Дилдото в условията на самотното майчинство

Кък вече споменах не един път у предишни писанеа, директнио контакт с читателете е много интересен. У секо едно отношенее. Ставаш душеприказчик. Понекогиж ората ти разпраат мили истории за живото си, друг път ти приказват за вижданеата си за Вселената, гъзо си и сичко останало, трети път некой ги бил преебал, па они сакат да си изреват крокодилските слъзи… Има и такива, къде им се ще да нги го туриш, и други, дека са много по-наясно от тебе кък, кво, за кво и кога требва да го напишеш. Добре, ама на мене са ми най-юбими по-странни птици.

Они са два вида. Тия, къде ти разкостват писанеата, викат, че са ревали, смели са се, трогнати са били и другите, дека моат да ти каат тва или онова, къде да те зареди с енергеа или истории. Да, писатело е хищник, он е медиатор, кък е модерно да се вика. Казваш му „Днеска одихме до мола и дъщера ми си купи трето есенно яке за таа годин“, а онаа гад, писатело, си мисли друго. Понекогиж де, кога е у настроенее. У главата му се врътат разни шумки у половината цветове на дъгата и още толко вънка от палитрата й, сутрешна слана, вечерна мръзлица, следобеден дъж и предиобедни слънчеви лъчи, пробиващи тегостно надвисналите дъждовни облаци. После персонажо се прибира с щерката, некой му разбил апартаменто, ама у бръзината успел да открадне само двете други есенни якета на дъщера му. И, ако она му не беше лазила по нервите да й купи ново, сега щеше да е без яке и да дзиндзирика чък, додек се намуа у зиманата шуба. Ама, па ако го не беше изкарвала до мола, моеше и да й не откраднат другите… Сбръкана работа, не знааш дали да се ядосваш или да се радваш…

Та такава истореа сакам да ви разкаем сега, ама да си знаете – тука не съм си измислял много. Само турих грим. Е, вечерен, ама само грим, не съм стигал даже и до ботокс, па камо ли до на дофтур Енчев скалпело. Нема особен смисъл, сичко е достатъчно само по себе си, макар и да обещавам да се заиграем.

Една мома ме фана на къси пасове преди неколко дена. Нощи де. Нали по нощите пишем, та като ми се допуши и си пущам Клюкарника да проветрим мозъко с велики мисли. От дума на дума (оно така винаги става), стигнааме до разводо ѝ, кой кво аресва у гнясаньето и такива ми ти работи. Жена ми отдавна ми е свикнала, че не отказвам подобни разговори, напротив. Водим ги с удоволствее, ама без задна умисъл, оти от години съм се примирил, че щом човек се ожени, вече само гледа, ама не пипа. Старомодно е знам, ама я съм си сеянин и мислим, че семейството е един организъм, та, преди да го създадеш, моеш и требва(!!!) да си го размааваш насегде, ама после, ако ебеш нещо друго, ебеш и тебе си. Та ако ще никой осен ти и обекто на оножданье да не разбере никогиж. Кък и да е, мои си извиненеа, че се отказах от висшето достижение на мъжкио социум – полигамията, ама с времето разбираш, че така е по-правилно, що панаири да се праат не си заслужава.

Историята не е чак па толко необичайна, ама беше поднесена с финес, откровение и много самоирония, та ме впечатли, ич да не е. Развела се женицата, не съм питал що. Не задавам никви насочващи въпроси, само провокирам, коги видим, че нещо сака да си кае тоа отсреща, ама му требва да го ръчнеш лекечко. И така си останала еблива и самечка на трийсетина, с тамън проодило мунче. После нещата се нормализирали, она е сгодна, не мое да не намери кой(и) да я оножда(т), ама нали след разводо нема кък да се мине без миг колебанее, та неколко седмици се отказала от секъв вид куродостъп.

Добре, ама закво са колегите, ако не да ти го набият, ми кажете!? Явно екипо на работното ѝ место е доста сплотен, оти некъв жмуяк отишел на командировка у Франкфурт, и и там не забраил мойта позната от Клюкарнико. Като се врънал най-тръжествено, пред целио офис, ѝ връчил от ония изкуствени уйеве, къде са утеха на сека уважаваща себе си вдовица и стара мома. Она не е свелива, ама ич, та развръзала панделката, разкинала ратиата и извадила та гад от кутиата.

Ама произведенее на изкуството ви каам било. Красота! Оно едни лампички светат, връти се, гъне се, вътре топчета for more pleasure, мръда напреде-назаде, пъшка, а отгоре на сичко и чавка за клитурну стимулирванье имал. Па и размеро средносудански, нема лабаво. Един вид дилдо-мечта, кък се вика. Според мене колегата ѝ е сакал да напраи добро впечатленее и она да му даде да потопи спиртомеро, ама мое и да не съм прав.

Женицата дотогава била свикнала на известни авантюречки у сексуално отношенее, тройки, садо-мазо, златни дъждове, връзванье, анал-изиранье, оттука-там, оттам-тука и други безобидни заниманеа, ама с изкуствен си не била играла досъг, оти си имала плеяда от естествени.

Арексало ѝ, ич да не е. Самечка у кревато, самотна у живото, без да знае дали она е сбръкала, или е жертва на грешка, дело на глезено мамино синче, къде е пущила между баджаците си, се заигравала бая честечко поди завивката с онова чудо-чучуято, дека ви прикаам, че даже и с лубрикант го продавали, пак for more pleasure.

