АЛО, МОНИ

Както съм навикнал напоследък, тази сутрин тръгвам си с джипа от Банкя, за да раздавам с пълни шепи стабилност из подопечната ми държава. Настроението е приповдигнато. Както обикновено. Спирам тук-таме, заговаряме се с трудовите хора в градчета, паланки и села. Пиарката ми подава реплики. Понякога има попадения но, признавам си, често се случва строго да я скастря. Като истински човек от народа не ми трябват прехвалените университетски тинтири-минтири. Знам как да вляза под кожата на хората.

Питам всеки, независимо дали е на шест или на шейсет и шест: „Как си наборе?“. Работи. Заговорим се, тоест, аз говоря, той само пристъпва от крак на крак и повтаря в недоумение „Да“, когато го информирам, че с каквото и впечатление да е останал, всъщност взема 1 500 лева заплата на месец и живее в една просперираща райска страна, в която вече се връщат на тумби стотици хиляди, ако не и милиони емигранти, които случайно са си въобразили, че трябва да оставят семейство и дом, за да търсят препитание в държавите от тъпия Шенген, от който всъщност нямаме никаква нужда.

Обаче не е само народът. Един държавник, искащ името му да остане в историята, какъвто несъмнено съм аз, трябва да мисли по-провиденчески. Ето ви прост пример, за да осмислите какво се опитвам да ви кажа. Например медиите не са шега работа. Ако искаш стабилност и работа, работа, работа, и тях трябва да информираш по правилния начин. Не, че се хваля, ама отдавна си го мога. Правя го с лекота. На крехките, влюбени в колосалната ми осанка репортьорки, давам да ми пипнат железните бицепси. На разни разхайтени тъпаци, дето са се объркали, че не аз казвам какви въпроси да ми се задават, а, видиш ли, те сами можели да решават да ме питат за неща, дето и аз не ги разбирам, а само знам колко ми е бакшиша от проекта, им затварям устите. Лесно е. Обикновено използвам два подхода. Или ги контрирам с нещо от сорта на: „А що не ме питате колко магистрали съм построил, колко инвестиции чакаме в автомобилостроенето?“, или, ако ми е писнàло яката на малтретирания от комунистическия режим дедов, просто се смръщвам, навеждам глава на една страна и си тръгвам от пресконференцията с едно „Благодаря ви“, което звучи по-заканително и от Марлон Брандо в „Кръстника“.

И за логистиката мисля, нямайте никакво съмнение в това. Професионалните шофьори също трябва да се почувстват като хора, нали сме държава на кръстопът? Всякакви легални и не толкова легални стоки минават оттук.

Освен това напоследък толкова обикалям с тоя джип, за да покажа пред услужливата камера на скромния ми екип какъв народен човек съм, че понякога си мисля, че даже и със Симеон Идакиев съм колега. „Един мъж, една камера“, сещате ли се? Както си шофирам джипа по това, с което разполагаме като автомагистрала „Хемус“, отварям джама и облягам лакът, та като се разминавам с безкрайната върволица ТИР-ове, да е достатъчно да помахам с ръка, да шибна мимоходом едно темане, да подвикна „Ии гюнлер!“ и да си осигуря стабилност и откъм страната на Ердоган ефенди.

Та, всичко си върви окей, няма какво да ме мислите. Докато завърша гореспоменатата магистрала „Хемус“, няма никакви изгледи някой да ми наруши стабилността. Съдейки по това, което е построено дотук за близо половин век усърдна работа, докъм 2050-а ще ми гледате благородната физиономия по всички телевизори на Територията.

