Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3

От Вселената до кофата за боклук

Драги читатели и читателки на моя съпруг, отново съм аз – Торлаковица. Бях казала, че ще възпея нашия съвместен живот в три разказа – отговор на неговите три. И ето го последния. В своя трети епизод „Уф, дали заключих у нас“, Стоян детайлно се оплака от това колко съм отвеяна и как на два пъти съм го заключила извън любимото му място на света, а именно – бащината му къща в село Говежда.

Тъй като много държа на точността, ще го опровергая – не бяха два, а три пъти. Тогава, в оная първата вечер на заключване, за която разказа, той, като виден джентълмен деликатно е пропуснал да спомене още нещо. А именно – че, след като е обикалял около къщата и в крайна сметка е стреснал майка си посред нощ, почуквайки на прозореца ѝ, докато съпругата му на втория етаж вече хърка от има-няма 20 минути, аз не просто бях заключила външната врата на къщата. Като една предпазлива невеста, бях сложила райбера и на стаята, в която спим със съпруга. Или поне – в която трябваше да спим. Защото аз може и да спях, ама той по това време е обикалял като невестулка по двора. И, завалията, тъкмо си е помислил „Ей, сполучих да си вляза в бащинията! Тая мойта шматка не успя да я завладее за себе си!“, и хоп – нова изненада – втора заключена врата. Е, тук вече нямаше как да не се събудя. Доста волево се тропаше по вратата и се викаше с необработен фалшив баритон: „Аниии“.

Пита ме човекът, защо съм заключила, аз отговор нямам. Единственото, което ми хрумва, е подсъзнателното – приемам му къщата като своя и гледам да я опазя. Откъде да се сетя, че титулярът ѝ е още в банята. Той обаче не е много на „ти“ с психологията, та хич не се умили от обяснението ми.

А за третия случай с дворната врата, как да се оправдая – пак подсъзнание – искала съм да го върна в безгрижните детски години, когато е прескачал дворните огради. Ама, казано е – направи добро и го хвърли зад гърба си, та не търся благодарност.

Разказът за тези случки обаче ми помогна да разбера грандиозния вселенски план, в който цари равновесие и справедливост. Ето, например, когато благоверният излиза вечер (Откакто имаме деца, ние принципно излизаме разделно: той – с мъжка компания, аз – с приятелки. В противен случай, поради липсата на баби и дядовци в радиус от 250 км от нас, ако държахме да излизаме като влюбени гълъбчета, би се наложило да чакаме още само някакви си 6 години, докато най-малкият стане на 10. Добре, че и приятелите са на същото дередже, и организацията се получава.)… Та, когато скъпият излиза вечер, той обичайно не си взима ключовете. Чак се чувствам виновно, че потискам свободната му душа, когато му напомням да си ги сложи в джоба. Случва се обаче и аз да забравя. Ей в тези вечери, някъде между 3 и 5 през нощта, безгрижният сигнал на звънеца ме ободрява безотказно. Най-мило е, когато и входът е заключен. И тъй като домофонът не работи, аз, като една грижовна съпруга слизам да посрещна половинката си тържествено до първия етаж. Обикновено обаче забравям хляба и солта. Но пък после и аз се намазвам малко от купона. Нали така и така съм се събудила, та благоверният не пропуска да ме викне да пушим по една цигара, та да ми разкаже как е минала вечерта. И аз слушам, какво да правя: кой се би напил, кой с кого се скарал, кой с кого се сбил… и така поне половин час.

Затова казвах, че схващам гениалния замисъл на Вселената, в който се постига относително равновесие на забравените ключове. Вярно – в 100% от ситуациите заключеният е Стоян, а събудената – аз, но пък в единия случай той плаща за моята разсеяност със седене пред собствената си къща, а в другия аз плащам за неговата – с минути от съня си.

