Син камик си требва за домато
- Детайли
- Категория: Разкази
- Публикувана на Вторник, 18 Април 2017 20:06
Бай Руско си го знаеме от време оно, къде се вика. Верно, явна се само за неколко изреченеа, ама още у пръва глава на „Северозападен ромянь“, коги участва заедно с половината си рода у последнио групов секс у живото на Юбица, като по тоа начин стана неволна част от откючването на процесете, дека са описани у целата трилогеа.
Имаше кви ли не нови препарате за пръсканье на домато, ама бай Руско си знааше ньеговото. Беше традиционалис у повечето отношенеа на дваесе, па камо ли на седемдесе и неколко, на колко го фащаме у конкретнио момент. Затва и верваше само на месинговата си машина за пръскянье, и она вече префрълила на попрището жизнено средата, па и очукана, се едно я е била Берковската артилереа.
Плънеше я с разтвор от син камик, къде учените ора му викат меден сулфат, пъшкаше, додек я префръли на гръбина и после кюцаше с дръжката измежду колците на доматите, додек десната ръка му се откине връз ръчката и отровно зелената отровица се изсипе до циу връз листата на домато, разпръсквана с един лек, съскащ звук през длъгата пръчка. Бай Руско беше изкарал целио си професионален живот като пазач у стопанството, ама у семката му беше заложена неистова юбоф къде земеделеето. Тва се длъжеше на факто, че родо му, Калъшете, беа приоданци у Диви дол и се беа довлекли у таа планинска дивоч от пойето, къде ората работеа земята като алтави, без мира да си дават, и се радваа на плодородеето й според усилията, къде са положили.
Он обаче се не беше замисял нади таа подробнус, просто отвътре си му идеше да бие с мотиката у планинскио камъняк и да се пробва да очовечи бедната и неплодородна почва, къде раждаше само тучна трева, та да пасе стоката, а ората да едат само месо и компире. Което означава, че, осен трева, тамошната пръст раждаше и компире. Е, айде, у добри години и кукуруз, ама тва си беше бахти урожаю.
- Дай син камик, че вече си е дошло времето за пръсканье. – рече он, още преди да е затворил отвътре вратата на магазино, юбезно стопанисван от Дзана Едноведжата срещу 250% надценка на продукцеата спрямо търговските обекти у Градо – Дават го неколко дена да закрепи да не вали, та да използвам ютре, додек се не е дигнало слънцето дзаранта, да напръскам и да ми се маане от главата и тоа зор.
- Ооо! – премери го Дзана с очи. Она знааше, че таа битка нема да е лесна, ама търговскио й инстинкт беше по-силен от сичко и немаше да се предаде току-така – Бай Руско, бай Руско, кво да праиме с вазе, я не знам… Ората у белите дръжави от барем педесе години пръскат само с квалитетни препарати, – она небрежно пшосочи къде три-четири кутии на един рафт – вие сте се утурачили у тоа син камик един път и те тва е! Син камик, та син камик! Ората по телевизоро казаа, че тва е такава смрад и отрова, че нема накъде. Зими си те тва, на кой съм го продала, секи се е родил. И е евтино, и мое да пръскаш при слънце, при дъж, коги си сакаш. Сипуваш вода колко пише на опаковката и немаш никви грижи.
- Дзано, - бай Руско беше попритворил сивите си очи, а единио крайчец на одавна побелелио му мустак притрепери за бръже. „Работата не отоди на добре“, рече си Едноведжата и се оказа права – Я само ти казах да ми дадеш един син камик. Ни съм те питал кво праат ората у белите дръжави, ни кой е доволен от таа гнус, дека ми пробутваш. Айде да си имаме уваженеето, че не знам дали ме познаваш.
- Абе, я че те познавам, познавам те, ама кък да ти дадем син камик, като немам?
- Е, така кажи ма, кво ми се пенявиш!? – бай Руско пак докачи вратата и я отвори със скръцанье – Като немаш – немаш. Що па требва да знам кво имаш? Ти сигурно и дамски превръзки имаш, ама кво ми пука, като ми не требват? Със здраве!
