Кило кръв и метър кожа

Тия се стрепаа за едното нищо, ама я кво да праим? Влаза ли ми у работата? Не съм кой знае колко пиещ човек, ама консумирам, ич да не е. Между половин и литър на день са ми наплъно достатъчни, ако не е некой празник. Иначе требва да уважиме рожденико или па светецо, нема да се излагаме.

Оно стана от едното нищо. Буат сантасе. Я бех у тва село по работа. Да се видим с кмето по едни дръжавни дела. Имам предвид, че требваше да усвоиме некакво количество средства. Е, добре, щом настоявате, ше си каем. Около сто и педесе ияди европейски пари. Стадион щеше да праиме. Ние колко го напраихме е друг въпрос, ама тва е друг въпрос.

-          Майка ти ше еба я, пустиняк нещастен!

-          Кво сакаш бе, ше ти прекръшим врато така, кък си седиш!

-          Ти, ако не редиш картите, я Стоил да се не казуйем!

-          Казуйей се и Ерменко, ако сакаш! Я ни съм ти кръсник, ни картоньо съм редил!

-          Оти ми не едеш ую!

-          Оти немаш уй! Оно поне путка да ти беше дал Господ, ама ти си без ич!

-          Те сега рипнах, та те утрепах!

-          Айде бе! Рипай, да ти изкрътим зъбевцете!

---

Бех седнал да апнем тройка кибапчета с пражени компере. Онаа, кръчмарката се позабави с поръчката, та си зех трета рикия. Кой спре да пиа, обезателно кюфва, тва съм го видел не еднъж и два пъти. Мрът като пилци. Ебем тва за живот. Без спирт и путка си за нигде.

---

Оня па зе та рипна, откаченяко. През масуката направо.

Сграби го за врато и като шибна у душемето, другио рече „гняк“.

-          Бива ли така бе, мунчета? – рипнах се от местото си. – Па, оно нема пладне, кво се разфръгате за едното сантасе, да ви еба и двоицата?

-          Тоа кво ни се бръка, Сашо?

-          Па, я не знам.

-          Айде да го прибиаме!

-          Кво чекаш?

---

Бия си ме като ората. Кък си требва. Ожулия ме от мъдата до веждите.

-          Те ти кибапчетата и компиряку. Манку се позабавия, оти токо спира – вика онаа. – Сгнявили са те, нищо ти нема, не си го турай на сръце.

-          Ама я…

-          Кръчмарка съм триесе годин и съм забелезала, че кой развардва, най-млого пати,

-          Е, добре, отодим при кмето!

-          Ти ли, бе!?

-          Я, та кой!? – одръвих се.

-          Беги! – она пойде да сипува на некой биру из алуминувуто каче. – Он само тебе чека. Те там седи и пита дека си.

Пойдох, кво да праим?

-          Що си не земеш кибапчетата.

-          Нема, тука ше ги едем, само да се опраиме с кмето.

-          Опраяйте се, я не знам.

---

-          Ше зееме ли проекто? – Замфир Василев, така се казуйеше, се беше поврънал, като се беше наобедвал, човеко.

-          Нема кво да го праиме – викам я. – Ше откопчиме нещо и за назе си, а и ше остане.

-          Колко?

-          Те толко – фанах една химикалка и написах на лис, че они сега сюшат телефоньо.

-          Па добре е.

-          А ич?

-          Беги да бегам, че ми истинаа кибапчетата и компирете.

-          Беги. Тебе манку са те били, като те глеам.

-          Абе, не беше толко манку.

-          Не е требвало да се закачаш с тия шашювци. Они секи день на сантасето си посегат един на друг. Се некой бил излъгал другио. Айде, маиняй се.

-          Айде…

Я повече у тва село немаше да се поврънем. Изедох кибапчетата набръже, компирете си ги завих у ратишка, ала тва определено не беше европейско отношенее, я не знам къде бех попаднал.

За още северозападни истории, бегайте у нашта секция Разкази.
А ако случайно сте изпущили некоя от книгите от Северозападната трилогия на Торлако "Северозападен романь", "Автономията????" и "Май ше ни бъде...", веднагически моете да поправите тоа пропуск у нашио Магазин.