Северозападният човек и неговият роден край I
- Детайли
- Категория: Разкази
- Публикувана на Събота, 18 Май 2013 16:22
Жив дане бех, част втора (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
Пътуването
Няколко седмици след разговора ми с професора натоварих двата си огромни, натъпкани до пръсване куфара на един автобус (на видима възраст между 30 и 40 години) и се качих по калните му стълби, изпълнен (или както биха казали в Северозападна България, закъдето се бях запътил „набъкан като бибе с цифки”) с мечти , планове и въодушевление. Впрочем, много скоро предстоеше всичко това да се промени...
Най-учтиво застанах до шофьора и, поздравявайки, попитах кое е моето място, тъй като служителките на гарата бяха пропуснали да отбележат на билета. Той понамести огромното си туловище на седалката, почеса се замислено по буйната девствена растителност, която се подаваше изпод разкопчаната му чак до огромния корем (на северозападен „тУмбак”, „ме’ур” и т.н.) лекьосана светлосиня риза и ме измери от глава до пети с кръвясал поглед, който ме накара да се усъмня дали не е употребил прекалено много алкохол предишната вечер, за да е в състояние да шофира. После подръпна отривисто от цигарата си, издуха дима право в лицето ми и избоботи:
- Маиняй ми се от главата и сЕди къде заврънеш!
Понечих да му направя забележка за грубия тон, както и за това, че в автобуса е недопустимо да се пуши, но нещо в погледа и нервното потрепващия му мустак, под който се подаваше зловещо десния му кучешки зъб, ме накара да побързам мълчаливо назад по пътеката между седалките. В целия автобус имаше не повече от десетина човека, които до един ме гледаха втренчено, без дори да се опитват да скрият любопитството си. Машинално се шмугнах на една седалка и се лепнах до прозореца.
Знаех, че за да стигнем до крайната ни точка, град Монтана, ще минем през Петроханския проход, а бях чувал (и виждал на снимки в Интернет), че там природата е прекрасна. Знаех, че ще минем през Петрохан, защото бях попитал на гишето в билетния център. Бях попитал, защото бях проучил възможностите (имаше всичко на всичко две) – през Петрохан и през Ботевград. Когато се поинтересувах защо именно този вариант са избрали от фирмата, младото и иначе доста красиво момиче от другата страна на гишето ме погледна все едно съм я попитал коя е втората буква от азбуката и отговори троснато: „Що а по-преко” (макар и да се намирахме в София, продавачките от билетния център явно бяха северозападни кадри на фирмата, чието седалище беше в Монтана).
Седях и зяпах заминаващите и пристигащи автобуси в очакване да потеглим, когато по-скоро усетих, отколкото забелязах нечие присъствие до седалката, на която се бях разположил. Извърнах се сепнато. На пътеката стоеше доста мускулест младеж горе-долу на моята възраст и ме гледаше с предизвикателно пренебрежение. Беше облечен с черен анцуг с бели кантове, бял еластичен потник (беше средата на октомври и времето съвсем не беше за толкова леко облекло), а на врата му имаше дебел (предполагам от сребро) ланец. Не се отличаваше с особена височина, но както вече споменах, беше доста мускулест. Главата му беше обръсната (за разлика от брадата) и това му придаваше страховит вид.
- Бегай оттука! – каза той най-спокойно и наведе леко главата си напред. Имаше обеци и на двете уши, а ръцете му бяха татуирани от раменете до лактите.
- Ама... – едва успях да смотолевя по-скоро от изненада, отколкото от страх – Почти целият автобус е свободен...
- Тука ми ‘аресва! – онзи се наведе още по-напред – Не ме карай да повтарам...
- Ей, момче! – чух мъжки глас някъде отзад – Оста’и човеко на мира!
Новият ми познат се извъртя рязко по посока на гласа и избоботи:
- Абе, пенсио! Не ви’аш ли, че ти стърчи некролого от джобо? Я си мир’вай там, да не до’ам да ти опасем веждите набръже!
През това време аз вече бях станал, макар и против волята си. Успокоявах се, че го правя, за да предотвратя разрастването на конфликта, но дълбоко в себе си знаех отлично, че просто ме е страх. Докато внимателно заобикалях претендента за мястото ми, хвърлих бърз поглед назад. Човекът, който се беше опитал да ме защити, беше на не повече от петдесет и няколко години, което правеше обидите за пенсията и некролога непонятни за мен. Поне засега...
