Стоян Николов – Торлака за съхраняването на родното и различното в неговия „Северозападен романь”

Интервю за сайта Север.бг

Стоян Николов е роден в Монтана, но живее във Велико Търново. Завършил е история във ВТУ "Св.св.Кирил и Методий" и културна антропология в СУ "Св. Кл. Охридски". От години работи като журналист, пише статии за различни издания на хонорар. Семеен с три момчета.

Роман, посветен на северозападния български говор, ще бъде представен в събота, 15 ноември, във Велико Търново. Кое е стойностното в езика и рода ни и как можем да го съхраним ни споделя неговият автор Стоян Николов - Торлака. Четете между редовете, за да уловите всички пластове.

Как се породи идеята за "Северозападен романь”?

Идеята за "Северозападен романь” изобщо не е идея за северозападен роман. Започна много отдавна още преди 15 години, когато осъзнах, че се гордея, че съм от Северозападна България въпреки цялата пейоративност на Северозапада като цяло и торлаците в частност. Още оттогава имам много идеи, но миналата година започнах да пиша разкази на северозападен диалект, след което на шега направих глава по глава цял роман. Публикувах ги в блога ми и бързо се появиха хора, които много ги харесаха. Получих предложение за издаване от Николай Фенерски от Резерват "Северозапад”*. Основното, което ме води, е да допринеса за това да не се загубят диалекта, митовете и легендите от моя край. Обмислям и занапред да работя в тази посока.

Роден си в Монтана, но живееш във Велико Търново, какво те доведе тук?

Роден съм в Монтана, но мястото, на което се чувствам у дома си е Говежда - селото, където се е родил баща ми и където са живели седем поколения от нашия род със сигурност. В Говежда обаче няма нито училище, нито здравен център и не мога да заведа семейството си там освен през лятото. Ако говорим за град и сравнявам Монтана и Търново, в никакъв случай няма да избера Монтана. Велико Търново има голяма магия за мен. Учих тук четири години, след това отидох за девет години в София, но през цялото време съм искал да се върна в Търново, защото това е град с много дух и култура и позволява на семейството ми да се развива в една много вдъхновяваща среда.

                      "Северозападен романь” е първата ти книга и то написана на диалект, това не предполага ли по-тесен кръг от читатели? С какво ще привлече другите романът?

Да, таргет групата е много малка, но аз не възприемам писането като нещо, което трябва да бъде сведено до най-приемливия за хората начин. За мен то е вътрешна необходимост и нещо, което правиш, защото така се чувстваш и искаш да изразиш себе си. Искаш да остържеш нещо от душата си. Правя го по начина, по който мисля, че ме облекчава и води до реализирането на кауза, в която вярвам. За мен Северозападът е кауза. С всяка година този регион става по-обезлюден, с по-малко култура и с по-малко истински хора, които да искат и да могат да направят нещо.

В този регион е запазен изключително архаичен български диалект с много падежни остатъци и думи, които вече се губят в книжовния български език. Губят се също и поведение, начин на мислене и светоусещане, а не трябва. Затова написах романа по този начин. Смятам, че има неглижиране на всички диалекти, не само на северозападните. Това не е правилно, тъй като те дават пипер и сол на книжовния език. Или биха могли да дават, както се случва в други държави, където диалектите се вписват в книжовния език като в Унгария например. Унгарският книжовен език е построен върху смесица от всички диалекти, които са съществували на територията й по време на разделението на Австро-Унгария. Тук е точно обратното, имаме рамка и което е извън нея, не трябва да съществува. Това убива култура, убива хилядолетни традиции.

Искаме да сме различни, цветисти, интересни, но въпреки това да бъдем в някаква общност. Ние не можем да бъдем такава, ако всички сме като тухлички в стената.

На мен пък ми се струва, че повечето искат да се впишат в общото, не смеят да се разграничат.

О, да, определено затова написах тази книга. Паралелът е много далечен и изобщо не искам да се сравнявам с Паисий, но по негово време се е налагала гръцката култура, която пак е източноправославна, но не е наша. Няма нищо лошо да бъдем част от някаква голяма общност, но трябва да знаем какви сме. Да не забравяме специфичното за нас, защото колкото повече се унифицираме, толкова повече ставаме като роботи.

Каква е етимологията на названието "торлак”?

Етимологията на думата "торлак” не е уточнена все още. Един от вариантите е, че идва от "турла”, което означава "малък мегдан, покрит с пръст”. Имало е обичай мъжете да се борят на него, а около тях се е вдигала пушилка. Всъщност турла е пушилката на мегдана. Съществуват и други предположения, някои от които са свързани с турцизми, но основната идея е, че торлаците са диви хора, които живеят далече от нас, не са част от нашата общност. Когато бях на 5-6 години, питах баба ми защо ни викат така и тя ми обясни, че сме се били много и сме говорили грозно – това е от първоизточник /смее се/. Най-общо торлаците са по билото на Стара планина от Берковица до Белоградчик. Има и места извън страната ни, където живеят торлаци – в Сърбия, Албания, Босна и Херцеговина, но основно се смята, че са населението на Северозападния Балкан, като се има предвид от двете страни на границата.

Какъв е образът на торлака в романа ти, кои са специфичните му черти?

