Боби добрио войник Швейк

Тва май ше ми е първата история, къде манку от манку се доближева до обективната действителнус. Иначе, нема кво да ви лъжем, я литература праим като наблюдевам стотици ора. У некой ми праи впечатленее гласо, у друг жестовете, у трети походката, гримасите, очите, устата, некоя подфрълена и чута на парче реплика, секви те такива простотии. Ама за документалис, мемоарис или хроникьор не ставам. Мене мозъко ми или тва подобие на мозък, къде притежавам, ми работат млогу сбръкано.

Накратко, я си доукрасевам историите у главата си и оно по такъв начин, че с лекота успевам да убедим самио мене си, че е станало точно така, а не кък ми разпраат единодушно дваесе човека, къде са станали свидетеле на същата сючка. И, мани другото, ни ме е стра, ни па ме е срам да спорим. Като циганин. Запиням се като магаре на мос и никой не мое да ме убеди, че не съм бил прав. Даже нередко се и изнервям и почвам да дръжим висок тонь, додек опонентете ми не осъзнаат, че съм невменяем и не дигнат ръце от мене.

Тука обаче е време да спрем да разясневам скритите си десетки налудничави отклоненеа от нормалното човешко поведенее и да вкарам малко яснота покрай сюжето на дньешнята истореа. Даже и я не съм чък толко жесток къде читатело си, че да подигам завесата докрай, ама ше напраим сичко по силите си, та да придобиете що-годе реална представа къв неповторим индивид съм решил да сведем до мнгоуважаемото ви вниманее.

С мою преател го беаме кръстили Боби добрио войник Швейк, ама за кратко ше му викам Боби, та да си не изтръкам клавиатурата. Нужно е обаче пак за кратко да се врънем къде мене си, та да обясним на две, на три тва-онова. За разлика от повечето писателе, къде са неразбрани гении и само обясневат кък българино не чете, я не чекам само книжарниците да ми продават книгите и верната ми армия от три-четри фена да си поръчва книги през сайто ми или през страницата у Клюкарнико. Обичам да одим из минала ни Родина. Горе-доле половината ми годин минаваше у обикаянье на дръжавата по сички диагонале и криви пътища. Тва преди да се явне короМката и ония идиоте, политицете, да ни заврат сички като плъове по дупките си. Истореата е от летото на миналата годин, така че тогива никой немаше и идеа, че некъв си готвач у Ухан ше продава сурави прилепе, па и ше се намерат откачалници да ги едат, ама те. Секи луд с номеро си. Покрай тия обикаяния се запознах и мою преател. Кротък, улегнал и спокоен мъж. Дръжим да уточним - на пръв поглед.

Умишлено не му споменевам името, оти нищо чудно да се разсръди. Он за пред ората е точно такъв, къв ви го описах, ама откък се опознааме… Дзаран разпнеме сергиите. Он продава ръчно рисувано от жена му стъкло. Има млогу убави работи. Е, има и кич (made in China), ама оно предлаганьето е според диреньето, знаате. Я си нафръгам книгите криво-лево на щандо, та жена му мине да ми ги подреди. И се почва.

Сичко от противоположнио пол, къде мине, се обсъжда щателно. „Тва му е добре, ама онова…“. „Айде бе, нема да се жениш за ньеа.“. Вече сме стигнали до такъв етап за две годиньи засичанье от време на време по панаирета, че е достатечно само с глава да му кимнем или он да изпуфти като разгонен бик, та да се огледа обекто. Без значенее има ли клиенте, нема ли. Вечер пинеме по некоа рикийка след тежкио день, поприказваме си простотии и си легаме.

Да, ама у таа ситуацеа, къде сички се познаваме поне по физиономеа и що-годе сме си свикнали на адетете, изеднъж се явна он. С гръм и тресък. Боби. Шяпа бос по главната на Връшец, се едно му е бащиния и се поспирква при секи продавач да си размени по некоа приказка на висок тонь с ньего. После обещава, че ше се връне и се мести на друг щанд. Обут у некви оплескани с кво ли не панталонье до колената и нагоре с йоще по-оплескан потник. От ония, къде старците носеха преди три-четиресе годиньи като връйна дреа у най-големите жеги.

