(НЕ)ИЗТРЕБИМИ ОБРАЗИ
- Детайли
- Категория: Публицистика
- Публикувана на Понеделник, 27 Януари 2020 11:19
Оня ден, в петък, бях на премиерата на „Северозапад. Неизтребими образи“ в култовото за по-кореняците софиянци кино „Влайкова“. Филм на Константин Занков, гарниран с размислите на Любо Канов и още няколко северозападни сътвера.
Ако ви се гледа нещо лекичко и фриволно, хич не си правете труда да присъствате на някое от следващите излъчвания на „Северозапад. Неизтребими образи“. Гледайте си вечерта на Северозапада в предаванията на новия месия и готово.
За всеки незапознат с реалността филмът може изглежда преекспониран и преднамерено вменяващ тягостно чувство. Е, мога да ви кажа, че не е. Ама хич. Много си е реалистичен даже. Особено, ако познаваш процесите и действителността там и си забравил да си сложиш розовите очила.
Друг е въпросът, че оставя горчив вкус в устата, но няма проблем. Хората в Северозапада живеят достатъчно дълго в СеверозапАДА, за да са свикнали да приемат съдбата си с едно специфично, мрачно и често стряскащо околните чувство за автоирония. Това е нещо трудноразбираемо за околните, но пък си е много ефективна психотерапия, ако съдим по това, че в оная част на страната все още има оцелели.
Като слушаш разсъжденията на хората, които участват във филма, като гледаш кадрите и слушаш нагнетяващия тъга музикален съпровод, можеш да се почувстваш почти в Северозапада, дори без да ти се налага да минеш физически през всички изкъртени пътища, запустели села, срутени сгради, буренясали полета и изсечени гори. Между другото, искам да отворя една скоба, макар и с риск да излезе, че съм пристрастен. „Неизтребимите образи“ са подбрани изключително подходящо. Представителна извадка, както би казал някой специалист от социологическа агенция, преди да ви напълни главите с добре платени от тая или оная партия измишльотини.
Имаме „приоданци“ (в Северозапада така се наричат хора, които не са местни, но са се заселили в тяхното населено място; няма никакъв пейоративен контекст. Просто информативен), имаме местни на преклонна възраст, местни в силата си, местни, които животът е отвял нанякъде, местни дървени философи, имаме даже приятно изненадващ с адекватността и трезвата си мисъл представител на клира.
Да не разказвам повече, че филмите са за гледане, а не да си дрънкаме празни приказки. Северозападният човек остава със смесени чувства, когато види финалните надписи, защото хем няма как да се зарадваш на видяното, хем няма как да кажеш и думичка против всичко, което е заложено като послание. Действителността. Груба, брутална, такава, каквато е. И точно в тоя момент, когато нямаш търпение да приключи официалната част и да пиеш по едно вино със създателите на филма и да си размените по няколко думи, се появява ТОЙ.
Северозападът не е изключение. Там живеят хора като всички останали. Но, ТОЙ ти показва една от причините цяла България, а и целият свят да създават впечатление на един психодиспансер, от който извънземните предпочитат да стоят далеч. Докато екипът на филма приема заслужените поздравления на препълнената уютна зала в кино „Влайкова“, нашият тенец си пробива път с лакти и започва да размахва пръст назидателно. Ментално ТОЙ е спрял някъде покрай времето на другарските съдилища.
Хората спират да ръкопляскат, екипът гледа с търпение. Не им е за първи път, знаят какво ги чака, макар и да не прикриват досадата в очите си. ТОЙ има истеричен глас, размахва пръст, мята слюнка, докато громи световната конспирация и тропа с крак, обяснявайки, че е от Видин и евреите са виновни за това, че синагогата, прекрасната сграда на синагогата, се е превърнала в изтърбушена, зловеща развалина през десетилетията от средата на ХХ век насам. Евреите. Американците. Сорос. НАТО. Кемтрейлс. Верблюдите. Норвежците. Тенците. Еврогейовете. Масоните.
Сламката в окото на брата си, а не гредата в собственото си око. Побързах да търся нещо с повече спиртно съдържание. Виното нямаше да ми е достатъчно.
---
Текстът е публикуван в сайта Биволъ.