Добре, ама требва да се оди на работа, нема кък, битийността си връви, сметки требва да се плащат, а тва дете сака да еде и да се облача, па и младата самотна мама не мое да кара само на силиконов судански и на клиторна човка. Та се наложило макье й да праи гимнастики с ньойнята работа, та да го зима от детска градина, па после да го гледа един час додек свръши трудовио делник на палавницата (у нормален офис работи, има и образованее, и й сече пипето, да си не помислите, че е некоя магистралка). Понекогиж се засичали с дъщерата, понекогиж дрътата требвало да се прибира къде дом, та да готви и опраа на мъжо си, та се налагало да остаи мининкио (пишпирок на три-четри години) самечък, затворен у децката стаа за петнаесетина минути.

С децата обаче никогиж се не знае. Бабичката затворила тераси, скрила ножевцете, изкючила печката от контакто и си бегала да реже салата и да тура рикиата на благовернио. За по-сигурно и се обадила на щерката си, та да се увери, че ше се прибере навреме. И она се прибрала.

Я си го представям образно, оти не еднъж и два пъти съм гледал кък майките улатат дом, коги не са си видвали дечоро неколко часа. Мое да носат по две торби цимент на секо рамо, нема и да се сетат да ги остаат, преди да намерат тия изчадия и да се уверат, че са добре. Па камо ли да се събуват и да фрълат палтото. Абсурд!

Добре, ама мама не намерила мининкио у децката и у главата й се заврътели четири милиона кошмарни варианта за нула цяло и три секунди. „Некой го е отвлекъл!“; „Рипнал е от терасата!“; „Отворил си е и е излетел на пъто!“; „Извънземнете ше да са!“; „Кемтрейлс!“; „Напраил е машинка неква и се е телепортирал!“;  „Отишел е да сере и е пропаднал у тоалетната чиния!“; „Макье ми го е отвлекла, оти мисли, че не съм лоша макя!“…. Те такива те гениални мисли са я обладали у сички отверстия, я съм сигурен.

Бута вратата на кухнята, кур, тате, баница! Бута у холо, хуй! Ни масата е сложена, ни (нека за целите на повествованието наречеме кияко Тошко) ни Тошко… У банята го нема, не е влезнал да се къпе, у кенефо също. Ама даже и у таа напрегната ситуацеа женицата се загледала у дупката на тоалетната чиния и осмислила, че Тошко требва да си е прекръшил с чук сека една от двеста и шестте кости по телото, та да мое да изтече у канализацеата. Е, следващото й действее не било чъ па толко логично, оти отворила шкафо с инструментете и въздъънала с облекченее, оти чуко си бил на местото. Оставало само едно помещенее у иначе просторната за стандартете на първо поколенее шопин квартирка.

Натисканье на вратата с трепет. Скръц! Скръъъъъц! И те го те нашио! Кък си е седнал на паркето до ношното шкафче, се рипа, прегазва спалнята, заплита си крако у завивката, пада у ръките на мама, ама кръшнио му смех не спира да се носи като народна песен из родопски лъки. Мама длъго го гуши, цука и мляска, преди сръцето й да се отпущи и сетивата й да заработат пак. И тогава…

Откъде левото й уше се носи едно натрапчиво жуженье, къде она не е забелезала у възторго си от срещата с мининкио пикльо. Не мое да откине поглед от съкровището си, ама с белото на окото погледнала и на малко да изпущи дребнио сътвер.

– Къде го намери това, Тошко!? – писнала до Бога и веднъга издръпала жужащо-врътеливо-възвратно-постъпателно светещио предмет от ръката на стреснатио си от резкио й тонь син.

– Там. – посочил он отвореното шкафче до кревато.

– Аз казала ли съм ти тук да не влизаш!? – она остаила убавецо наземи – Марш в стаята ти!

– Ама гладен съм! – тропнал с краче дживгаро. Викат, че на тия години дечоро били у „бебешки“ пубертет и съм склонен да се съгласим с двете ръце на базата на собственио си опит.

– Ще ядеш след малко! – она скутала силиконовио курец зади гръбината си – Сега си наказан!

– А може ли светещото водно пистолетче? – показал едно око он през полузатворената врата, преди да се оттегли.

– Марш! – чък тогива се усетила, че не е спрела жуженьето, възвратно-постъпателните движенеа и светеньето на предмето и ядно натиснала копчето. После полежала по гръб, дишайки начасто, питала се мислено дали е измила джаджавката след последното ползванье, отговорила си положително и постепенно се успокоила, усмихнала се, а накраю се разсмела на глас.

– На какво се смееш, мамо? – викнал мининкио от ньеговата стаа, залепена баш до ньойнята.

– Тихо! – вече гласо й ич не бил строг, ама требвало се пак да се напраи на мъж – Ей сега идвам да ти сложа да хапнеш!

–

„Само не ми казвай, че си го изхвърлила“

„Как бе, ти луд ли си!? Вършеше ми страхотна работа, а и досега посягам към него от време на време, когато ми стане скучно…“

„Е, поне няколко дни ти е държало ‘ладовина…“

„Не. Още същата вечер влезе в употреба. Само че после го качих в секцията, между одеялата, за да не го стига малкото диваче.“

„Лягай си, че умрях да се смея, а трябва да напиша все пак нещо.“

„Не ми се спи. Лека. Ти си пиши, до скоро.“

„Заминавай тогава и разрови одеялата в секцията :) “

„Идеята хич не е лоша…“

„Внимавай с жуженето!“

„Ще го включа на безшумен режим :) “

„Айде!“

„Ай‘!“

Ей, я не че ви давам съвети, ама нема кък да не споменем, че такива инциденти много лесно могат да се избегнат, ако подаръцете за жените са книжлета, вместо щуротии. Например "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар"  до 8 март са на примоцеа те тука те: МАГАЗИН.