ВЛАК ЗА НИКЪДЕ

Качвам се вчера на влак. Навън пролет, вътре – парното го докарва на либийско лято. Нищо, свикнали сме. Сядам в едно купе, след като учтиво съм поздравил тримата му разгърдени, зачервени обитатели и съм попитал за свободно място.

Една жена на около четиресет, наборка, но изглеждаща значително по-млада от мен, най-малкото поради това, че е представителка на „противоположния пол“, боядисала си е посребрените кичури в гарвановочерно, не е брадясала и някак е пропуснала да влезе в зимна телесна форма. Другите двама са представители на междугалактическия БДЖ пътник. Мъж и жена, явно семейство (съдейки по картечните откоси мъдрост, която тя сипе върху него, без да си поеме въздух). Със сигурност в следпенсионна възраст, Ако е доверим на поведението и най-вече на старателно поддържаното им, вехто облекло.

Той упорито се опитва да се съсредоточи върху кръстословицата, която е поставил на минималистичното подобие на масичка под прозореца в купето. Вече се здрачава, а оная не спира да му опява, че веднъж в годината ходели в София при децата и внуците, че са забравили да вземат още няколко буркана, че, че, че…

Човекът държи химикала с треперещи пръсти на милиметри над кръстословицата и пуфти от време на време, като й мята коси погледи с тайната надежда да я накара да млъкне и да го остави да се съсредоточи. Лелката обаче си ломоти здравата, а неусетно е минал половин час, откакто съм се качил. Наборката не издържа на какофонията, става, взема си солидната дамска чанта, палтото от кафява кожа и напуска купето, изръмжавайки нещо като „Сбогом, дано горите в ада!“; поне така съдя от тона й, иначе и думичка не й разбрах. Не разбрах и какво сме й направили ние с чичката, за да заслужим такова неприязнено отношение, но това е друга тема.

Набързо забравих за наборката и пренебрежителното й отношение. Кой знае какви лични проблеми си има, та да е толкова лесно избухлива. Отново се опитах да игнорирам неспиращото дърдорене на възрастната жена и внимателно протегнах врат към кръстословицата. Винаги съм бил любител на тази заигравка. Особено, когато имам време за убиване, а БДЖ е идеалното място за това, съгласете се с мен.

Всичко беше попълнено, ако изключим четирите празни квадратчета, разположени точно в средата. Водоравно, хоризонтално, както искате го наречете. Три празни, след тях К, У, Р, О и накрая още едно празно. Липсващите не се засичаха с нито една дума, а още по-голямата беда беше, че заради растоянието помежду ни не можех да видя условието на загадката, колкото и да напрягах зрението си.

Тъкмо се опитвах да се абстрахирам от безкрайната тирада на жената, която вече едва си вземаше дъх и гласът й често преминаваше в кресчендо, когато чичото изръмжа под мустак и, без да казва и дума, се пресегна към празното място до себе си, сграбчи старателно поставения там каскет си и удари с него по масичката така, че вестникът с кръстословицата направи колеблив опит да полети, но в крайна сметка се прислони току пред краката ми.

Айде, стига съм я наричал „лелка“, бабката млъкна на момента и инстинктивно се сви в ъгъла, а аз машинално се наведох и подадох вестника към човека с химикала, като междувременно не пропуснах да метна едно око върху условието на липсващата дума. Той го взе и ми кимна в знак на благодарност с малко крива усмивка.

След това всеки пое по собствените си задачи, макар и да не мърдахме от местата си. Бабката седеше на тръни, навита като пружинка и само чакаше да намери и най-малкия повод, за да премине в контраофанзива, мъжът й невъзмутимо се залепи на прозореца, взирайки се в четирите липсващи букви, макар и мракът да се сгъстяваше, а в купето ни (о, какъв шок!) да нямаше осветление. Аз пък, от своя страна, за собствен ужас не се сещах за нищичко, което да пасва. „Служител на закона“ с осем букви. Първите три празни, после К, У, Р, О и още една празна…

Когато жената най-после беше млъкнала, осигурявайки блаженство на сетивата ни, бяхме бая напреднали с пътя и ми оставаха петнайсетина минути до крайната гара. Нищичко обаче не ми хрумна в главата, колкото и да си напрягах заврелия от жегата в купето мозък.

В крайна сметка нарамих раницата, поздравих, със сигурност по-учтиво от наборката преди малко, и хукнах да паля цигара преди поредната смяна на влак. Обаче често се случва и това. Проблясък, когато най не очаквах. Забързах по калния перон, за да не изпусна влака, от който бях слязъл, и трескаво потропах на прозореца на купето, в което се потях до преди минута.

–          Реших я, младежо! – за моя най-голяма изненада чичката отвори прозореца и се развика с триумфално изражение, размахвайки в едната си ръка вестника, а в другата – каскета.

–          Про… – подхванах аз, но локомотивът забумка тежко и тромаво отнесе влака, заедно с думите ми.

Чичката пак изпусна вестника си и, след поредния плах опит да полети, той пльосна на калния перон в краката ми. Наведох се и го вдигнах. Извадих химикал от вътрешния си джоб и понечих да довърша думата, но внезапно духна леден вятър и сякаш прогони от главата ми всичката жега, дето беше насъбрал мозъкът ми в купето.

„Няма смисъл. Няма как да е това верният отговор“, заключих, докато палех цигара. Смачках вестника и го метнах в най-близкото кошче.

Снимка: „Служител на закона“ с осем букви. Булфото ©

---

Текстът е публикуван в Биволъ.