Потеглихме с неистов рев сред гъст облак черен дим. Нямам представа как този автобус беше минавал на технически прегледи, но нямах време да го обмислям много. През целия си дотогавашен живот не бях чувал толкова псувни, колкото чух в онзи есенен ден за времето, през което изминахме разстоянието от Централна автогара до Околовръстното (така наречения „Ломски форт”). При това нито една от тях не бе казана повече от веднъж. Устата на шофьора не се затвори нито за секундичка. Псуваше на майка, баба, леля, рода, жена, дъщеря (дъщери), вуйна, стринка, кака и т.н. Никога не пропускаше да прилага и епитети към тирадите си – мила, родна, дръглива, изпрошната, разпорена, изстинала...
Заканваше се да пъхне члена си както на най-изненадващи (сливици, чирва, дирник, уши, ноздри, хранопровод, носоглътка, мишници...), така и на абсолютно невъзможни от физиологична гледна точка места (чело, кариес, тил...). Псувните му бяха отправени към абсолютно всички останали участници в движението, без те реално да са заслужили вниманието на шофьора ни по какъвто и да било начин.
Най-кошмарна наставаше ситуацията, когато попаднехме в задръстване или ни спреше червен сфетофар. Тогава водачът на нашето превозно средство се надвесваше до кръста през прозореца и с пълно гърло сипеше обида след обида. Обикновено избираше за своя жертва точно определен шофьор (по възможност на средна възраст, костюмар, с хубава кола) и изливаше върху горката му персона буен поток от ругатни, слюнка и жестове със среден пръст (и с двете ръце). Младежът, който най-позорно ме изгони от мястото ми, се опитваше да бъде съпричастен на шофьора и му пригласяше, повтаряйки през почти равни интервали от време:
- Де Отвори таа врАта, бе! Отвори я да сле’ем и да му извадим гръцмуню! После ше го накарам да го изеде, докъде още мръда!
Слава Богу, след като минахме „Ломски форт” получих възможност да се насладя на красотата на Западна Стара планина, в която навлизахме постепенно. Всъщност, наистина постепенно, защото автобусът повече кашляше и пушеше, отколкото се движеше, въпреки заплахите, които шофьрът сипеше върху него, моментално пренасочил целия си безмерен гняв от останалите в миналото софийски водачи на моторни превозни средства.
Когато обаче успях да се абстрахирам от тези дразнители, открих, че гледката наистина е впечатляваща. Южните старопланински склонове се издигаха полегато, покрити с дебел килим от разноцветни есенни листа. Дъбовите гори постепенно бяха заменени от букови, а дърветата ставаха все по-високи и могъщи, докато придобиха чак нереални размери. Междувременно минахме през село Гинци, за което от проучванията си на картата знаех, че е последното населено място, преди да навлезем на територията на Северозападна България.
Когато автобусът най-сетне успя да се добере до най-високата точка на прохода, просто не можех да повярвам, че не само че се движи, а и че не се е разпаднал. Отнякъде в купето навлизаше гъст, задушлив дим, който почти не притесняваше спътниците ми, явно свикнали със странностите на конкретното превозно средство. На самото било на Петрохан имаше нещо като заведение, пред което се продаваха различни неща за ядене. По време на кратката ни почивка едва ли не всичките ми спътници изядоха по една питка с две кюфтета (по-рядко кебапчета) и лютива чушка (заръчвайки на продавача „ама да а по-‘юта”).
Изключение май направи само младежът, които седна на мястото ми. Той си поръча една пилешка пържола без хляб и гарнитура (с което предизвика искреното възмущение както на спътниците ми, така и на продавача) и най-спокойно я изяде на крак, държейки я с два пръста и прокарвайки я с някаква протеинова напитка. След като се нахрани, здравенякът, който явно беше забелязал шушуканията и неодобрителните погледи по свой адрес, най-спокойно изтри мазните си пръсти в анцуга и каза на висок глас, така че да е сигурен, че са го чули всички:
- Яд ви е, че едем без леб ли, се’яци плиткоумни? Не ‘земете да се погледнете, че сте се изврънали ‘сички до един, се едно сте националнио отбор по сумо на Монголия. Да еба и дробовете, да еба...
После нервно запали цигара и се отдалечи на десетина метра, излъчвайки самочувствието на победител.
На слизане от северната страна на Петрохан завоите бяха далеч повече и по-остри, отколкото от юг. Пътят представляваше подобно на серпентина асфалтирано преди десетилетия шосе, което беше толкова изровено от времето, автомобилите и атмосферните условия, че шофьорът ни през цялото време караше на зигзаг, избягвайки не само дупките, а и идващите отдолу автомобили. Красотата наистина беше неземна. Дотолкова, че дори успяваше да разсее страховете ми от дълбоките стотици метри пропасти, които се „отваряха” ту от едната, ту от другата страна на пътя.
