Когато котката я няма, мишките танцуват

Стара истина е, че обществата, които работят относително добре, са свързани чрез морални устои. Например толерантно отношение към себеподобните. Към индивидите, които пречупват вселенските закони през изтерзаните си души. Към „декласираните“. Към природата. Към обитателите й.

Всъщност, истината не е толкова стара. Какво са вековете и хилядолетията за пъплещото развитие на хомо сапиенса? Но, за сметка на това истината си е изначална и поставя ясна разграничителна линия между варварите и устоите на цивилизацията.

Драги общества, които работят относително добре, ние категорично не сме част от вас, пък било то извън контекста на настоящата ни стабилност и бъдещото ни европредседателство.

Когато истерясалите ни медии раздухат, че българка е станала жертва на трафик, насилвана е, докато й прекършат волята, и е пусната да изкарва швейцарски франкове за сутеньорите си, ние не се трогваме. Напротив, мятаме хиляди коментари, обвиняващи жертвата, надсмиващи й се и, най-лошото, наставленчески размахвайки пръст, че сама си е виновна. „Добре, че аз не съм на нейно място“. Всеки да се спасява поотделно.

Това не е сред най-висшите проявления на закърняване на солидарността ни. Я да погледнем какво се случва с науката, културата и образованието. Думата е една и тя е! Тя е! Геноцид. (по мотиви от БПЦ). Всъщност две са. Целенасочен геноцид. Зад това словосъчетание можем да поберем една цяла плеяда от „красоти“.

От жълтите стотинки за развитие на високи технологии, през  изкривените от тежките колкото две тухли четворки раници на първолаците, да прецепим диагонално през орницата на предварително уговорените „престижни“ награди за хора на изкуството, неизменна част от съюзи, асоциации, неправителствени, правителствени и всякакъв вид организации, та до откровени секти. Секти на съмишленици, които са капсулирани в себе си до степен да създадат петокрил шестохуйник.

Или си част от тях, или си враг. Така повелява (пост)комунизма. Ако науката, образованието, културата и изкуството не бъдат вкарани в правия път и не служат на режима, еви ги ан@ално! Класова е борбата от една страна, от друга страна борбата е класова.

За природата да не говорим. Там съревнованието не е класово, а направо расово. Мутромилиардери громят наред по пеевски медии „зеления октопод“, толкова впрегнат в непримиримостта си да се спазват законите на държавата, за да не продължават да се превръщат Пирин, Рила, Витоша, Родопите в циментирания Слънчак. „Зеленият октопод“ представя всички възможни аргументи, които едно зряло общество би приело, следвайки върховенството на закона, но лифтове и писти трябва да има. Ако се наложи ще се действа като с пловдивските тютюневи складове, с царските конюшни, но олигархът ще победи. Тоест, мишките ще танцуват, докато котаракът спи сладък сън.

Обществата, които работят относително добре, нямат толеранс към мишките, нито към плъховете. Те са преживели сериозни драми, за да се убедят лично, че мишките и плъховете разнасят зараза. Ако котката я няма, чумната епидемия рано или късно е налична. Нашето общество не се справя добре, дори и относително. То е твърде толерантно към подобни проявления на смъртоносни зарази. Може би защото прекалено много пъти е оцеляло през вековете, въпреки чумните епидемии. Подобен тип апатия обаче никога не довежда до резистентност.

ТрЕб‘е си котка. Като държавата не иска да гони мишките, и гражданското общество е котка. Или не е?

Статията е публикувана в сайта Биволъ.