Като се запъти и къде назе, мою преател само ме побутна и погледна, се едно сакаше да кае „Глей сега кво става“. Нема кво да си кривим душата, Боби добрио войник Швейк, внушаваше тъпоумее и плъно отрицанее на свето от пръв поглед. Коги се супре на щандовете ни, се изсекна шумно у шаките си, разтръка ги едно убаво и подаде деснята на преатело ми за ръкостисканье. Оня се поколеба, ама посегна, кво да праи?

- Кво ше се пофалиш, Боби? – подръчна го мою, додек скришом си тръкаше ръката с мокри кръпечки поди щандо.

- Три пъти бобец на чорба, десет кебапчета с майонеза, некви сухи пастечки, седам-осам. И повече бих изел, ама они па млого сухи, да му се не види. Приседнаа ми.

- Я па ти! – усещах го, кога се подбъзиква и кога се учудва насериозно. Сега определено се подбъзикваше, ама Боби или не разбра, или па му не пукаше. Кога го опознах по-добре, разбрах, че съшнус не му пука от абсеютну нищо на тоа свет. – Ако некой друг ми беше казал, че нещо ти е приседнало, немаше да повервам никогиж.

- Не е като вчера – Боби се поглади по шкембето, къде даваше вид, че секи момент ше гръмне и се загледа замечтано у пръчетата яснозиньо небо, къде се подаваха през короньите на дръвята. – Триесе тулумбички, брат! Сбрах им очите доле, на яденьето. Ама те такива баш кви ги обичам. Едеш, а оно ти се стача мазньоч по брадата. Потънали у мазно като пирон у редки лайна. Па после, нема и два часа, па ми прискрибуца тумбако и доядох кво ми беше останало от готвеното от оня день.

- Кво си беше готвил? – мою преател явно гледа да го задръжи колко се мое повечко при назе, оти е ранен следобед, ората са се изпокрили по къщи и хотели, та немаме работа и нема да имаме поне йоще два-три часа. Та, да сбереме материал да си приказваме щуротии, та да минува по-бръже времето.

- Я ти каам, че такова благо яденье не моат да ти сготват у никой френски ресторан, та на кви щат там шефове, мефове да ми се праат. „Бон жур!“. Ега ти ебем макята недоклатена, ше ми се бонжуркаш…

- Ама ти си одил у Францеа ли бе, Боби? – подклажда преатело ми и междувременно опакова една чаша с трибагренико, не забравяйки да пожелае да си я ползват със здраве и приятен день.

- Неколко пъти – оня млогу обичаше да се чеша по редката косица. Или имаше некъв тик, или си го сръбеше от кръжа. – Додек бех женен…

- Ама и женен си бил!? – тука мою човек верно е изненадан, не се праи.

- Заеби тва, заеби Парижо, ич не ми се приказва за тех – физиономеата на Боби за момент посръна, ама веднъга засия пà. – Зех консервете, къде ми беа останали. Тия, дека си ги заредих още дом. Има-нема триесе пръчета… Абе, мое и повечко да са били, оти наплъниа големата тенджура. Русенско варено, боб у доматен сос, скумриа у доматен сос, скумриа у собствен сос, кисели краставички, зейеви сарми… И други имаше, ама нема кво да изреждам. Се ше изпущим нещо. И буанах сичката таа убавиня у тенджурата. Мале, добре, че съм си купил голема тенджура, че иначе не знам кво щех да праим… Пущих газовио котлонь и се прикутах зади саксиите…

- Он продава различни видове цвекьета и растенеа – прекина го приатело ми, та да ме вкара у ситуацеа. После па се заслуша. Мани другото, а и на мене ми беше станало интересно.