На места между високите десетки метри огромни буки се показваше обляното в слънце подножие на планината, където се виждаха по-малките от точици сгради на Берковица. Тук и там пътят минаваше по мънички мостчета над бързи и буйни разпенени потоци, които се хвърляха стремглаво в бездната, сякаш стремейки се по-бързо да стигнат до равното и да влеят водите си в някоя река, мудно течаща към Дунава.
Сега придвижването ни ставаше значително по-бързо. Шофьорът използваше двигателя единствено като спирачка, която да убива малко от малко инерцията. Всъщност, движехме се със скорост далеч над позволената, но това явно не притесняваше никого, освен мен. Нашият юначен „пилот” спокойно си палеше цигара от цигара, говореше по телефона (разбира се, без hands free), сресваше оскъдната си коса на огледалото за обратно виждане и общо взето правеше всичко друго, но не и да гледа пътя. В интерес на истината съм принуден да призная, че движенията му бяха сигурни и премерени до сантиметър, така че в един момент и аз успях да се поотпусна.
В автобуса ни се водеха разговори по няколко теми. Четирима човека, седящи почти в дъното, обсъждаха оживено чие прасе колко тежи и колко килограма ще стане до „Нова годин’”. Събеседниците се надпреварваха един през друг да си дават съвети кой с какво храни своята „гуда”. Доста напред, малко зад шофьора, двама тийнейджъри си разказваха на висок глас колко много са се напили предишната вечер. Приказката вървеше със завидна лекота, особено при положение, че от една страна стана ясно, че двамата са били цялата вечер заедно (така че едва ли имаше с каква случка толкова да се изненадат взаимно), а от друга неведнъж беше повторено и от двамата „баце, я не помним абсо’ютно нищо от сношка”, след което разказите начеваха с нова сила... Както и да е. В Северозапада подобно поведение не би трябвало да ви смущава, защото в противен случай ще се побъркате.
Здравенякът пък говореше вече 15 минути по телефона. През това време той проведе пет абсолютно еднакви разговора, и то явно с едно и също лице от женски пол. След като момичето му затвори първия път (той я попита „К’во пра’иш ма, да ти ебем макята?”), разговорите протичаха по следния начин: младежът звънеше упорито (около половин минута) преди да му вдигнат. След това заплашваше на висок глас, че ако събеседничката му затвори още веднъж ще й „пръсне трътката с колец за домати”, на което тя му отговаряше нещо, което той изслушваше нетърпеливо донякъде и започваше да псува.
После, без какъвто и да било преход, започваше да се хвали на висок глас (седях точно пред него) как изгонил „нек’ъв изклесяк” от мястото му в автобуса. Монологът продължаваше със заплаха, че „само да се прибЕре” ще я „фане за гушата”, при което тя му затваряше, а той пак звънеше... Отляво на мен пък седяха мъж и жена на средна възраст. Откакто се бяха качили в автобуса жената, студенонакъдрена лелка с къса коса, не спираше да говори нещо, тихо приведена над (по всичко личеше) съпруга си, който четеше вестник и само от време на време измучаваше в знак на съгласие, въпреки че бях почти сигурен, че изобщо не слуша какво му се говори.
Тъкмо имах чувството, че всичко, което бях закусил, вече се качва обратно към гърлото ми заради сякаш безкрайното лашкане по завоите, когато наклонът осезаемо намаля, а завоите на пътя станаха далеч по-плавни. После между дърветата се показа табела „Бързия” и навлязохме в едно на вид доста богато село, разположено в самите подстъпи на планината. Това беше първото северозападно населено място, в което попадах през живота си. Гледайки през прозореца, а и създавайки си първоначално впечатление за 4-5-имата човека (бедно, но спретнато облечени, мъжете гладко избръснати, а жените усмихнати), които се качиха в автобуса ни на центъра, започнах да си мисля, че Северозападът е край като всеки друг – има всякакви хора, просто професорът ми е попаднал на най-лошото възможно. Впоследствие се убедих, че е точно така.
В Северозападна България наистина има всякакви хора, но определено всички, свързани с този край, са белязани с нещо особено и специфично, което все още не мога да опиша с думи. То не е физическа черта или нещо в характера; по-скоро е подобие на някакъв флуид, който витае във въздуха и по-скоро се усеща с обонянието, отколкото се вижда. Именно затова и нарекох местните с работното име homo borealiocidenensis, което в свободен превод от латински (хич не съм силен по този език, признавам си) би трябвало да означава нещо подобно на северозападен човек.