Обаче да не се отплесвам, че бях тръгнал да ви докажа за енти път, че лошият човешки материал си е лош човешки материал и може само да клати стабилността. Не ми стигат разправиите покрай местните избори, където даже и без Цветанов успях да убедя хиляди живи и не чак дотам живи гласоподаватели чрез индиректни похвати, че са фенове на политическата ми партия, а сега и трябва да се обяснявам за някакъв чакъл. За дюните аз виновен. За цимента, лифтовете и пожарите по планините пак аз виновен. Ама чак за чакъла… Няма да ви лъжа, беше ми причерняло, докато карах джипа. Предварително предупредих пиарката да си мълчи, затворих прозореца и нито един югоизточен съсед зад тираджийски волан не поздравих, пък камо ли да спирам по пътя, за да си побъбря с наборите. То и без това е опасно да се кара по това, с което разполагаме като магистрала „Хемус“. Мине не мине ден и верижни катастрофи, жертви… Кофти работа, а тия тръгнали да ме занимават с някакъв си чакъл, речни корита, хабитати на не знам си какви защитени животни и растения… Пълна скука ви казвам. Няма нищо за усвояване, ама се вдигна джабала и трябва да се отзова. С джипа, пред камерата, с нахаканата походка, смръщения поглед и авторитетния изказ. Така както ме знаят всички от трите папи и Ангела, та до всяка незаконна тераса на Територията.

Много ме е яд, но събирам сили да кимна за поздрав, когато оня се качва почти пълзейки на задната седалка на джипа ми. После почвам по същество:

– Мони, не знам нула седем ли си, нула нула седем ли си, ама да си си наясно – ако още веднъж ме скарате с еколозите – не знам какво ще ви направя! – замълчавам за миг. Колкото да се насладя на пораженческата му физиономия в огледалото за обратно виждане. – Не знам „Автомагистрали“ ли сте, „Хидрострой“ ли сте, Мони-та ли сте. И, което е по-важното, не ме интересува. И Вит не ме интересува, ако трябва да сме точни. Но еколозите ме дразнят, а няма как да им затворя устата, без да съм политнекоректен. Ще се изложим пред Европата, Мони. Така че ме разбери правилно.

– Слушам!

– Ще слушаш, няма къде да ходиш! – стрелнах го с поглед в огледалото. Остарявам. Покрай очите ми са се появили паяжини от бръчки. Все пак като катедрала остарявам, макар и да съм чувал да ме наричат цървул, ама Мони трябва да си знае мястото. Така не става. Свързани фирми, свързани, но такава наглост само аз мога да си позволявам. За какви ми се мислят Мони Нула Седем, Мишо Бирата, Фидосовата, Цветанов и стотици знайни и незнайни измекяри, дето си нямат никаква представа що е то да си радетел за стабилност? – Имаш ли план или да прехвърля някой от морските ми съратници, за да ти обяснят с какви номерца трябва да излизаш, когато си се наакал публично? То няма значение дюни ли заравняваш, защитени местности ли обезлесяваш, речни корита ли изравяш. Важното е никой да не разбира, че после се вдига пушилка и отново ми се налага да обикалям страната, да се хиля на репортьорки, тираджии и протестиращи. От това страда не само стабилността, но и джобът ти, Мони. А твоят джоб е част от моя джоб, Мони. Как не можахте да се погрижите никой да не ви гледа, докато ровите за инертни материали? Даже ви снимали, сигнали подали, по телевизиите ви показали… Закротете се за няколко седмици, за да се спре с общественото напрежение, че тия еколози са готови да скочат до тавана за някакво си там земеродно рибарче, пък камо ли за цяло изровено речно корито. После си действайте пак, само че по-предпазливо, че иначе ще се наложи да измисля някакъв нов скандал, за да отклоня вниманието. Това с първия болничен ден за сметка на служителя свърши перфектна работа, но сега и други кьорфишеци трябва да мятам на народонаселението, не ми е едно на главата. Така че стига сте чоплили тоя чакъл. Вит си е бил тук преди хиляди години, ще си остане и след нас, Мони. И след еколозите ще остане. Снишете се да утихне данданията и след някой ден ще ровичкате чакъл пак. Глобяваме областната управителка, ще уволним две-три дребни риби и всичко ще се кротне. Пък после вие си знаете как да помагате за стабилността на партийните каси, няма какво да ви уча.

– Слушам! – опита се да прикрие вибратото в гласа си Мони от задната седалка. – Ще направя всичко както казахте, но не съм Мони. Аз съм…

– Не ми пука кой си, наборе! – спрях джипа до една полянка. – Мони, „Автомагистрали“, „Хидрострой“, все ми е тая! Усвояваме, поддържаме стабилността. Слизай, че ме чака работа, работа, работа.

---

Статията е публикувана в Биволъ.