Да убиеш присмехулник

Преди два дни почина американската писателка Харпър Ли, авторка на тази забележителна и, както всичко гениално на този свят, противоречива книга, носеща посоченото по-горе заглавие. Оставям изказванията от рода „авторът е искал да каже…“ на маститите литературни критици.

Кой знае защо обаче, лично аз си правя асоциация между някои от втъканите в сюжета нишки с почти сакралното положение на шута в средновековните кралски дворове. Въпреки общоразпространеното мнение, той не служел само, за да забавлява владетеля и приближените му, правейки всевъзможни маймунджулъци, унижавайки себе си в името на доброто самочувствие на околните, като в замяна получава останките от трапезата.

Всъщност, шутът имал привилегията да казва дори и най-неудобната истина (рядко в пряк текст, обикновено по заобиколен или шеговит начин) на всеки от присъстващите. Един вид се явявал присмехулник. Досадник. Трън в петата. Камъче в обувката. Прашинка в окото…

Няма как да знаем точната статистика, но главите на много шутове са хвръкнали заради подобна дързост. Със сигурност обаче е пределно ясно, че в ония „тъмни“ векове дори и най-грубоватите владетели имали своите шутове и си позволявали да им посягат само в краен случай, понеже това се възприемало като символ на тирания и тотално самозабравяне. С риск да стана досаден, ще си позволя да повторя, че става въпрос за тъмните векове, които свързваме с кладите, инквизициите и реките от кръв, чиито извори бликали от дворцовите интриги.

Дотук обаче с литературните и историческите аналогии, които ражда празната ми глава. Щеше ми се, доколкото ми позволява бездарното ми перо, да ви обърна внимание на поведението на един сегашен владетел. Чист самодържец, по мнението на доста хора. Само последна асоциация с миналото ще направя, ей така, за яснота.

Подобно на византийския император Юстиниан II Ринотмет (Безносия) този съвременен държавник получил, така да се каже, втори мандат. Не заради качествата си, а защото имал могъщи съюзници, пък управлявалите в промеждутъка между свалянето и повторното му възкачване на престола били още по-големи некадърници и от него.

Въпросният съвременен владетел не бил лишен от цяла плеяда слабости, проявили се още при първото му управление. Но така се случило, че могъщата му осанка, неотразимата му усмивка, дебелокожото му чувство за хумор и (най-вече) фактът, че кокалите, които хвърлял на шутовете си, не били оглозгани докрай, му осигурили тяхната добронамереност и дори коленопреклонна сервилност. Демонстративните му (с твърде съмнителна стойност и още по-висока цена) жестове към народа били придружени с невъобразими фанфари от страна на шутовете.

Какво да се прави? Ако въпросният самодържец бил чел повече от една книга, можело и да проумее, че всеки човек има нужда от коректив, колкото и солиден да изглежда в огледалото. Да, но за съжаление, той не бил… Затова и почти пълното отсъствие на истински, способни да му кажат истината в очите шутове, за сметка на изобилието от ласкатели, ни най-малко не го притеснявало. Напротив. Правело го още по-самовлюбен.

Разбира се, като всеки управник, който умее по-добре от всичко друго да се бие в гърдите, да дава гръмки обещания и да обгрижва обкръжението си, и въпросното превъзходителство бързо-бързо започнало да привлича гнева на народа подобно на магнит. То обаче имало неповторим усет на хищник и се оттеглило на бял (макар и доста оклепан под опашката) кон, запазвайки част от харизмата и шансовете си да се завърне триумфално. А такива шансове имало и те не били никак малки. Защото за най-голямо съжаление на народа „противниците“ на абдикиралия  всъщност хем му били подмолни съюзници, хем без съмнение представлявали лош, ама ужасно лош човешки (това е съмнително) материал.

Не след дълго моментът за величавото завръщане дошъл. Владетелят се чувствал по-могъщ от всякога, но с вроденото си чувство за флирт се държал лицемерно дружелюбно с всички. Той мислел, че народът е научил урока си и предпочита стабилност на дъното на блатото, отколкото да засмуква тиня с пълно гърло. Знаел, че има непоклатими съюзници на висшите държавни постове във всички сектори. Повече от всичко бил сигурен, че каквото и да се случи, дори и някой да надигне глас срещу него, верните му хрътки, шутовете, веднага ще го потулят или ще разкъсат неблагоразумния критикар на парчета.

Всичко уж започнало добре и самодържецът си запял старата песен. Изтъквал „грандиозните“ си приноси към народа, умело лавирал между различните дворцови кръгове и раздавал с пълни шепи на шутовете.

Въпреки това обаче нещата започнали да се объркват. Самодоволният исполин на държавническата мисъл твърде късно забелязал, че евтините му номера от предишното царуване не минават толкова лесно. Народът бил станал по-критичен, все по-малко хора се връзвали на опърпаната му харизма и се съсредоточавали върху това, което запълвало лъскавата опаковка. И, в интерес на истината, не оставали очаровани. Капитанът обаче продължавал самодоволно да се усмихва и държал здраво руля. Право през яростно блъскащите се в острите скали вълни.

Шутовете били на негова страна, бил сигурен. И от опит знаел, че ако ги накара да повторят достатъчно пъти с достатъчно различни гласове дори и най-голямата заблуда, народът ще повярва в нея. Тази схема била проработила стотици пъти, нямала грешка.

Каква била изненадата обаче, когато владетелят забелязал, че една малка, но все по-гръмогласна част от шутовете крещяла неудобни истини направо в лицето му, без да се интересува от тежките му приказки? Със сигурност не по-голяма от момента, в който осъзнал, че както народното, така и търпението на доскорошните му външнополитически съюзници отдавна е изчерпано.

Завалели скандал след скандал, запис след запис, гаф след гаф. Толкова много, че дори послушните шутове не можели да смогнат да ги покрият с изпражнения. Сънародници от далечно странство, зад Ламанша чак, заринали превъзходителството с неудобни въпроси и превърнали посещението му при тях от добре замислен рекламен ход в пълен провал. А честните шутове неуморно вгорчавали вкуса в устата на владетеля с изричането на болезнени факти, които той не искал да чува, а да усеща с ходилата си, заметени под дебелия килим на забвението.

Притиснат от тук и там, свикналият с блясъка на собственото си величие хегемон бързо загубил самообладание и започнал да бълнува за някакви гадове, медии бухалки и негодници. Такива, каквито сам бил свикнал да използва.

Все пак успял да се овладее донякъде и с най-близките си съратници скроил план как да изгърмят няколко бушона докато положението се укроти, пък после да си подкарат старата песен на нов глас. „Понякога се чудя кой точно управлява тази държава“, помислил си владетелят, докато гледал как висшите сановници напускали тронната зала.

Вие пък може би се чудите как продължава тази история. Честно казано, нямам никаква представа. Предполагам обаче, че ще да става въпрос или за омагьосан кръг или за нова страница. Колкото и клиширано да звучи, май зависи от шутовете и присмехулниците, от медиите и народа. От всички нас. Царят остана полугол и няма никакво съмнение, че дори и най-сервилните му шутове ще започнат да го опраскват при първа възможност…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.