моята версия е, че предпочитам да се клатушкам с влаковете насам-натам, за да мога да гледам.

Ако краката ти са достатъчно яки, за да стоиш няколко часа прав в коридора на трена, а очите ти – доволно любопитни, можеш да си създадеш изключително добра представа за местата, през които минаваш. С автомобил не е точно така, дори и да не въртиш геврека, а само да се возиш. През предното и страничното стъкло образите минават някак по-бързо, не можеш да ги усетиш в пълнотата им.

Когато пътуваш с влак обаче, ако си достатъчно наблюдателен, всичко или почти всичко ти се изяснява от пръв поглед. Хора, които никога не си виждал и едва ли някога ще видиш, придобиват многопластовост само за няколко секунди, населени места, където кракът ти не е стъпвал, ти разказват цялата си история, минало, настояще и бъдеще, за няма и минутка време.

С годините манията ми да гледам и попивам, да се опитвам да вникна в немите образи, покрай които влакът бяга по релсите, се засилва и придобива застрашаващи размери. Това любопитство може да се дължи на професионално изкривяване или на твърде преждевременно застигнало ме старческо оглупяване, нямам представа. Вече дори не си правя и труда да се опитам да седна и да поспя във влака. Просто намирам първото купе, в което има празно място за багаж, поздравявам с рутинни фрази, мятам си раницата и залепям поглед зад мръсното стъкло в коридора.

Защо ви занимавам със себе си ли? Ами, просто така. Клатушкам се редовно по влаковете през последните двадесетина години, през последните няколко от които ми се налага да го правя доста по-често, тъй като посещавам столици, градове, градчета, паланки и селца, за да представям книгите си. Няма да влизам в екзистенциалната за българския писател теза „хората са прости, не разбират от качествена литература и не четат“. Моите впечатления са съвсем различни, дори противоположни. Има си хора, които четат, има си и такива, които не четат. Има автори, които пишат, но и други, дето само хабят листовете. Въпрос на избор и лично мнение. И на друга тема на разговор.

За въпросните години натрупах завиден километраж с БДЖ-то. Помня и времето, когато всички се блъскахме, натъпкани като сардели, по вагоните. Съвсем съзнателно преживях всичките му промени и „реформи“, които докараха „Пътнически превози“ до състояние на перманентен фалит и направиха собствениците на автобусни компании мултимилионери. Това обаче някак оставаше в периферията на интереса ми, дори и когато ми се налагаше да вися по два-три часа на разни гарички, за да чакам връзката, докато шофьори на автобуси настойчиво събират пътниците и ги извозват до точка Б на същата цена, на каквото е влаковият билет. Друго ме вълнуваше и ме вълнува много повече, защото състоянието на БДЖ е само симптом на болестта, която упорито и целенасочено пуска филизи в целия организъм на държавата ни.

С всяка следваща година България все повече се превръща в нещо, което няма нищо общо с държава, а по-скоро наподобява територия, на която са се водили грандиозни бойни сражения. Огромни мъртви зони, в които между изтърбушени, неизмазани, отдавна изоставени и разграбени сгради, скитат само по няколко призрачни подобия на човешки същества. Облечени в дрипи, с хлътнали бузи и ококорени очи, в които може да се прочете единствено липса на здрав разум.

Цели изоставени селища. Десетки, понякога и стотици къщи, а и жилищни блокове, в които липсва какъвто и да било живот. Цветущи градчета, някога носители на възрожденски и предприемачески дух и символи на богатство и просперитет, в които е щастие, ако пушат няколко комина. Големи градове, представяни в новинарските емисии като цъфнали и вързали средища на икономика и живот, където апатията става все по-осезаем господар на положението, а с всяка изминала година качващите се на влаковете, които водят някъде на далеч, стават все повече от онези, които все още се завръщат.

Напук на всички гръмки приказки за реформи, преходи, евроатлантически ориентации, правителства от различни политически семейства, с всяка изминала година България заприличва на декор на филм за Втората световна война. И никакви празнословия не могат да го променят. Хората с гръмките приказки, от които зависи да излезем от тази ситуация, раздават еврофондове на избраници, пътуват по новооткрити магистрали, режат лентички с пластмасови усмивки и… толкова.