- Седим си я кротко, пушим и час по час надавам по едно око. Само вода съм сипвал, нищо друго. Букет от вкусове колко сакаш. Само като чух, че къкри, станах и на пръсти отидох та дигнах капако и изсипах половин бурканьче чръвен пипер. От оня домашнио, къде ти си тури една лъжичка у шкембе чорбата, и диша като ламя цел следобед, помниш ли или не помниш?

- Една лъжичка, ама с връй – мою човек усети, че се оправдава и млъкна.

- С връй, без връй, се таа – рече длибокомислено Боби и с едната ръка поглади тумбако си, а с другата продлъжи да си драпа скалпо. – Мина се, не мина се време, викам си „Тва ше е станало. Колко се е варило, толко, ебал съм го“ и свалих тенджурата от котлоньо, изкючих го, мале, кък ме е стра таа опалиа да не земе да гръмне некой път и да ме разнесе по целио пьощад барабар с караваната. Ше каат, че съм некой талибанин, да му се не види!

- Поне изчека ли го да изстине или?

- Ей, викам си „Боби, остаил си сички с впечатленее, че си културно и възпитано мунче с добри обноски. Де, не се излагай сега, изчекай манку, па тогива ше пробваш.“. Добре, ама пусти тумбак само кръкори и се сплатил от четри. „Срам, не срам, зимай големата лъжица и напиняй, Боби!“. Оно така си и стана. Ама ква благус, кво чудо, немаш си на представа! Ако знаах, че ше дойдеш, щех да ти остаим манку да се огалатиш. И юто на жлът барабиняк. Каам ти, у Париж нема да ти сготват такова. Оно една лъжица риба, другара пръче русенско варено, после сармичка или… а! и три консерви кюфтета у сос имаше, че забраих. У париж, нема такова, у Париж!

- Определено у Париж нема такова, нищо че едат секви изгъзеци… - подхилих се под мустак. Вече знаах, че Боби е типичен представител на Северозападо и нема да ми се разсръди за нищо на свето. Шантав по целата глава, ама с добро сръце.

- Я па глей колко съм отнесен! - зашяпа он къде мене с босите си крака и протегна ръка напред. Вселената винаги ни връща кофти постъпките. По-добре веднъга, отколко да забави, че се трупат лихви. – Я съм Боби.

- Разбрах – отврънах ухилен и смело му подадох десница. Възмазнечка беше ньеговата. Додек преатело ми ми подаваше мокри кръпички поди тезгяйо, побръзах да се представим. Боби за днеска ми беше достатъчен. Убуву мунче, ама сега требваше сичката информацеа, къде ни спущи, да бъде детайлно анализирана. Иначе щеше да се получи пренасищанье и мозъчнио механизъм ше забуксува.

- Добре, айде я да бегам, че требва да видим и другите, па да поработим, че днеска окъснех, да се еба у лакомиата!

- Голем образ… - каза преатело ми, додек късото, тумбесто телце се поклащаше къде следващата сергия.

- Ебем тва за образ! – засмех се. – Он закво е дошъл тука? Да обикая сергиите и да гньете ли?

- Он е тука вече месец и нещо. Ни знам дали се е къпал, ни нищо. Само знам, че като влезнеш след ньего у химическата тоалетна и е нещо страшно. Етюд у кафево насегде. А у караваната му да не пристъпиняш. Оно е като джунгла от секви растенеа, фрълил е един мръсен душек на земи и там спи. Ама покрай газовио котлонь сичко е подредено изместо.

- Ей, и я едно време като бех яко наблегнал на тежката атлетика, едех като разпорен, ама тва е ебати меътаболизмо. Тоа требва да го изследват.

- Не подлежи на никви медицински законье – засме се преатело ми, изръмже глухо и закриви очи къде пътеката.

- Таа е на шеснаесе бе, засрами се! – разсмех се пак и го плеснах по рамото.

- Що бе, ти шеснаесегодишни не си ли ебал? – контрира ме он.

- Ебал съм. Ама и я бех на шеснаесе, а не на четиресе и кусур като тебе, коцкарино! – и двамата се разсмехме на глас. Тиа, мрътвите следобедни часове, коги нема кой да те препсува на пешеходната алеа, така минуват. Ако си не плямпаш глупости с некой, най-млого да заспиш на столо и да клюмнеш връз масата. Не се майтапим, сючавало ми се е.

