Очите

Когато Стоил се закова на третото стъпало и по гърба му руйнаха вадички пот, беше ранно утро. Да, летен ден, но нито беше уморен от този половин час пешеходен туризъм, нито пък беше вече напекло толкова, че да го прекърши.

Той слънце не обичаше, няма как да го отречем, дори и да искаме, а ние сме един прост разказвач на истории, не сме лъжец, за да си съчиняваме. Е, ако трябва да сме откровен, собствено на нас ни се случва да сме и манипулатор що се отнася дали сме пил, имал деятелности като футболни залагания или сме бъркал под женски поли, но в момента говорим за Стоил, та не ни карайте да се отклоняваме от темата, защото ние сме петимен към подобни деятелности, в частност графомания и логорея.

Стоил не беше девствен, дори ни най-малко. Случвало му се беше да откъсне цветето, да отпие от менците, да има две, три, а и в един период от живота си повече едновременно, да суингърства, да обладава всички възможни отверстия, но въпреки това се закова на третото стъпало.

Стъпало като стъпало. Пред сграда от соцреализма какво да очакваш? Мрамор, ама имитация. Стабилно, но се клати. Там е, пък всъщност го няма… Стоил обаче не се спря заради нито едно от тия дребни обстоятелства, с които бе свикнал, както всеки мъж на неговата възраст. Стоил нямаше и двайсет и пет по онова време, но беше дете на Прехода. По друго време, на друго място, друг автор е наричал сходна епоха поколението на „сърдитите млади хора“. И е бил прав, но това едва ли бе от значение за конкретната ситуация, камо ли да има отношение към причината, която закова нашия достолепен герой на място.

Стоил се застопори не заради някакви си стълби или слънца. Той го направи поради една колкото нереална, толкова непреодолима, а и жизненоважна причина. В този миг, на онова трето стъпало, Стоил се влюби за първица. Не, повярвайте ми, познавам го лично, дотогава не му се беше случвало.

Той беше фин в детайлите. Можеше да направи най-мил комплимент, да бъде „лидер на мнения“, „душа на компанията“, „звяр в леглото“. Само за да се докопа до това, което е в гащичките на Ана, Драгана или Петкана. Да, но не и сега. Сега се закова на стълбите, а вадичките пот по гърба му се лееха като пролетен порой. Все пак добре, че беше с риза от египетски памук, та вълнението му оставаше незабелязано за множеството, което пъплеше пред аулата на университета.

Първото, което си помисли след предишната вечер, в която не беше отказал нищо нито на ангелите, нито на дяволите си, беше, че е невъзможно да видиш такива очи. В тях преливаха всички езера, бушуваха есенни води, сриваха се пролетни лавини, биеха се морски талази с планински водопади, съсирваше се кръв, изливаше се стаена мощ, вливаше се светлината на Големия взрив.

И Стоил, който беше го намествал в поне половината неомъжени жени в населеното място, от което идваше, вярно, не особено голямо населено място, но пък го беше пъхал и в част от омъжените, замря пред тия очи.

Тя не беше близко, нито пък го гледаше. Петнайсетина метра ги деляха. Говореше си с някой, някоя, някое… Без значение. Там беше. И той веднага разбра, че е Тя.

Всъщност, Стоил никога не я беше търсил. И с право, не е нужно да търсиш представител на противоположния пол, с когото да прекараш целия си живот. Никой нормален homo sapiens не би го направил.

Друго е и си идва само, не е нужно да го искаш, Вселената или ти го дава, или ти го отнема. Може да го заслужаваш, може и да не, това е въпрос на гледна точка. На Стоил му го даде в ония очи, които съзря от третото стъпало.

Не беше първа хубавица, имаше малко широки рамене и гръб с прекалено много мръвка по него, но пък за сметка на това усмивката й съдържаше в себе си всичко, което те караше да се молиш смъртта да не те отнесе, а глезените ѝ те склоняваха да се сгушиш в стъпалата ѝ, дори без да се замислиш.

Стоил не беше случаен човек, както вече споменахме. Нужни му бяха само няколко минути да се взира в тия очи, без да разбере защо не му откликват, при положение, че беше свикнал стройното му, мускулесто тяло и славата му на лошо момче, да му отварят всички… да го кажем врати. И пристъпи на четвъртото стъпало. Оставаха му само още шест.

Мина ги на по три, два пъти пристъпи. Тя беше там и продължаваше да си разговаря с приятелката си, с правилен нос и разпилени по покритите само с презрамки на турскосиньо потниче рамене.

- Здравейте! – Стоил се изправи в целия си ръст, за да покаже всичко, което имаше. А фитнесът не го беше лишил нито от гърди, нито от раменен пояс или бицепси, да не говорим, че Вселената го беше дарила с висок ръст и стройна осанка. – Знаете ли къде е кабинетът на… - за сметка на физическите си характеристики, Стоил не беше най-умният човек на света. Не беше и вторият по интелект. Нито сто хиляди и вторият. - … искам да се запиша за кандидатскудентските изпити.

- Кандидатстудентски… - поправи го оная с лагунения поглед и го извърна към приятелката си, за да се разсмеят в захлас.

- Кандидатстуденски! – на Стоил му се стекоха още няколко вадички по яката гърбина, но не се даде. – Това и казах!