Не усетих кога излязохме от Бързия и се озовахме в Берковица – един от най-развитите възрожденски градове в региона, а ако не и в цялата страна. Знаех, че сега той е западнал до голяма степен, но, честно казано, минахме през периферията му и така и не успях да придобия реална представа. Не видях нищо интересно, освен железопътната гара и няколко жилищни блока с олющена от времето боя. На изхода на града имаше влаков прелез, през който нашият славен шофьор (или както често се казва в Северозапада „шефиор”) премина, без изобщо да се съобразява със спуснатата бариера и приближаващата железопътна композиция, чийто машинист ни даде продължителен и оглушителен звуков сигнал, прелитайки на някакви си 5-6 метра зад автобуса.
- Требва да стигнем преди да пущат бариерата на следващио прелез, маменцето им да ебем негодно! – шофьорът ни май говореше на себе си – Ше ми свири тоа! Он ше ми ка’е я коги и откъде да минавам...
През следващите няколко минути и без това изтерзаният ни автобус се движеше с най-високата възможна за възрастта и „физическата” му форма скорост. На един малък, каменен и еднопосочен мост, който се намираше в изключително живописна местност, отнехме предимството на поне пет коли и след около 50 метра шофьорът наби рязко спирачки, защото бяхме стигнали до прелеза, за който той спомена. Бариерата беше спусната, но както вече всички знаем, това нямаше да го спре. Проблемът обаче беше, че самата влакова композиция беше стигнала до прелеза миг преди нас и сега профучаваше по линията със заплашителен свистящ звук. Всъщност, това не беше проблем, а истинско щастие за нас, пътниците, защото ако ние бяхме пристигнали няколко секунди преди влака, най-вероятно шофьорът ни щеше да ни лепне на челото на локомотива.
Честно казано, нямам какво интересно да разкажа за пътуването ни до Монтана. По обстановка в автобуса то много приличаше на преминаването ни през София. Шофьорът ни направо беше полудял, че не е успял да изпревари влака и псува през целия път (най-много, когато пътувахме около километър успоредно с композицията). Толкова беше побеснял, че имах чувството, че ще подкара автобуса през нивата, която ни отделяше от железопътната линия, и ще се вреже във влака.
По едно време си помислих, че ще се поуспокои, защото на поредния прелез успяхме да изпреварим композицията и минахме на някакви си стотина метра пред нея, но своеобразната ни победа сякаш разяри още повече шофьора и той натисна педала на газта до ламарината, така че, когато влязохме в Монтана, търбухът на автобуса беше с температурата на сауна, а двигателят му се тресеше в предсмъртни мъки. На автогарата се опитах да изляза по-бързо, но бях най-безцеремонно прегазен и изтласкан от пътеката от здравеняка и жената, която говореше през цялото време на съпруга си.
Когато все пак се добрах до твърда земя, бях толкова благодарен, че дори не се възмутих, че някой беше изхвърлил куфарите ми от багажното отделение в една локва, в която плуваха петна от машинно масло с цветовете на дъгата. За този ден си бях планирал да опозная града, но се чувствах толкова уморен физически и психически, че се заоглеждах за таксита. Качих се в първото и казах адреса на хотела, в който предварително си бях резервирал стая. Шофьорът, почти тийнейджър, се обърна към мен, свали слънчевите си очила и ме попита:
- Ти ебаваш ли се с мене? – тъй като не отговорих и изглежда съм имал безкрайно учуден вид, той кимна с ръка и ми обясни – Т’ва е на 100 метра, ако тръгнеш оттука...
Най-вероятно съм изглеждал ужасно смачкан физически и психически, защото без да казва нищо, той запали колата и ме закара до входа на хотела. Подадох му пет лева, а таксиметраджията само се усмихна и отново махна с ръка:
- Бегай легай, че като те гледам си си ебал капаците...
Послушах го.
Ето ги всички студии на Трендафил Загорски от етнографското му изследване:
- "Жив да не бех", Премеждията на един пишман етнаграф в Северозападна България, I
- "Северозападният човек и неговият роден край - Част 2", Жив да не бех III (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
- "Северозападният човек и другите - Част 1", Жив да не бех IV (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
Ако случайно ви липсва некоя от моите книги, те тука те са сичките: МАГАЗИН.
Нелепи, невъзпитани и неподредени. Безмилостно смешни и баснословно шантави. Такива са разказите за маса.