- Ама си беше пичка, не моеш да си кривиш душата.

- За пичка, беше пичка, ама още не знаа дали ѝ се пика или ѝ се ебе.

- Ей, ние само я обсъждаме, не сме пошли да я сваяме, така че моеме да си праиме ветър на устата колко сакаме. Е, Боби виде ли го кво е станало от ньего, като си не е правил ветър на устата?

- Кво сакаш да каеш? – тука вече ме фръли у шибликите.

- Ми, млогу просто… - рече он и почна да се бръка за цигари. Коги му посочих връз щандо му, се пресегна и продлъжи. – Имал си там жена, май и деца, ше те излъжем и карали криво-лево некво време. Добре, ама го уволнили и макье му го прикоткала да продава тия тревояци и расталаци, оти вече била дръта и она не могла да оди навам-натам. Само за разсаднико се грижила. И Боби фанал пътищата, кво да праи, пари требват.

- Я мое ли да довръшим?

- Па, давай, оно не е е далеко от акъло – съгласи се преатело ми.

- Така карали година, па две, додек на онаа ѝ писнало, оти козата си сака пръч и зела да буа катеричоко навам-натам. После си зела дечоро и опънала нанегде с некой от юбовниците и Боби останал да се чуди що е станало така, като уж сичко за добро бил направил. После се пропил за извесну време, ама или не му арексало, или макье му го спрела, и си префрълил маниата връз гньтеньето. А бунто му срещу жените и омразата къде свето се изразева у тва, че оди като индийски дервиш и смръди на зла гад от километър и половина.

- Е, ча толко подробносте колко тебе не знам, ама горе-доле така се сючило и по приказките на другите дръти търговци, къде си го помнат от време оно – преатело ми си изгаси фасо у специално приготвеното за целта чашле, къде го бехме наплънили с вода до средата, та да си имаме пепелник – Уф, ше одим да дирим нещо за яденье, ти сакаш ли?

- Кво ше дириш? – изсумтех. – Тоа ламер е изел кво има. Па и от разказете му ми се догади, да еба таа смрад.

- Млогу си чувствителен нещо станал – он заобиколи щандо и поиде къде къто с ранителните припасе.

- Зими ми една питка с две кюфтета, ако не е изел и тех – подвикнах след ньего.

- Они са му свикнали и праат повечко, щом го видат, че е тука – извръна се преатело ми през рамо.

- Оп! – подвикнах му и му кимнах едва забележимо. Една много сгодна леля с още мокра от минералнете басейни гарвановочръна коса се спре пред мене и поздрави с широка усмивка, разкриваща два реда едри, равни перленобели зъби. – Разгледайте, разтворете, ако нещо ви заинтригува, можете и да попитате каквото и да било, предполагам, че ще мога да ви отговоря, защото аз съм авторът.

- Вие сте автора – ококоли се тя с големите си зеленикавокафяви очи и се пресегна към книга напосоки.

Телефоно ми звънна. Преатело ми. Заврътех глава. Беше замръзнал там, къде му подвикнах и гледаше а мене, а сгодната кака. Така де, да е била най-много пет години по-голема от мене. Не дигнах камара време, ама он ме набра втори път, таа гад.

- Казвай бръже – жената май се беше зачела и се подсмихваше нещо, та му дигнах.

- Като гледам кък ти светат очите като на манастирски мачок, а она ти чупи стойки и си рови с пръсти у косата час по час, ми се види, че мое да си плати по алтернативен начин…

- Я да не съм ти бе, сгруяк!? – затворих му баш, коги леля затвори книгата и пак запи лисичите си очи у мене.

- А те имат ли нещо помежду си?

- Тези четирите са поредица на северозападен диалект. Светоусещане, чувство за хумор… (толко пъти съм я пел таа песен, че вече и на сън сигурно я казувам) …, а другите две са си класически исторически роман в два тома за цар Ивайло.

