Хляб, сол и омраза

През последните няколко седмици просто гледам и не мога да повярвам на ушите си, както казва един наш всеизвестен и всестранно надарен професор.

Толкова помия и омраза се изля по отношение на сирийските бежанци, че се чудя дали живея в европейска страна през XXI век от Новата ера или в Асирия, примерно около хилядолетие преди Христа. Тези изтормозени, стреляни, бити, гонени, загубили близки и преживели най-страшното нещо, измислено от човечеството, войната, хора, сякаш автоматично се превърнаха в извинението на управляващите за всички затруднения на страната, а за нас редовите българи, в удобен отдушник на натрупания в сърцата и душите ни десетилетен гняв.

Погледнато по този начин, поведението ни изглежда нормално и разбираемо. Ние си имаме световна финансова и икономическа криза. Горди притежатели сме на най-ниския стандарт на живот в ЕС. Намира ни се и клика от политически лица, които все се бият в гърдите колко са велики и сочат другия за виновник. Тази клика ни замерва с нелепи фрази и откровени наглости, ама ние си знаем, че нямаме избор и която и партия да предпочетем, все ще сме изтеглили късата клечка. А, да не забравяме и невменяемото правителство, което ни ръководи, въпреки че си съдрахме гърлата да му повтаряме, че искаме да се маха. Та, да, разбираемо е да сме понасъбрали омраза, безсилие и да й търсим отдушник в някой, който е още по-окаян и от нас.

И политиците ни са в кофти положение. Макар и с някакво нищожно количество периферни неврони, те осъзнават, че досегашното статукво се пропуква бавно, но сигурно и необратимо. Че на хората им е дошло до гуша и вече не ядат доматите с колците. Че времето им си отива. И търсят ли търсят кого да изкарат виновен за десетилетните си безчинства. Или поне да отклонят вниманието от кощунствената си продажност и държавническа импотентност. И, тъй като номерът с „кой не скача е червен” и „сини боклуци” май вече се изтърка, сирийците се появиха на южната ни граница в точния момент, за да се изклинчи вниманието на българите от огромните, крещящите проблеми, които трябва да преодолеем, за да заживеем поне малко като белите хора. Не, че съм расист, така е думата.

Та, разбирам основанията, но то основания за омраза и отхвърляне на слабия винаги има. Що се отнася до доводите, те са просто смешни. Можело да са талибани. Ами, като нямахме талибани у нас, чухте ли за разкрито поръчково убийство? А и самият страх от ислямски фундаменталисти в редиците на бежанците е ужасно нелеп. Та те (териристите) могат да влязат в България по хиляда начина (спомнете си атентата от „Сарафово”), ще му мислим за бежанците... Пък и властите ни поставят сирийците да живеят в такива условия, че, дори и талибани да са, сигурно предпочитат да получат ефективна присъда и да влязат в някой затвор...

Здравната каса щяла да плаща за ваксините на сирийските деца. Нима не разбрахме, че Здравната каса е разграден двор и от нея ежегодно биват изсмуквани стотици милиони лева, независимо дали ще се дадат няколко хиляди повече или по-малко за ваксини. Наличието или липсата на сирийски бежанци по никакъв начин не влияе на общата картина, чиито краски могат да се променят единствено с радикални „ремонти” на законодателството.

Откровените глупости, че хората се страхували от увеличаване на престъпността изобщо няма какво да се коментират. Нито пък помпозните декларации на ВМРО и все още намиращия се в алкохолна абстиненция след тежката и ползотворна работа из брюкселските ресторанти Волен Сидеров.

Не разбирам обаче друго. Как така същите тези хора, които се бием в гърдите, че Иван Асен II пуснал всички обикновени войници на Теодор Комнин след битката при Клокотница през 1230 година; че сме спасили българските евреи (само преди няколко месеца го отбелязахме разточително); че сме прочути по целия свят с гостоприемството си; как така ние, при една реална ситуация, в която можем да покажем съпричастността си към страданията на хора, чието физическо оцеляване е поставено на карта, се надпреварваме да демонстрираме омраза, отчуждение и първична злоба? Та нали именно човечността разграничава хората от животните? Заради това и е наречена така...

Оскотяхме ли? Как така една държава, членка на Европейския съюз, не може да помогне на седем хиляди сирийски бежанци, без това да е повод за масова психоза? Как министри, кметове и шефове на агенции се надпреварват да си късат дрехите от огромния проблем с бежанците? Ами, ако стане някое силно земетресение и десетки хиляди българи останат без покрив над главите? Като в Хаити ли ще се получи? Да? Изобщо, ситуацията с бежанците идва да ни посочи няколко неудобни истини, които нито ние, нито Европейският съюз искаме да си признаем.

На първо място нашата толерантност е чисто и просто един мит, валиден за не толкова близкото минало, и то донякъде. Да, отделни българи са склонни с готовност да подадат ръка на хора в беда, но това по никакъв начин не важи за обществото ни като цяло. Ние сме притворени, озлобени, първосигналната ни реакция е да се спасяваме поединично, без да се замислим ще стъпим на главата на някого, за да се измъкнем от блатото... За съжаление, това е доминиращият модел на съвременния българин и трябва да спрем да се самозаблуждаваме. Защото, ако осъзнаем истината, може и да направим нещо за решаване на проблема. А състояния, граничещи с ксенофобия, определено са проблем в реалностите на XXI век.

Държавата ни е такава само на думи. Трябва да се благодарим единствено на природата и стечението на обстоятелствата, че не сме били жертва на големи бедствия или социални конфликти. Правителството е тотално неспособно да се справи с каквито и да било чрезвичайни обстоятелства. Това лъсна и при наводнението в село Бисер, и при земетресението в Пернишко, но сега вече изкристализира с пълна сила. Системата у нас е изградена на принципи от Средновековието – основната й цел е да принуждава, да изсмуква колкото се може по-голяма част от приходите на населението и да го държи в подчинение, а не да гарантира социални и цивилизационни придобивки. Сиреч, народът е оставен на самоопазване. Какво да говорим за някакви изтерзани и уязвими бежанци, пресекли границата само с дрехите на гърба си?

Северно- и западноевропейските държави създават все по-задълбочаваща се пропаст между себе си и „сестрите” им от Юга и Изтока. Като че ли основната им цел не е ЕС да се превърне в едно голямо семейство, а само да се възползват от липсата на митнически такси, новите пазари, евтината работна ръка и ниските цени на алкохола ни, които уж така яростно анатемосват. Икономическите проблеми и трудностите с бежанците в Гърция, Италия и България упорито се неглижират и пренебрегват. И Барозу получи съвсем справедливо посрещане на остров Лампедуза.

Ако ние не сме преди всичко хора към изпадналите в беда и бягащите от ужасите на войната; ако държавата ни не вдъхва респект и не е майка за народа си и не може да помогне на седем хиляди човешки същества, лишени от алтернатива; ако Европейският съюз не може да реагира адекватно на форсмажорни обстоятелства и да подкрепи страните, които членуват в него... За какви традиционни ценности говорим? За каква държавност? За каква европейска солидарност? Пепел и плява. Тоест, притвореност, цинизъм, егоизъм и лицемерие...

Стоян Николов-Торлака

Статията е публикувана в сайта OffNews