Те са събирателни, няма нито един от тях, който лично да познавам. Героите са умишлено провокативни и докарани до някакви крайности, за да накарат хората да се замислят.

В сюжета има много цинизъм и ирония, това умишлена провокация към читателя ли е?

Не. Това е съвсем леко хиперболизирано /смее се/. Изразите, които се използват в Северозападния край, са грубовати, но няма негативизъм в тях. В романа съм вложил няколко пласта, като най-горният е този с псувните и секса – той е част от истинския живот. Някои читатели биха могли да възприемат и само този пласт, а други пък да усетят и по-дълбоки пластове, свързани с традициите, бита, вярванията на Северозапада, както и елементи на магически реализъм.

Основното събирателно място в книгата е кръчмата. Пиенето, псуването, клюкарстването, това ли е катализаторът на човешките ни взаимоотношения? С това ли се ограничаваме?

Не. С това ни ограничават нашите политици. Прадядо ми е роден 1881 година и е работил дълги години в Канада. Когато се връща в Говежда, той помага със средства, за да се направи местното читалището заедно с още един човек. В момента това читалище почти не се отваря, тъй като няма хора, освен през лятото, когато се събират много деца.

Хората имат няколко начина да водят социален живот. За мъжете това основно са кръчмите. Когато си свършат работата през лятото, те са там. Зимата пък няма работа и прекарват повече време в кръчмата. Така се раждат много цветисти истории. В женския вариант социалното място са тлаките, на които бабите плетат, чистят боб или нещо друго и си говорят неща, които са много магични. Първите си пет години без летата съм прекарал в Говежда при баба и дядо и съм присъствал и на двата вида комуникация.

Дядо ми беше кръчмар и понякога съм оставал при него, друг път съм оставал при баба ми. Токът спираше често и на светлината на печката съм слушал истории, които много са ме впечатлявали. Те са приказки, легенди, които не искам да се загубят.

И да, има нещо лошо, че хората се събират по кръчмите и нямат друг социален отдушник, но това е грубата действителност в България в момента, затова бягат младите хора от там.

Какво според теб трябва да се случи, за да се заличи клеймото "Северозападнала” България?

Това, което се опитваме заедно с Резерват "Северозапад” да направим с тамошната култура и литература – да говорим и пишем за нея. Въпреки че не живеем там, искаме да се върнем. Клеймо ще има, докато не успеем да направим така, че да спре геноцидът спрямо Северозапада, защото го има на политическо ниво. Не можем да говорим за някаква държавна политика, която да има икономическа логика, при условие че най-прекият път до Западна Европа през Северозапада е осеян от дупки. Ако искаш да прекараш продукцията си от София по най-бързия и евтин възможен начин до Западна Европа, до нашите партньори от Европейския съюз, трябва да си разбиеш камионите и колите. Освен това корупцията там е изключително сериозно разпространена. Всяка партия, стъпваща във власт, сменя хората от администрацията моментално. Така се оказва, че малките общини нямат административен капацитет и не могат да се реализират проекти. Няма кой да помогне на хората да развият какъвто и да било туризъм, селско стопанство или някакво екологично производство, дори им пречат. Откровено искат пари, за да позволят да се реализират някакви проекти.

С каква цел е този геноцид? Кой печели от него?

Цялата идея според мен, колкото и да звучи като теория на конспирациите, е , че на управляващите им изнася в България да има само няколко икономически стабилни острова. Всичко друго да тъне в мизерия. Това са: София, защото ние сме в софиоцентристка държава; Варна, където се вкарват много пари от туризъм, от търговия с Русия; и Бургас. Други острови допреди 10-15 години бяха Пловдив, Велико Търново, Стара Загора и Русе, но сега потъват. Властта се възползва от уязвимостта на по-малките населени места, от липсата на работа там, за да може да купи гласовете им на избори. Хората там наистина живеят на ръба на оцеляването, ако работи един от семейството и то на минимална заплата, е добре, и се радват, което ги прави зависими.

В кои градове и кога ще има представяне на книгата?

Засега има две дати - 15 ноември е първото представяне на романа във Велико Търново, 18.30 ч. в клуб "Таралеж”, и 13 декември в София – от 16 ч. в "Студио 5” в НДК. Започваме от Велико Търново, защото моят издател е учил тук, моят живот също се завъртя около този град, в който съм влюбен. Най-много хора от Северозапада пък живеят в София. Няма да застанем пред гостите с артистични шалчета и т.н., а съвсем натурално ще представим нашата контракултура. Култура извън поп културата, нещо което е по-различно, не защото е по-добро, а е ценно заради своята различност.

Представяне ще има и в трите областни града на Северозапада- Видин, Монтана и Враца, както и в Берковица, Чипровци, Белоградчик, Говежда, Лом и други, ако има достатъчно интерес към романа. Ще се стремя книгата да достигне до всички хора от Северозапада. Да съчетая полезното с приятното - да се позабавляваме в непринудена обстановка, да размърдаме културния живот в оня край и да провокираме мисленето на хората.

--------------------------

* Резерват "Северозапад” – сайт и форум за северозападна култура; издава алманах "Северозапад” с литература от този край, написана на диалект.

Оригиналното интервю четете тук.