“Нова Европа" (Дунав мост 2) през призмата на арчарските предприемачи

Нещо съм се замислил да врътим некъв бизнес, да го еба. Нищо че по телевизоро казаа (у наше село кво се чуе по телевизоро, значи е истина и точка! Така си е йоще от коги новините ги водеше чичко Филипов), че през последните неколко години фалирали или минали у сивио сектор ебем ти фирми. На мене ми е през дедовио. И ше ви каам що. Що идеята ми е проста и гениална. Я нема да регистрирам фирма. Демек, нема да чекам да фалирам, та да минем у сивио сектор. Направо си улатам у ньего като песница у гнила тиква и ич нема да се бавим.

Да си признаам, бизнес плано ми мое да е гениален, ама ич не е оригинален, да сте наясно. Заимствал съм го, така да се кае. Заеби тва, не е важно. Що са го измислили плъни професионалисти, така че, надам се, ше почнем да печелим на моменто. И инвестиции не требват чък па толко. Неколко кофи студена вода, другото е просто ентусиазъм, дисцилина и постоянство от моя стръна.
Верно, проекто ми си има и недотатъце, признавам. Сезонен е. Мое само зимаска да се реализира, маменцето му начубръстено да ебем аз! Ли обаче народо е казал “День година рани”, та кво толко!?
Па и мене ми не требва кой знаа кво, да ви каам. Отръсим джанарките доле до слого с Ваньо Кривио, турим ги у бадънье! Оберем лозето горе нади мандрата, смачкам у цинковото корито и айде у бурето! Минем през овошките, къде едно време беа на ТКЗС-то, а съга са си лично мои, ама никой не знаа и те ти йоще три-четиристотин кила сливи! Сберем неко лев отук-отам и изкарам едно двеста и педесе кила рикиа, ич да не е! Извадим си компире, неко доматец откинем, боб си насадим, бечо квичи изподи къщата, що знаа, че Коледа наближава, неколко ягнета, неколко ярета... Турам сичко у бурканье и съм готов за зимаска. Летото се еде кво се намери, но се знаа.
Така, кък съм го сметал, мене ми требва суха пара за десет чифта чорапе, три чифта гащи и една официална карирана ризка годишно. Другото фръчи само за леб и цигари, да еба тоа тутун, да еба сгръчен... И дръва си краднем неколко кубика от гората да се топлим, нема да ме мислите. А, и крушки за осветленеето купувам, забраих. Ток и вода - кво се спогодиме тука с наште ора. Они и двамата инкасаторе живеат през две къщи от назе... Що съшнус са един човек, наел се с млого отговорности... Та мисълта ми беше, че нема кво да се прибивам от работа - и с манко ше минем.
Те и кък ми дойде идеята за тва да се префрълим от графата “трайно изфрълен от борсата порди недъгавус” у таа “я имам фирма, с мене не мое да се приказва вече”.
---
Вчера сме пошли с Ристо Глую да ставаме доброволци. Запиаме се у хоремаго и глеаме по новините, че по Видинско праат диги ората, да ги не отнесе барата. Но и при назе вали, ама одънък билото, у Сръбето, явно мамата си гняса. Но се издавил свет народ, залело камара работи, мани, мани... И тва све иде по Дунаво накъде назе...
- А да палнеме колата и да идеме да помогнеме на ората! - цепи се Ристо колко има сила. Ли си е глуй, не чуа другите, ама не чуа и ньего си. - Но ше доа таа вода по Дунаво, ше нги издави и стока, и све. Рипаме на камионо и айде у пойето!
Млого благороден е бил винагиж, таа жената. Они го биат сека вечер у кръчмата, он само повтара “Извинявай”. Кво се извиняваш бе, че са му омалели ръцете да ти маа шамари ли!? Кък и да е...
Я си викам “Що па да не помогнеме на ората? Гъзо ми се залепи за тоа стол! Само пием и праим вересии. Айде да се поразкръшиме манко. Па и свет да видим...”
Поидоаме. Он каза, че ше зареди бензин и ше черпи яденье и пиенье и те така те.
---
Додек наближиме Видин тоа ме съсипа, я ви каам. Ли е глуй, кък мислим, че ви споделих вече, надул тва сръбско по касетофоньо колко мое и, мани тва, пее с цело гръло. Мене ме заболе глава, нема да ви лъжем. Нищо че сръбската музика ми е по-мила от кладенчова вода. Колата (он му вика ”камионо“, ама си е Москвич дванаеска) се тресе от децибелете. Не се живее... И изеднъж! Ристо млъкна като мрътвец, пресегна се и изкючи касетофоньо. Ебахти кефо!
---
- Те тва видиш ли го те? - изока он, ама пак се тръпи, не е като да се надвиква с радиото. Развали ми икиндията тоа зеяч.
Погледнах на десно, накъде сочеше. Манко преди назе некви къщи почват, па пъто слаза у ниското, а они манко така на брег остават... Интересни къщи, да ви каам. Големи, с конь да тръчаш из них, ама иначе неизмазани. С едни лъскави блиндирани врати за по две ияди лева барем, пласмасова дограма натурали, а отвънка дечоро гол, само по едни омазани гащи, и ръшнье из калнио двор заедно с кокошките.
Я гледах къде къщите додек се слекохме по целио не млого стръмен, ама бая длъг склонь, па реко:
- Кое да видим бе, ръньо?
- Забелеза ли, че само вратите нги струват колко ти си изкарал откво си плънолетен!?
- Ше заврътим волано и ше се фрълиме у шибликите, ей, изклесяк! Нема да се ебаваш с мене! - знаех обаче, че Глую е прав, та донадих. - Е, кво? Откъде изкарват парици тия... Кое е тва село, бе?
- Арчар, баце! - изруча пак Ристо. И москвичо умре.
---
Но не е да каеш да е загинал на место, що ли знааш една дванаеска колко тегне? Кък си се беаме зафиркали чък до центъро стигнааме. Ама те. Двигатело отказа.
Изрипиаме ние йозвътре - накладки, свещи, масло, вода, кво се сетиш провериаме. Ама се оглеждаме, ли си наясно, че у чуждо село и керемидите биат. Па камо ли у северозападно село...
Постепенно (за една цигара време), се сбраа барем шеесе човека. Но Арчар село е у пойето, не е като наще, забити на майната си гъзина у Балканьо, секо с по една шака народ. Има си ора, сакам да каам. Един ръшнье у двигатело, друг опраа клемите на акумулатуру, трети бръника из жилото на съединитело. Па отсрани седи един голем циганин, къде сто и четиресе литра барем. Пуши и се подхилква поди Панайот-хитовски мустак.
- Кажи бе, Рангеле, къв е проблемо!? - емна го един от наште помошници, коги се задъъна да виси изотдоле и да дири нещо дали се е преебало по полуоската.
- Те го те... - Рангел пипна нещо (не разбрах баш кво), отвръте-завръте с една ръка и готово!
Коги Ристо пална “камионо”, он се форсира като ебем ти болидо. Маанааме им на орицата за “благодарим” и айде къде Видин да праиме диги, да им го спущим и на сон шон жмоно.
---
- Добри ора... Глеи кви пичове излезнаа! - викам я, додек йоще маам като изоглавен през джамо.
- Човек е добър понекогиж, друг път е чис плътеник - закючи философски Ристо. - Ти знааш ли от кви пари си купуват горе у маалата тиа врати и дограми?
- Знам я... Нищо не знам. За пръв път минувам оттука...
И Ристо Глую заразказва...
---

