Властелинът на бойчиновската гара

Ако някой е пътувал от Монтана или Берковица за където и да било, знае, че няма по-досадно занимание от чакането на гарата в Бойчиновци. То е почти неизбежно, но за сметка на това обикновено доста продължително. Тъкмо си тръгнал от изходната си точка и слизаш, пушиш нервно на перона, оглеждайки се през десет секунди, да не би пък да вземе да дойде скапаният влак, който ще те отведе поне до Мездра. Където пак може да ти се наложи да почакаш, зависи.
Точно за подобен скучноват престой се бях подготвил и аз, когато се натоварих заедно с раницата и отегчената си физиономия на каубойския трен в един от първите топли дни за годината. Не стига другото, а и любимата ми зима май свършваше, та наистина очаквах с изключителна досада тътрузенето до Бойчиновци и монотонния престой, разнообразяван само от една изненадващо красива в архитектурно отношение сграда, вече полуразрушена, но поради някаква причина издигната точно срещу гарата преди около век (на окомер).

Добре, ама тоя път на бойчиновската гара имаше изненада. За мен приятна, за повечето хора наоколо не толкова. Тя беше материализирана под формата на около сто и двайсе литров червендалест служител на Български държавни железници, който ходеше наперен като че ли притежаваше същите тези Български държавни железници и очевидно много се гордееше със завития си мустак и прясно изгладената униформа.

Има такива хора, които не могат да поберат в определението „комуникативни“ дори и малешката* на левия си крак. Въпросният господин с лекота би надскочил всеки от тях. Ще се опитам да предам думите му дословно, но едва ли ще успея, речниковият ми запас не е толкова богат, признавам си без бой. Освен това не става въпрос за диалог, а за… полилог може би, защото пичът (когото незнайно защо заподозрях, че е началник гара, но дори и да не съм прав, със сигурност беше неформалният доминатор в този трудов колектив) стреляше неуморно реплики във всички посоки, все едно беше главен герой в някой уестърн, където, притиснат в saloon-a, се отбраняваше чрез яростни залпове на 360 градуса.

Още не бях слязъл от електричката, когато го чух гърлено да обяснява на някого:

- Требва да каеш на жена ти, че сега му е времето да насади арпаджико. Ако чека още некоа недя, сичко замина и ше ми едете… нали се сещаш, да не прикаам глупости пред ората. Поне лехите напраихте ли?

- Немаше коги, не сме още… - събеседникът му, сух чичка с едът нос и побелял перчем, беше на минимум двайсет метра от него и очевидно не държеше да бъде част от разговора, но нямаше и смелост да се дистанцира.

- Не е имало коги! – разсмя се нашият човек и мушна палката под мишницата си – Нали сте си цел ден дом, кво праите толко? И сте на години, не вервам да не слазаш от ньеа, та да ви не стига времето. Дечоро ви порасте, бега по чужбина, вие един арпаджик немате време да насадите.

Другият постоя малко, пък после нерешително заситни към ъгъла и се скри зад сградата. „НерАзбран народ, ей!“, прошепна така, че да го чуят околните, мустакатият шегаджия и моментално прехвърли височайшето си внимание върху друг обект.

- Славке, кво стана с мъжо ти, нещо разбрах, че се е осакатил яката?

- Е, резна си дланта на циркуляро, ама му биа триесетина шева и сичко е наред. Само, дека нема да мое да я свива още неколко недии. - поредната мишена на вниманието му беше жена на средна възраст, която седеше с приятелката си на излъскана от хилядите задници и гърбове пейка.

- Така е, като си не нарежете дръва за кюмбето есента, така е! – заключи авторитетно гароначалникът – За едното нищо ше се изпоосакатите! И сега кво? Тамън иде време да се оре, да се копа, да се сади, а нашио ше лежи по гръбина цел ден и ше пъшка. Да му каеш с една ръка ако требва да дръжи мотиката, ама да се не помотва, че зимаска ше ми едете… Нали чу кво му казах преди малко на Лефтер?

- Чух, чух… - въздъхна облекчено жената, защото явно бързо беше загубила интереса на изпълнения с безкрайна мъдрост и неумолима енергия мъж.

