Опознай природата, за да я съсипеш...

Направихме ние с моя издател Николай Фенерски едно турненце на „Северозападен романь“ тия дни. Това е второто, защото през февруари, когато обиколихме девет града за девет дена и си разкатахме фамилиите и от път, и от приключения, осъзнахме, че живият контакт с хората е най-важен и нямаме никакво право просто да си седим по къщите и да се радваме на пазарния успех на книгата. Та, „here I am, on the road again“, както обича да казва Джеймс Хетфийлд.

Няма да влизам чак в такива подробности, защото ми е друга мисълта. „Северозападен романь“ си е „Северозападен романь“, той е различна бира. Кой чел – чел, кака се ожени! Само ще кажа, че бяхме в Селановци, най-голямото и отлично поддържано село в Северозапада, после отидохме в Козлодуй и завършихме с ударна обиколка в трите торлашки града, които са на територията на родината ни – Белоградчик, Чипровци и Берковица.

Мога само да кажа, че за пореден път се убедих, че хората в родния ми край са горе-долу еднакви, но разликата в битието им е огромна. Докато в Селановци и Козлодуй си личеше, че има живот, че нещата мърдат нагоре или поне са закрепени на прилично, на човешко ниво, не ме питайте какво става с моите братя българите от етнографската група на торлаците. Страшно е, казвам ви, страшно е…

В Белоградчик горе-долу се трае заради туризма. Нали Вселената е надарила региона щедро с природни красоти… Има някакъв поминък, поне колкото да се закрепи града. Да оцелява. Да вегетира. Защото за истински живот в нито един от трите планински града категорично не може да се говори. Там държавата е абдикирала. Изоставила ги е тотално с тайното, не, всъщност с напълно очевадното намерение да ги умори. Да ги изтреби до крак. Но в Белоградчик пак се търпи донякъде. За Берковица и особено за Чипровци това не важи. Нека да се върнем към „любимата“ ми тема напоследък. Унищожаването на гората.

На път за Белоградчик видяхме поне шест или седем, вече не помня колко, защото бях изключително афектиран, камиона с дървесина. Огромни камиони, натоварени с грамадни неколковековни букови дървета. Да, това е основният поминък в планинската част на Северозападна България. За да оцеляват, но буквално да оцеляват, защото надниците са смешни, много хора са принудени да работят за фирми, които унищожават природата им. Унищожават и бъдещето им. Тяхното и това на децата им.

Спряхме при един от пунктовете, където се „обработва“ дървесина и попитахме коя е фирмата, която е собственик. „Не е важно коя е фирмата, господине! Тия дървета са съсипани от природата. Ако не ги режеме, така ше си изгният…“, беше заученият отговор. Съсипани от природата били… Големи, здрави дървета. Без никаква следа от болест. Вековни дървета, оцелели и по време на османска власт, и по царско, и по комунистическо, и по преходно време. Само, за да дойде някаква незнайна фирма, с още по-незнаен собственик и да ги отсече поради незнайна причина, с незнайно разрешително, издадено от незнайно кого.

Да, точно така се случват нещата. Аз не съм човекът, който ще каже дали това, което става, е законно. Нямам представа, защото не съм юрист. Мога само да кажа друго нещо. Ако е законно, законът трябва да се промени. Изобщо не ми пука са гръмките приказки за мораториуми върху износ на дървесина.

В целия Северозападен Балкан, в Троянско, Еленско, Странджа – Сакар, Родопите, май навсякъде, се сече поголовно и ако това продължава по същия начин наводненията, снежните бури, вихрушките, изобщо всички природни бедствия ще стават все по-чести. Каквито и извинения да намират политиците. Да, в интерес на истината те са прави. С природата не можеш да се бориш.

Но голямата скоба тук е, че в продължение на милиони, та дори и на милиарди години тя си е създавала едно крехко равновесие. Когато нещо се намеси в него и го наруши, последствията винаги са ужасяващи. Бедствени и ужасяващи. Ако тази сеч не спре, съвсем скоро природата ще изсипе цялата си ярост върху нас. Не съм врачка. Просто знам това, което всички разумни хора знаят. Природата винаги възстановява баланса.

Както казах, в Чипровци и Берковица май е по-зле и от Белоградчик. Или поне толкова зле. Говоря за гората, иначе стандартът на живот е потресаващ и на трите места. Хората са или прокудени, или унизени, смачкани и накарани да работят срещу бъдещето си за жълти стотинки. Това е тъжната истина в моя роден край. Видях благодарност в очите на много от тези, които дойдоха на представянията на „Северозападен романь“.

Може би, защото намират утеха в написаното? В това, че някой обръща внимание на истинските им болки и грижи? Това работа на писателите или на политиците е? Нямам представа… Наистина не знам. Знам само, че балансът в природата и обществото винаги се възстановява. Повтарям се, да, но е абсолютно умишлено…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.