Младостта си е младост, сиренето е с пари

Седим си с Гини, сипали сме си по едно пиенье, нарязали сме си салатка, нали вече се води пролет и на пазара са изкарали пластмасовите домати. Младоженци сме, няма как требва да прекарваме вечерите заедно. Мене ми се оди на кръчме с приятели, все пустиняци и пияници, ама човек се налага и отговорностите си да изпълнява. Гини рече:

–          Хайде, наздраве, съпруже!

–          Наздраве… – събирам сили, – Гини!

–          Искаш ли да пуснем телевизора – чух след „дзън“. Аз се чудя как да я прикоткам да ми даде половината акции на енергоразпределителното, нали енергоразпределителното е нейно, щото там, капитал притежавала, пък срещи с Б.Б., пък чешките инвеститори искали някакви неустойки, пък…. пък…, а тя, видиш ли, ми говори за новините. Но акции на мое име няма, та трябва да се съобразявам и да се снишавам.

–          Както ти е угодно, Гини.

Гини пуска новините. На секундата, тя е акуратна, няма спор в това, само някой да е посмял да каже нещо напреки и веднага му скачам на гърлото. Гини никога не е крала няколко милиарда от българския народ. Подобно на Георгиус, подобно на Б.Б, подобно на Цеко и Дидо, подобно на хиляди знайни и незнайни честни труженици. Та, акуратната Гини пуска новините, да не сменям темата, че нали е богоугодно да си следим мисълта.

И какво да видим!? Гини си изпусна вилицата, както си беше набола пластмасовия домат, покрит с настърган пармезан, съдържащ обилно количество палмово масло. Някаква си там кметица на не знам си кой район в Софията я били хванали с подкуп. Държали я няколко часа насред столицата с белезници на гърба, предварително били викнали всичките ни независими медии, за да снимат акцията, чували с банкноти вадили на тротоара и направо на място броили купюрите… Страшна работа. Гледаш и се чудиш в Буркина Фасо ли си или в Европейския съюз. И моята вилица изтропа по чинията от истински порцелан, ние с Гини не правим компромиси, само от такива се храним, пък се хванах за чашата.

Е, не било много сигурно, че точно тази служба може да извършва такива действия. Никой не разбрал и кой е толкова голям идиот, че да кара чували с пари по багажниците на превозните си средства, защо трябва всички служители в администрацията на една община да бъдат държани цял ден, без да могат да се изпикаят, пък камо ли да излязат да се нахранят, ама бях чул някъде, че въпросната кметица бъркала в очите на ония горе, защото пречела подопечната ѝ община да бъде циментирана и застроена в разрез с там де що има закон и правило.

С Гини наистина се притеснихме. Можеше и ние да изядем дървото. Особено при положение, че кметицата беше доста, меко казано, по-законосъобразна от нас и благородната ни приватизационна инициатива. Сконфузването ни обаче продължи не повече от миг.

–          Няма да ям тия домати! – бутна чинията тя, а аз си сипах нова чаша и я шибнах на екс. – Тая да се оправя като ѝ е толкова акълът и не знае как, кога, с кого! Излизаме на ресторант. Трюфелите и Дом Периньона не могат да бъдат загърбени заради някакви си принципи!

Какво можех да кажа? Чакам да ми прехвърли някоя акция от енергоразпределителя, после си знам…