Равновесието можеш да го откриеш на неподозирани места. То се възцарява и когато от едната страна на везната сложа безбройните случаи, в които скъпият ми се обажда по телефона, за да ме пита: „Къде ми е личната карта?“; „Къде ми е нокторезачката?“ (б.а. нокторезачка вкъщи ползва само той); „Къде ми са резервните ножчета за бръснене?“…  Но пък от другата гордо стои моето постижение от историята, в която той ми е поверил документите си, за да му изтегля някоя друга банкнота от банкомата, а аз най-безцеремонно ги забравям на рафтчето на въпросния банкомат. При все, че тези документи така и не ми трябваха за тегленето – оказа се, че там е само старата му дебитна карта, докато новата била в моето портмоне. Неприятната част идваше от факта, че в документите, наред с изтеклата дебитна беше актуалната му лична карта. Може би вече си помислихте, че моето постижение все пак натежа на везната, но, претеглете и този детайл – ние така и не бяхме разбрали за липсата на личната карта, докато един мил полицай не ни събуди на сутринта след представяне на първата книга на Стоян във Вълчедръм, за да ни каже, че има намерени документи, предадени в Районното управление на МВР в Червен бряг. Тоест, проблемът беше решен още, преди да сме разбрали за него и преди да успеем да се притесним по повода.

И по-невинни прояви на разсеяност имаме в семейното си CV. Като например, когато пътувахме от с. Говежда към Монтана (май пак на сватба отивахме, ние често ходим на сватби), спряхме за цигара време, за да се видим с един приятел по пътя, и какво да видя аз на крака на известния писател Торлака? Там някъде във връзките на десния му кец, някакво парче черен плат стърчи. Навеждам се – то чорап. Допълнителен – трети. Усукан като панделка покрай белите връзки. Викам: „К‘во е т‘ва?“, нашият няма представа. Изглежда си бил седял там незабелязан от предното обуване на кецовете педи седмица. Междувременно ходил бос.

Моят отговор на случката датира от времената на първата ми бременност. Отивам на работа и, събличайки връхната си дреха, усещам някакъв дискомфорт в сутиена. Бъркам и започвам да вадя отвътре бикини тип „прашка“ – 4 броя. Не бързайте да ме обвинявате в суета – не съм пълнила сутиена с цел – увеличаване на бюста. Все пак, споменах, че бях бременна. Пълнеж на сутиена по това време – колкото искаш. Какво обаче са правели гащите там, в началото сама не можех да изясня на себе си. Отвеятността на бременна обаче след около минута отстъпи място на спомените. Ами, нали рано сутринта ги прибирах тия прашки от простора на терасата… и май нямах къде да ги сложа… пък и джобове нямах… и – ето ги на сигурно място.

Май много дълго стана. Разказвам още една случка и спирам.
В една красива търновска студентска вечер тръгваме със Стоян да излизаме от неговата квартира. Аз нося боклука в едната ръка и малка торбичка с ново червило, тефтерче, книга, огледалце и още ценни съкровища – в другата. Тогавашното ми гадже и настоящ съпруг обаче държи да ми кавалерства: „Дай да ти нося нещата“. Взима ги, без даже да даде възможност за възражения. На минаване покрай контейнера за части от секундата завърта ръката си около оста ѝ като стрелка на часовник и със замах и трясък стоварва двете торби в току що изпразнения контейнер.

Тук за реципрочна случка не мога да се сетя, но пък в интерес на равновесието е редно да споменем отрицателната и положителната развръзка. От една страна Стоян за първи път рови в контейнер за боклук, за да търси ново червило, тефтерче, огледалце, книга и други ценности (както уточних, контейнерът беше празен, което доста улесни търсенето – всичко намери), но пък от друга страна, колко двойки могат да се похвалят, че имат емоционален спомен с кофа за боклук!? И до днес минаваме от там от време на време и поглеждаме сивия олющен и ръждясал пазител на ненужни вещи с умиление.

П. С. Ако се сетя за моя история с боклуци или нещо подобно, може пак да се включа. Засега обаче стига толкова, че само развалям имиджа на Торлака като примерен, възпитан, умерен и културен писател…

Поздрави,
Ани Кашкавалджиева-Николова

Другите разкази от поредицата тук:

- „Две сватби без едно изпросено погребенее“ – Кък да се откажеш от брачната институцеа, част 1 (автор Торлака)

- "За датите и хората" - Женска версия, част 1 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

- "Ескиз за перде" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 2 (автор Торлака)

- "Домашен майстор" - Женска версия, част 2 (автор Ана Кашкавалджиева-Николова)

- "Уф, дали заключих у нас" - Кък да се откажеш от брачната институция, част 3 (автор Торлака)

Ако още ви се чете от Торлака, може да намерите книгите му "Северозападен романь", "Автономията????", "Май ше ни бъде..." и "Иваил цар" в нашия МАГАЗИН.

Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. До дни излиза и първият му исторически роман „Иваил цар“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.