- Не са фантасмагории? – таа верно само си преметаше косата, додек слънчевите лъчи си играеха с ньеа и не отлепяше поглед от очите ми. Умееше го, спор нема.

- Четирите са. Няма нито един персонаж, взет от истинския живот. Всички герои са събирателни образи. Но двете за Ивайло са съобразени с всички исторически извори не само за него, но и за епохата му. Аз съм историк по образование и исках да създам най-близък до тогавашната реалност текст.

- О, историк сте!? – она опраи презрамката на плажната си рокля. Бахти, не бех от железо! – Ами, добре. Ще взема по една от всички. Аз имах северозападна баба, при която карах летата си и като се зачетох отгоре-отгоре се върнах в детството си. Мъжът ми пък много обича историята и мисля, че и на него ще му хареса един подарък.

- Чудесно! – ми, чудесно, ми. У най-мрътвио час от пазарнио день сичко, различно от нула, е чудесно. Камо ли шес. – Ще ви направя отстъпка. Само ми кажете за кого да надпиша?

- О! С посвещение!? – сепа се она и се фана за гръдната кост с двете ръце.

- Писателите сме самовлюбени копелета и обичаме да надписваме – усмихнах ѝ се и само фрълих поглед със закана „Само да си посмел да си отвориш устата!“ на приатело ми, къде се връщаше от пазаруванье с един плик закуски. – Та за кого?

---

- Ебаа! – замислено рече мою човек, додек я гледахме и двамата кък се отдалечава с походка на расова кобила. – Таа фръли сто лева, не ти даде да й врънеш и през целото време ти се качи по цепките.

- Откъде знааш кво е правила през целото време, пергишино?

- О, я бех на близките закуски, та да мом да те наблюдавам, оти съм обещал на жена ти, че ше те вардим от разни навлеци, ама за таа бих си затворил очите, казвам ти.

- Те тва е жена, не твоите пикли! – отапах си от неква глетава кремвиршка с една четвърт кренвирш вътре. Да им ебем майката и изедници! Дано забогатеат, педалчета нещасни!

- Абе, и младечкото не е за изгфръганье, мани ти…

- Таа ше те скръши, ако те докопа.

- Мани ме мене, она на тебе беше фрълила око, та да не продавам ютре книги, я.Само требва да ме научиш да те подписвам. Преател у нужда се познава, знааш.

- Мале, кво си клепало тииии…..

У такива философски разсъжденеа неусетно минаа мрътвите часове и пешеходната улица на Връшец почна да се плъни с ора веднъга, щом жегата понамале. Днеска май беа на кеф и и двамата немахме млогу време за приказки. Само врътехме очи и си ръмжехме един на друг, та да огледаме поредната убус.

- Добър оборот напраи днеска – рече ми он вечерта, коги най-после стигнааме до рикиата.

- И ти.

- Ама ти моеше и кьоравото да удариш, ако не беше толко скромен.

- Некои работи по-добре да се не пипат, щом работат. Ше го караме на зяпанье и тва е. Не е като да сме се женили девствени, ли така?

- Така – съгласи се мою преател. У кръчмата баш до барата беше ладно и си седехме самечки на масите отвънка. Баш тва ни требваше.

---

- Ама ти така си ги съчиневаш, бако… - месеци по-късно преатело ми дръжеше листовете с разказо. Пак бехме на скоросмрътница след търговиа.

- Кое бе!?

- Е, осен тва за Боби и за лелката, сичко е измишьотина. Ама ги врътиш майсторски де, не мое да ти се отрече…

- Баш така си беше! – споро се заформяше. Я да напишем един разказ по действителен сючай и тоа да ми вика, че съм го измислил.

- Кое?

---

Почна се.

 

------

Още разкази по действителни и не толко действителни случаи мое да четете ТУКА.

Ако пък сте пропущили некоя от книгите ми, ще ви ги надпишем и изпратим, веднага щом ги поръчате от нашио МАГАЗИН.