- Уф, що ми беше да го купувам тва? – въздъъна Дзана, коги потенциалнио клиент щукна – Тия сеянье не отбират от нищо ново и модерно. Ората ше откриат извънземен живот и они пак ше си продлъжеват да си пръскат със син камик.
Верно, не й беше лесно на Едноведжата, една просветена, даже бих казал ренесансува личнус, сред тия дивидолци със закостенели у Средновековеето разбиранеа за живото, Вселената и у часнус, за пръсканьето на домато. Още по й не беше лесно да преглътне, че беше купила десет кутии от тоа препарат по три и четиресе, а досега беше продала за цела годин само три по десет лева и работата отодеше на набутвация, оти сроко им на годнус одавна беше изтекъл.
И бай Руско си имаше грижи. Не само при Дзана, а и у другите два магазина (единио по съжителство и нелегална аптека) немаше син камик. Сега требваше да фане къде Градо и да си затрие полвин ден. Поне убаво, че рейсчето дойде баш, коги он стигна до спирката.
Бай Руско от неколко години имаше ядове с левото колено. Нещо го врътеше там и толко го болеше, че понекогиж се дигаше с виенье от сън. Отначалото се обостряше само, коги се сменуваше резко времето. Особено от топло на студено или ако завалеше дъж. Добре, ама сега беше дваесе и неколко градусе, немаше един облак на небото, а ньего пак го болеше, та не моеше да пристъпи. Беше му минувало през акъло да поръча на Братан да му напраи един бастунец, ама таа мисъл бръже изфиряса. Пойде ли да се подпира, значи жив си е заминал. Цело село щеше да разбере, че е ебати дрътофелнико кюфнал.
Добре, ама сега беше у Градо и немаше кой да го види, та бай Руско рече, че нема да се съпиня и да пъшка. Огледа се и закьопа къде едно такси. Само едно си беше, ама на нема и десет метра. А и на ньего му не требваха повече. Едно стигаше.
- Здрасте, мунче! Карай ме на пазаро! – сопна се он, като се намести с пъшканье, даже и без да погледне къде шефиоро.
- Кой пазар? – пита оня също толко урбулешката.
- Колко пазара има у тоа град, що я знам само един? – за нема и дваесе секунди ситуацеата беше стабилно тръгнала да излаза от контрол.Е, та он пазаро е на нема и двеста метра! – завръте се къде ньего бакшишо – Я да не съм си пикал на книжката, та да праим такива курсове?
- Ше ме закараш ли, или да се обадим на сино ми, къде работи у СБА-то? – оно се знаа, бай Руско лъжеше като дрът циганин.
- СБА нема от ядо години, дедко. – засме се оня, ама гласо му притрепери, оти беше нелегален, та знаа ли се.
- Сакаш ли да видиме таа работа? – бай Руско извади джиесемо си от джебецо на влънената си жилетка. Джиесем, та дрънка. Вече дванаесе години му връшеше работа. Верно, че го ползваше два-три пъти у месецо, ама се пак…
- Кажи баш къде на пазаро да те закарам. Нали сте дрътофелници, требва да имаме уваженее къде вазе. – кимна му оня и си свали слънчевите цайси – Ше ти напраим таа услуга, от мене да мине. Даже и апарато нема да включвам. Два лева даваш и тва е.
- Там, у другио край, имаше магазин… - бай Руско сбръчи чело, та да се сети – Некво жлъто, па мое и оранжево да беше отвънка. Качиш се по едни стлъби и те така.
- Кво продават у тоа магазин? – оня пак почваше да губи тръпенее.
- Кво продават!? – сопна се дрътио, без секво предупрежденее – Продават син камик, кво мое да продават!?
- Печени киселици, примерно! – одзерепи се шефиоро у бай Руско с почръвенела от яд физиономеа.
- Абе! Мунче! – плесна се по челото и още повече сбръчи очи дядката - Ти не си ли на Дзана Едноведжата сино? Захарин май беше?
- Не знам никва Едноведжа… - изпуфте оня.
- Дзана ли се дума макье ти, мунче?