- Бай Райкоооо! Ей, бай Райкооо! – най-неочаквано той се врътна около оста си и надигна гласище към трети коловоз, където стояха мъж на около петдесет (по приблизителни изчисления набор на говорещия) и младо момче, едва превалило средата на двайсетте. Ще, не ще, мъжът вдигна глава – Изреза ли овошките?

- Изрезах, изрезах… - по-скоро се прочете по устните му, отколкото да се чуе. Това явно не беше отговорът, който очакваше наставникът, но веднага се окопити.

- И нали знаеш, като стане плода, нема сичко на компоти да тураш. Кво падне на земята – слива, кайсия, праскова, дуд, нема значение, сичко тураш у един бадънь, буаш и захар и чекаш да ферментира, та да си имаш ракийца да си стоплиш душицата.

- Я ракия праим само гроздова… - защо ли му трябваше да отговаря на бай Райко.

- Абе, да ти ебем адетите я на тебе, да ти ебем! – сопна се не на шега нашият човек и с рязко движение си махна фуражката, пък разроши гъстата си, все още черна коса. Машинално се сетих за поговорката „Шашав човек и крътица не побелеват“. – Ти не знаеш кво е да си напраиш убава сливова ракия, да я остаиш на къде педесе и пет градуса и да видиш като омекне кво пиенье пада! Гроздова ше ми пие! Кой пие гроздова ракия бе, бай Райко. Де кажи ми кой!?

- Я. Комшията. Маалата. Целото село. – отвърна просто другият и го загледа предизвикателно в очите.

- Ти от Безденица ли беше?

- Не съм.

- А откъде?

- Нема да ти каем.

- Бре, да еба и невъзпитанио свет! – изруча под мустак мъдрецът и погледна към мен точно в момента, в който се запътвах да си изхвърля фаса в кошчето. Нямаше други хора на гарата, така че не му оставаше избор – Ей, момче! Ти къде?

Опитах се да не му отговоря, старателно загасих угарката и я пльоснах в боклука, но това съвсем не го обезкуражи:

- Добре бе, кво ти пречи да си метнеш фаса те тука те на релсите и готово? Они ше го изметат утре, нали тва им е работата? – погледнах машинално. Между релсите имаше толкова пластмасови чашки, фасове и опаковки от всякакви храни и напитки, че определено не беше метено вчера – И кво стоиш? Земи седни, виж колко свободни пейки има!

- Не обичам да седя. – отвърнах му кротко но твърдо.

- А не обичаш ти! – разклати глава той – И с таа раница голема, къде си помъкнал. Поне нея остави на пейката.

Влакът от Видин изсвири. Тръгнах към коловоза и метнах весел поглед на гароначалника. Не беше лош човек. Само че от скука ли, от месианско чувство ли държеше да помогне на целия свят. Вече бях метнал раницата си в първото купе и излязох в коридора, че ми стана задушно.

- Ненке! Кво стана ма? Разбрах, че Васил е умрел.

- И я така разбрах. – отговори спретната женица, която току-що беше слязла от същия влак.

- Е, казвах ви я като си отидоха ваште Васо и Емилия да се земете, ама ти не, та не. И он от мъка  се пропи и глей кво стана. Ше ти тегне на съвестта, да си знааш!

- Он пиеше от трети клас, зарди мене се бил пропил! – сопна се жената и понесе шарените си  найлонови сакове нанякъде.

- Да, ама се крепеше, а сега се батиса за нула време. Зарди тебе!

- Абе, ти що не земеш да си гледаш работата и да не задеваш ората като не са те питали нищо бе, полверняк!? – кресна му жената през рамо и отнесе торбите си нанякъде.

- Уфффф! – въздъхна мустакатият – Ти му приказваш право, оно съди криво! Тоа народ откАчи на све!

Влакът забоботи тромаво и ме лиши от толкова много вселенска мъдрост, събрана само в една прашинка на Всемира…

*малешка – кутре, малък пръст

Чете ли ви се още от Торлака? Заповядайте в раздел Разкази или поръчайте книгите му в нашия МАГАЗИН.