ВАКСИНИРАНО МИ Е, СЪБИ!

Тия празници определено ще ги запомня. Такова нещо нито ми се е случвало, нито съм подозирал, че е възможно да ми се случи. Нека първо се представя набързо. Съби, 72-годишен самотен пенсионер, със 45 години стаж в колбасарския бранш.

Отивам вчера да дебна доставката на кренвирши. Някой би попитал как може да съм работил сума ти петилетки по саламджийските цехове и въпреки това да търся кренвирши, но отговорът е много прост – вярвам, че за всичките тия години съм придобил имунитет към де що има „е“-та и други знайни и незнайни съставки на ситно мляната соя.

Все пак иде Нова година, а аз още по Коледа нулирах пенсията (320 лева) и щедрите добавки от премиера. Ама, празници са, трябва да сложа нещо на самотната си маса, та взех трийсет лева заем от комшията Христо. Той е от богатите пенсионери – дава стария си апартамент в Кючука под наем на някакви строители, помачета от родопските села.

И та, бях започнал да ви разправям, че седя на кръстовището до магазина и чакам да дойде бусът с кренвиршите, майна. Що си губя времето, ще питате. Нищо не си губя. Вече ви казах, че съм самотен, вирусът отнесе бабата още пролетта, а аз го изкарах на крак, да му се не види. По-добре да беше завлякъл и мене, за да не се мъча, ама айде. Не ми се висеше сам вкъщи, още повече, че по всички телевизии дават „Сам вкъщи“, а пък и в Пловдив зимата не е студена, та рекох да почакам навън. Тъкмо ще съм сигурен, че ще си набавя пресни кренвирши за новогодишната трапеза. Иначе няма гаранция. Ако знаете колко само са такива като мен… Самотни, бедни пенсионери, които си броят стотинките и търсят промоции по магазините. Случвало се е дори да се посдърпаме на някоя опашка.

Но сега съм сам. Явно ще ми провърви. Ето го, бусът идва. Отпред и отзад го провождат някакви коли със сини буркани на покривите, но не обръщам внимание. В нашата страна отдавна сме свикнали да се случват странни неща. Бусът намалява на кръстовището и аз изтичвам към него, подпирайки се на бастуна, за да питам шофьора кара ли пресни кренвирши. Имаме си приказка. Досаждам му почти всеки път, когато зарежда.

Подвиквам отдалече „Имате ли кренвирши, майна?“, размахвайки ръце. За най-голямо мое учудване двете коли с бурканите на покривите внезапно спират, от тях изскачат едни бабаити с униформи, сграбчват ме под мишниците, без да дават каквито и да било обяснения и ме отнасят до тротоара. Докато се усетя, съм обграден от камери, микрофони и светкавици. Някакви жени се надпреварват да се блъскат и да ми крещят нещо в лицето. Добре, че са яките момчета, за да ги удържат да не ме смажат.

Като насън ми е, ама се стряскам още повече, когато отнякъде се появява и премиерът. Дръжките на микрофони и камери му правят почетен шпалир, за да стигне до мен. И здравеняците с униформите се отдръпват да му направят място. Той ме поглежда за миг смръщено, после поставя голямата си лапа на рамото ми, от което капачките на коленете ми почти се превръщат в сол. Леко ме повдига за врата, за да се изпъча и почва едно снимане… Тия репортери едва не ме заслепяват. Първо си помислям, че се разиграва някаква томбола и най-сетне в живота си ще спечеля нещо, но думите на премиера ме убеждават, че не съм прав:

–        Ето, всички можете да видите, че народът няма търпение да се ваксинира. Човекът едва ходи, но тича да ни пресрещне и да се имунизира пръв. Това се казва буден гражданин! Имаме нужда от такива, че много тулупи се навъдиха.

–        Ама аз… Не за ваксина… За кренвирши дойдох… – поглеждам буса, за да се уверя, че не съм се объркал. Не, никакви ваксини. Брандиран е с логото на марка колбаси.

–        Хаха! – тупва ме приятелски по рамото премиерът така, че почти ми изкарва въздуха – Виждате ли? Бай…

–        Съби… – едва събирам сили да промълвя.

–        Бай Съби не само е съвестен гражданин, но и е запазил чувството си за хумор до дълбоки старини. Вика на ваксините кренвирши. Хаха! – идва ми да му обясня, че всъщност не съм чак толкова дърт, но като повечето набори изглеждам амортизиран заради тежкия живот и немотията, ама вече нямам сили да говоря – Айде, кво чакаме? Ваксинирайте бай Съби! Заслужи си го с упоритост и предприемчивост, с каквито са били известни българите по цял свят в миналото. Това изречение ми се получи отлично! Мисирки, да си го запишете и да го включите в репортажите, ясно ли е?

Аз обаче нямам време да мисля за репортажи. Отнякъде изскача медицинска сестра, пред която момчетата с униформите изглеждат като хилави лапета, замята ми вехтата канадка на тротоара, разкъсва копчетата на ризата ми чак до пъпа и преди да се усетя, забива иглата в рамото ми. Всички медии пак снимат, а аз почти губя съзнание. Не от болка, просто имам фобия от инжекции.

Когато все пак се свестявам, отново съм сам на тротоара, а от премиера, мисирките, колите с бурканите на покрива и буса няма ни вест, ни кост. Въртя се известно време и се почесвам по врата, после вдигам рамене (болката от инжекцията е единственият спомен от случилото се), навеждам се за канадката, привеждам ризата си в прилично състояние, доколкото е възможно, и тръгвам към дома.

Съседите обаче ме чакат пред входа. Нали и те като мен няма какво да правят, та висят по цял ден на терасите. Видели данданията и започват да ме разпитват. Някой ми подава чаша ракия, друга ръка държи под носа ми чиния царска туршия. Отпивам юнашка глътка, преди да се замисля, че по телевизията май казаха, че след ваксиниране не бива да се пие. „Какво пък толкова!?“ – помислям си, преди да отпия пак. И без това ваксината ми е аванта, ако хване – хване. Сега съм звездата на входа.

---

Текстът е публикуван в сайта Биволъ.