- Дзана, да. – отвръна оня, като резко смени тоно.
- От Диви дол ли е?
- Е, да, она там си и живее…
- Е, значи за ньеа приказваме, а ти си Захаринчо! – триумфално заяви бай Руско – От те такъв фарфалак те помним.
- Захарин е бакя ми, я съм Ваньо.
- А, верно така беше… - дрътио пое ударо с лекота и веднъга се прегрупира – Ти кък си, кво си, що си сега? Не съм те видвал, откво беше лъгал макье си повече от една годин, че си студент, па она ти пращала пари колко мое и ти го беше натиснал яко на уруспии и на пиенье. Като гледам, малко си се осеферил, откво те би и те изгони от вазе.
- Три години, не една, си изкарах като царче… - въздъъна носталгично шефиоро и запали двигатело – На една лекцеа не отидох, само живот си живеех. Ама мина тва, сега се прекинвам, та да мом да се опълчим на предизвикателствата на живото.
- Добре праиш… Мъж си, нема да се даваш! – после бай Руско добави по-спокойно, додек колата завиваше. Ебах колко светофаре беа напраили у тоа град напоследък. Сигурно точеа парици от общинскио бюджет през некоа фирма, оти светофаре на дваесе метра на никой не требваха – И кък се прекинваш?
- За кое?
- Да се опълчиш на живото, нали така каза? – тамън пойдоа и те ти го те, на следващото кръстовище пак светофар.
- Е, борим се. – отвръна неопределено Ваньо и натисна клаксоно, та да опсува невербално некъв, дека се преустрои у неьговото платно у последнио момент.
- Абе, такси у тоа миничък град да караш, не е баш борба, кефо си праиш, а сигур доходете ти са колко на Росица Кирилова от концертни прояви…
- Кой бе!? – сопна се шефиоро и му фръли кос поглед у огледалото – Ти да не мислиш, че само тва праим?
- Е, откъде да знам, нали за тва те питам…
- Я работим със сички хотели у областта, особено с тия, дека предлагат курви и нелегален хазарт. – потегли с мръсна газ на светофаро бакшишо, та да подсили приказката си – Два-три курса на седмица и съм си връзал гащите идеално. Като им закарам един платежоспособен клиент и мое и до педесе лева да стигнем.
- И викаш, че с два-три пъти по педесе лева на недея скръпяш положението… - исумте бай Руско - Е, млад човек си, подсети ме да ти остаим нещо връз сметката. Моми обикаяш, време да се зажениш ше дойде… С такива пари дом се не стега. Побръкаате се вие, младите, по тия левове и само тва ви дай да мислите.
- Кой, бе!? – я тва го бачкам за удоволствее – Иначе си имам собствен бизнес и изкарвам даже толко, колко не мом и да поарчим. Ако ми връват така нещата, до две-три години ше се пенсионирам и ше си клатим мъдурете на Карибските острове, додек не умрем от сифилис.
- Тва ли ти е плано, Ваньо? – засме се горчиво бай Руско.
- А къв да е?
- Па да заврътиш нещо да свръшиш като ората, да се ожениш, да учуваш некое дете на таа дръжава, къде ти е дала толко много…
- Ти нормален ли си, бе!? – тука вече Ваньо шибна спирачки – Кво ми е дала дръжавата!? Имам четри кошера у вилната зона, продавам китайски чорапи и мартеници на една сергия у пазаро, къде те карам, имам четри мастер бокса цигари у мазето… Ти пушиш ли?
- Не.
- Така си и помислих! – шибна по кормилото шефиоро – Вие се вардите да не би да умрете, дрътите. Много убави цигари, сакаш ли за некой приател да купиш, па он ше ти ги плати? Два и педесе кутията, ако купиш стек, и по два и дваесе ше ти ги дадем.
- Сакам да си купим син камик и не знам къде ме врътиш! – размръда се нервно на седалката бай Руско – Заобикаляме полвината център, та да стигнеме до другио край на пазаро. Ти за откачен ли ме мислиш!? Нема да ти дадем повече от два лева за курсо, та ако ще и да напраиш трикратно околосветско пътешествее!
