Когато котката я няма, мишките танцуват

Стара истина е, че обществата, които работят относително добре, са свързани чрез морални устои. Например толерантно отношение към себеподобните. Към индивидите, които пречупват вселенските закони през изтерзаните си души. Към „декласираните“. Към природата. Към обитателите й.

Всъщност, истината не е толкова стара. Какво са вековете и хилядолетията за пъплещото развитие на хомо сапиенса? Но, за сметка на това истината си е изначална и поставя ясна разграничителна линия между варварите и устоите на цивилизацията.

Драги общества, които работят относително добре, ние категорично не сме част от вас, пък било то извън контекста на настоящата ни стабилност и бъдещото ни европредседателство.

Кой BiT, бит, кой…

Първо, изрично искам да отбележа, че Люба Кулезич не ми е любимата журналистка. Не ми е и в топ десет или топ сто. Тук обаче не става въпрос за това. Иде реч за съвсем друго и то е формулирано брилянтно от френския писател и философ Франсоа-Мари Аруе, по-познат като Волтер. „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“, отсича той. Векове по-късно и Чърчил твърди, че не е съгласен с конкретното мнение, но ще се бори с всички сили, за да придобие то гласност.

ШКАФЧЕТА, ПКП-ТА, БАРСЕЛОНИ… ДРЪН-ДРЪН!

Тъй като напоследък реших малко да се поотдръпна от медийното внимание, за да мога да се концентрирам върху работата си и да смажа окончателно компотаджиите, казанджиите, детските центрове и телефонните измамници, някои хора бяха останали с грешното впечатление, че съм се покрил. Може ли да сте толкова наивни, бе!? Нима за тая година и нещо, откакто гледам строго изпод каскета, не доказах, че съм истински достоен християнсоциалист патриот?

Защо тъгува Петър Волгин

Петър Петров Георгиев. Това е истинското име. Иначе оная мода с Ленин, Сталин, Янко, Буда, Кардам и т.н. и т.н. я знаем всички. До болка ни е познатo влечението на привържениците на оня строй към псевдонимите.

Та, толкова за Волгин. За подобни или лошо, или нищо. Сега малко да се опитам да поразсъждавам върху трогателната драма, която Пешо Рашибозука разигра около родолюбивата еуфория, която тресеше нас, онази част от българите, които все още не се срамуваме, че сме такива, по време на финалния турнир на АТР в Лондон.

Битийно ми е някак…

Няма тоталитарен строй в историята на света, който да не залага най-ценните си „семейни бижута“ на panem et circenses. Хлябът и зрелищата са ас пика и вършат доста работа, поне за известно време. Няма какво толкова да се обяснява, нали простите решения са най-ефективни. Даваш му там да не умре от глад, осигуряваш му циркаджийски забавления, които изкарват на показ пикантни истории ала „аз го гледам как се бие за живота си на гладиаторската арена и люпя семки на удобната скамейка; и тая се прави на голямата работа, ама излезе бахти коврата“ и т.н.

Дебилизъм с щипка имбецилност или на политическия фронт нищо ново

То достатъчно и предостатъчно се каза по темата, но и аз да взема да поумувам малко. Цялото народонаселение ревна до Бога след изказването на социалистическия депутат (най-паче университетски преподавател) Иво Христов, в което между навеждащи на много по-важни разсъждения приказки, той спомена (почти в прав текст), че 80% от българите са дебили. И нека шоуто започна сега!

Изповедта на новия политик

Това, което изглежда като две и две четири в реалния живот, в политиката може и да стане две и пет единайсет или пет и шест – минус  три. Зависи от гледната точка. Най-важното умение, което трябва да притежава всеки един колега, за да просперира в нашата паралелна реалност, е да може да убеди ония от реалния живот, тоест негово величество избирателя (такива помпозни и лишени от всякакво съдържание фрази също помагат), че колко си плюс независимо колко си е равно на еди колко си, без да позволи очевадната истина да заглуши думите му. Политиката не е игра на истини, действия и резултати, тя е игра на думи. Един вид надлъгване, но нека да използваме риториката и да го наречем „диспут“, „плурализъм на мнения“, „конструктивен дебат“ и така нанататъка, и така нанататъка. Ще ви дам един прост пример.

Една тъжна история

Покрай писателството имам доста приятели, с които си говорим съвсем неформално из социалните мрежи, без дори и веднъж да сме се виждали на живо. Някои от тях живеят в Париж, Лондон, Мадрид, Фриско, Уелингтън, Москва или Отава. И в Африка, и в Китай имам.  На много други места.

Не мислете, че са си хванали оная работа под мишница и са забягнали от добро. Много от тях и безпаричието не плаши, имат сериозни професии, работят дистанционно, не им пука в коя точка на света са. Прокудени са от Родината ни по съвсем различни причини. Да, немотията е основният фактор за емиграцията и упоритостта на останалите тук да мятат семето си навън, вместо да работят срещу демографската криза, това го знаем всички. Но далеч не е само тя. Дали са оправдания, дали е предателство, дали е амбиция или просто нормален и логичен избор, всеки да преценява сам за себе си.