- За коя специалност искате да кандидатствате? – тя го измери, а и приятелката ѝ не остана по-настрани. Имаше какво да се види, за това не можем да спорим, макар и, собствено да сме самовлюбено копеле, което да иска цялото внимание на света да се стовари върху му. Очите ѝ го приласкаха отново. Не, не косите, устните, гърдите, бедрата. Очите. В тях заигра онова, необяснимото, което го беше спряло на третото стъпало. От имитация на мрамор, поклащащо се под краката му. Сега обстоятелствата, които правеха така, че да му се клатят краката, бяха други.

Тя. Тя не отлепяше поглед от него. Не, не ме разбирайте погрешно. В зелените ѝ очи нямаше нищо, което човек би могъл да подразбере като привличане. Напротив, погледът ѝ беше бистър като сълза на девственица, което не можеше да се каже за взора на другото момиче. Впрочем другото момиче се казваше Илияна, с „я“ и би позволила на Стоил да прави с тялото ѝ каквото си пожелае, дори и да не го е пожелал. Но ония очи нямаха нужда от име.

- Скандинавистика – Стоил беше възстановил относителното си равновесие за няма и три минути.

- Триста и четвърти кабинет – отвърна Илияна и се надигна на пръсти, за да завре красивите си, подобни на лисичи муцунки, гърди в лицето на Стоил. Той обаче не обърна внимание нито на думите, нито на циците ѝ.

- Триста и четвърти – повтори Стоил, но очите не отвърнаха на вниманието му.– Благодаря!

- Няма защо, Стоиле, пак заповядай! - беше рехава като току-що отронило се листо и ясна като сияйна зора. Беше свежа, подобно на жълт кантарион през май, но лицето ѝ сякаш от нищото донесе яростта на ноемврийска буря.

Вече не беше на третото стъпало, но това не му попречи отново да замръзне на мястото си. Стоил беше опитен с жените, в това не бива да се съмняваме. Знаеше как да общува с тях. Точно в  този момент обаче просто изпадна в ступор. Не помръдна повече от минута. Илияна не спря да опипва осанката му с поглед, но той на нея не обърна внимание, макар и при други обстоятелства да би го направил подобаващо.

- Ти не помниш, нали? – рече лазурният поглед.

- Помня, но не си спомням къде… - отвърна Стоил и сведе очи.

- На морето. В Атлиман – отвърна му тя с равен като рендосано сирене глас, в който заклокочиха всички демони на ада. – Никога преди това… Знаеш…

- Но, аз в Атлиман съм бил само веднъж – разкърши той пръсти зад гърба си. Осанката му отдавна не беше като на качване от третото стъпало.

- Веднъж е достатъчно – главата му се завъртя. Нямаше толкова красиви зелени очи. – Всяка жена го помни за цял живот.

- Сияна?

- Сияна си ти, Стоиле! – погледът помръкна, гласът обаче си остана все така стържещ.

- Не съм виждал такива очи…

- И тогава така каза – подсмихна се тя и се загледа в сърдитото небе, отрупано със сиви облаци. – Не знаех, че не си първият, който го използва, чувала съм го хиляда пъти оттогава. Но ти успя да го пробуташ и да получиш каквото искаше. Е, дано поне си останал доволен.

- Преди две лета? – наведе глава Стоил и разроши коси с отворена длан.

- Две години, четири месеца и три дни – отговори му и очите й отново се озариха за миг, но на мига изстинаха. – Кабинетът е триста и четири, Илияна ти каза.

- Довечера, когато минат…

- Всичко вече мина! – отвърна тя и наведе глава. Слънцето също се скри срамежливо зад един пепелявосив облак. – Остана в Атлиман!

- Но аз…

- Триста и четири е кабинетът, Стоиле! – кракна тя и застана пред лицето му. Дъхът ѝ не отстъпваше на очите ѝ. Така го оттласна, че не му даде мира, докато се катереше към третия етаж, подпирайки разбърканото си съзнание на излъскания от безброй ръце парапет.

---

- Той наистина ли ти е първият? – попита Илияна.

- Не, разбира се – разсмя се на глас и зарови малка, нежна ръчица в грамадната си, пълна с хаос чанта. – Помня го от плажа, беше слънчасал или пиян. Знам ли, може и двете. Но във всеки случай не беше на себе си. Помня името му, защото се ухажваха с някаква си там Боряна.

- Ухажваха – разсмя се Илияна. – Ако не беше тя, ти щеше да му се хвърлиш.

- Може и така да е – в красивите, зелени очи нещо присветна, но гръмотевицата угасна тутакси. – Ти си тази, която се хвърляш.

- Яд те е, че го изпусна отново, нали?

Отговор не последва, само погледът помръкна още повече.

- - - - - - - - - - - - 

Разказът е публикуван в Алманах "Огоста 2018"

- - - - - - - - -  - -

Ако ви се чете още от Торлака, попълнете колекцията си с всичките му романи: "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде", "Херакъл от Диви дол", "Иваил цар", книга първа и книга втора. Може да ги вземете от нашия МАГАЗИН. А ако сте в София - и от Панаира на книгата в НДК, който продължава до края на седмицата (15 декември).