- О! Верно! – набръже нареди Ваньо и се засме нервно – Я от приказки се забраих. А по Диви дол ората гледат ли си земята?
- Макя! Сичко е станало пълен буедак покрай селото. Нема откъде да прескочиш, та да стигнеш до нивите. Пътеките и чръните пътища са целите у къпиняк. А и нивите вече са трънясали, цели дръвя почнаа да растат по тех…Тва е супер! – засме се на глас таксиметраджията – Ако ми намериш една такава нива, ква викаш, запущена, та знаа ли се, нема да ти зеем пари за превозо, а и до Диви дол направо ше те закарам.
- Е, я нива немам, ама други имат…
- Само ги питай за колко ше продадат два декара, я ше си я очовечим, изорем и насадим, нема грижи.
- Кво ше садиш у таа недъгава земя бе, мунче!? – земеделецо от гените на бай Руско се обади – Оно там нищо не расте като ората. Даже и компирете стават колко мъда на пръвокласник!
- Нема да ме мислиш! – спреа с таксито. Оранжевио магазин, дека фасадата му беше избледнела до жлъто, се видеше между сергиите, отрупани с джапанки, турски тениски и китайски „реплики“ на американски маратонки - Дай една нива два декара да купиме, я ше я платим, ти ше я наглеждаш, ше ти давам по некой лев и те така.
- Кво ше садиш? – повтори си въпросо бай Руско. Селскио човек е и юбопитен, и мнителен, коги става въпрос некой да купува нива у землището.
- Коноп ше садим, кво да садим? – Ваньо разтръка потни длани малко нервно – У Европата са побеснели да ползват гръстите* от конопо. Кво ли не праат от тех. От – до.
- Ааа, они не само у Европата, сички сте побеснели по конопо, а не по гръстите, а по ония цигарки, дека се сберат по пет-шес човека и ги смучат като невидвали, па си ги предават от един на друг и после одат като изчаластрени, па се хилат на глас до бога.
- Не бе, дедка, не. Я за европейски проект…
- Ебал съм ти европейскио проект! Лъжеш като циганин, ама нема да казувам на макье ти, че и без тва се тормози покрай вазе с брато ти. Кък па с нещо като ората се не зафанаате, бе!?
- Ти земи една нива, само ше одиш да я наглеждаш, друга грижа нема да имаш...
- Де мирни, Захаринчо!
- Я съм Ваньо.
- Захаринчо си! – бай Руско излезна от колата с пъшканье – Така требваше да те кръстат, оти сакаш с конопени гръсти ората да залъгваш! Лесното и благинката дириш. Мислиш, че у село не видим летоска, като се приберат за ваканцеата, кво връши младежта? Айде, олам!
- Да те закарам до село, па да ми покаеш къде са тия ниви. Па и да ми каеш къде живеат учениците, дека си попушват през летото. Мое да им услужим, знаа ли се… Нема да ти зеем пари – бакшишо съсем беше спаднал гумите. Къв тарикат беше, ако един дрътофелняк не моеше да залъже?
- Ше си одим с рейсо! – отсече бай Руско и, като метна два лева на седалката до шефиоро, тресна вратата и измуче нещо поди мустак.
- Ако сакаш едно пликче за мостра! – показа глава през джамо си Ваньо – За учениците. Ше изкарваш и ти нещо…
Бай Руско се сбръзи къде магазино, оти немаше много време. Странно що, ама коленото му не прищракваше и може да се покачи по стлъбите, да си земе синио камик и да изприпка до автогарата като младо яре. Некък му беше олекнало на душата, а оттам и на телото, ама не се и замисли.
Он се радваше на отровнозеленио цвет на синио камик и подигаше торбичката час по час, та да усети кък му тегне у ръката. Щеше да му стигне за пръсканье на домато. За таа, па и за другата годин, ако не е толко дъждовно. Догледна през прозорецо на рейсо. Май щеха да познаат с времето. Немаше и едно облаче на изцъкленото като око на албинос небо…
*Гръсти – паздерки, груба покривка на растението коноп (Cannabis), която се отстранява преди обработката му