- Тоа баир покрай маалата го виде. Барем триста метра е длъг, с постоянен наклонь. Не е млого стръмен, ама от кво отвориха Дунав мос 2 и ТИР-овете минуват оттука те зимаска, требва да ти каам, че тоа баир е станал златна мина за тиа, дека живеат покрай ньего. Щом падне снежец, они цела нош го поливат с вода и утъпкват, та да замръзне. Но като стъкло стане, що ли го виде, че е на сенкя склоно. И коги мине натоварен ТИР, къде иде от Западо, танцува на ледо кък Мая Плисецкая...
- Она балерина беше лаасе...
- Не ме прекъсви! Ората като не са свикнали на пъто и мислат, че тука мое да издрапат лекечко, нема грижи. А па они са ТИР-аджии, виждали са све на свет... Ама не са виждали пръзалкя на шосе напраена... А и тоа склон е северен... Коги натиснат газта, та да издрапат плавно по ньего, а навам, а натам, а у шанецо! И тогива идат бащевете на те тиа, дека ги гледаше, че ринят из калищацете. ”Кво стана!?“; “Леле, кво ше праиме?”; “Де дай да помогнеме”... Носат лопатите и фръгат песък и сол поди точилата, та пушилкя се дига. Бутат ТИР-овете... Коги се наложи целата маала се наемват. И накраю шефиоро доволен, че се е отръвал леко, па они обикаят за неко лев. И отнасат, да ти каем... Ли виеш, но не са вратите и дограмите само. Е одънък на един баир са си напраили ебати луксозното гробище. Не, че нещо, що на мене ми е през ую дека ше ме сгрибат, ама са фрълили свет пари... Но е мрамор, но са гробници, но е бронз, бакъ, месинг... Они тука преди и от иманярство млого изкарваа...
---
Бизнесмено требва да си обязди идеата, я така знам. Затва, като чух за длъгио баир със северно изложенее и рекох да поивам и я. И баиро поди наща къща е барем триста метра и със северно изложенее. Верно, йозгоре нади ньего сме само пет къщи, у них све бабичкор живее и нема кък да изкарам неко лев от них, най-млого да си изпотрошат краката у лизгавицата зимаска. Ама поне кмето като минува на обиколка ше му се физга джипо, та ше му извивам ръките недъгави.
- Ако сакаш да не поивам, пак ме запиши у програмата за временнята заетус! - ше каам я и живото ми изново ше се нареди...