А другите, малкото балъци, които са останали, мислят само от кого да вземат нов заем или как да пишат два-три хляба на вересия. И отгоре на всичкото се борят с насажданата им ежедневно вина, че са останали да живеят в родните си места. Че не са в София или на Терминал 2. Усещането за военно положение се засилва от това, че младите са изчезнали почти повсеместно. Те обаче не са отишли да завладяват нови територии, а да търсят нормалност и достоен живот далеч от родината си. Защото държавата им не е воювала от близо три четвърти век, но се е превърнала в изтърбушено бойно поле, в което бесни кучета разкъсват обезобразени трупове.

Що се отнася до това КОЙ е победителят в битката… Мисля, че почти всички се досещаме, но вече започваме да се питаме дали изобщо има значение пък какво остава за възмездие… Наскоро с влака прегазихме Балкана с обезлюдените му селища, все още носещи прашасалите доказателства за миналото си величие и слязох в един от цветущите и в момента, поне ако вярваме на медиите, градове на България. Поговорих с няколко стари приятели. Млади, инициативни и образовани хора, които досега все някак успяваха не само да оцелеят, но и да развиват печеливш бизнес и да създават работни места. Един от тях ми каза:

- Местя се в София. От година на година става все по-зле. Следващата ми спирка е терминала…

Човек в разцвета на силите си. Който двайсетина години е устоявал на всички удари на държавата, опа, съдбата. Другите засега остават. На инат. „Въпреки“, а не „защото“… Както и аз. Докога ли?

 


Статията е публикувана в сайта Биволъ.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

 

ХАЗАРТ

Hazzard cover front smallРисков играч ли сте? Позната ли ви е тръпката от очакването на развоя на срещата след направения залог? Дори и най-сигурната прогноза крие доза риск и именно това е най-вълнуващото.

Читатели за Иваил

“На средата на „Иваил цар“ съм и с удоволствие чета книгата. Много ми харесва как Стоян е изградил образа на Ивайло – толкова противоречив и интересен. Много майсторски е пресъздал и действителността от онази епоха. Несигурността, която са усещали хората по нашите земи.Романът е изключително увлекателен, има съспенс, чете се с удоволствие.”,
Багряна Попвасилева-Беланже, доктор на филологическите науки, Сорбоната

ВИЖТЕ ОЩЕ
 

Промоции

posleden moment

ПРИМОЦЕА

Ако сте пропуснали да прочетете досега издадените книги на Торлака, може да ги поръчате накуп с отстъпка:

- Северозападната поредица ("Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде...", "Херакъл от Диви дол") може да вземете за 53 лв. вместо 58 лв.

- При покупка на 8 книги (Северозападната поредица плюс двете части на "Иваил цар", плюс "Хазарт", плюс "101 текста на Торлака за Биволъ"), те ще ви струват 108 вместо 118 лв.

Всяка от книгите пристига при вас с автограф и посвещение от автора.

Публицистика

ЗА ЧЪК НОРИС И АВТОМАГИСТРАЛА „ХЕМУС“

boiko magistrala

В тази седмица, в която автентичното БКП, което хем няма нищо общо с БКП, хем е „столетница“, заяви готовност да търси реванш от управлявалото в продължение на единайсет години БКП, определено от Любен Дилов-син като „класическа народна партия“, ми остана време да се посмея и на друго. Прочетох един виц. Значи, на Чък Норис му станало скучно и измислил машина на времето, за да се поразнообрази. Прехвърлил се в 2756-а година (примерно), а, оставете другото, и успял да се върне в наши дни. Всички го питали какво е видял, но един от въпросите се откроява. „А автомагистрала „Хемус“ завършена ли е вече?“. Разбира се, въпросът е риторичен и е кулминацията на вица. И има защо.

Надали има човек, на когото не му е втръснало от гръмките приказки на управляващите (не само на БКП-ГЕРБ, а на всички от 1974-а насам) как автомагистрала „Хемус“ ще е готова ей сега. Утре. Догодина. Тая петилетка. И все така. До 2024 година ще стане половин век.

Прочети още...
 

Снимки

radoslav-tsviatkov.jpg
 

По телевизора

Sample video

Торлака у БНТ

Читателите за Северозападната трилогия

"Истински, български, хем смешни, хем дълбоко проникновени книги пише Стоян. Не съм от Северозапада, но изобщо не ми попречи да се забавлявам и да се наслаждавам на текста! Дори ми беше интересно, че срещнах уникални думи. Така обогатих познанията си за българските диалекти, по един чудесен, забавен начин! И историите са поднесени толкова интересно, завлададяващо, че се четат с удоволствие!" - 

Мария Панчева

ВИЖТЕ ОЩЕ

Северозападен речник

Фейсбук

Loading ...