Северозападният човек и майката I
- Детайли
- Категория: Разкази
- Публикувана на Понеделник, 03 Юни 2013 16:51
Жив да не бех, част шеста (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
Майката безспорно е най-уважаваното същество в света на homo borealioccidensis. Разбира се, той изпитва известен респект и дори обич към много други реални и свръхестествени персонажи – баща, братя, сестри, баби, дядовци, любовни партньори, богове и т.н., но за него никое от тях определено не може да се сравнява с майката. Сигурно в момента доста от вас се подсмихват самодоволно под мустак и поклащат глава, дали категоричната диагноза „Едипов комплекс”, но ще ми се наложи да разочаровам тази част от вас, които се възприемат като толкова изкусни специалисти, че да могат с лека ръка да поставят северозападния човек в рамките на някаква си наука като психологията.
Чувствата на homo borealioccidensis към майката в никакъв случай не се базират на фройдисткото (макар и според него дълбоко скрито, несъзнато) сексуално привличане към първия човек от противоположния пол, към когото сме били привързани. Скромното ми мнение е, че подобни противоестествени щения биха били характерни по-скоро за личности с профил именно като Зигмунд Фройд, отколкото за северозападния човек, отруден, оскотял от немотия, силно егоцентричен и често злоупотребяващ с алкохола, но все пак много здраво стъпил на земята, за разлика от бащата на психологията.
По-скоро в основата им стои едно недокрай конструирано и неосъзнато, но за сметка на това фундаментално заложено в светогледа на homo borealioccidensis убеждение. А именно, че семейството, родът, обществото като цяло, се крепят само и единствено на вездесъщата фигура на майката. Това по-скоро ни отпраща към дълбоката езическа древност, когато предците ни организирали мистерии и тържества в чест на градивната сила на женското начало, отколкото към теориите на един скучаещ, измъчван от комплекси, вечно пушещ и често съвокупляващ се с прислужничките си австриец. Допълнително доказателство за подобна теза е и наблюдението ми, че в Северозападна България това, което в този текст наричам условно „майка” може да бъде изпълнявано от друга жена с лидерски функции (баба, леля, съпруга), макар и това да се случава сравнително рядко.
Според северозападния човек майката е тази, която със своята жертвоготовност, усилия, лишения, способности и умения поддържа равновесието в структурата на социума, обречен без нейните плещи на бързо и безславно рухване. Дълбоко вкоренено в мисленето на въпросния субект е схващането, че колкото и „свестни” да са в момента баща му, дядо му, чичо му, братята му, че дори и самият той, то това се дължи само и единствено на осезаемото благотворно влияние, което оказва върху него или върху тях матриархът на семейството.
Ако поради някаква причина (смърт, продължително пътуване и т.н.) майката изчезне завинаги или за дълъг период от време от общата картинка, семейството е обречено на провал и разпад. Homo borealioccidensis е изконно убеден, че колкото и силно изразени положителни качества да са струпани в характера на даден мъж, като цяло той „не мо’е да не е пустиняк пропаднал”. Само за момент матриархалната хватка около врата му да се разхлаби, той веднага ще захвърли благовидната черупка на цивилизованост, която е надянал благодарение на вездесъщата фигура на майката и ще се върне към нормалното за всеки мъжки индивид състояние. А именно на „непрокопсаник” и „пълен пияндурник”.
В този смисъл, майката се явява единственият носител на реда и цивилизоваността във Вселената на homo borealioccidensis, като така е в естествен противовес на първичния хаос, стихийността, безредието, характеризиращи мъжката природа. Ако ми позволите да се изразя метафорично, майката играе ролята на богините пазителки на домашните огнища в елинската и римската митология (съответно Хестия и Веста).
При все, че мъжете с голяма доза положителност биват разпознавани като основния икономически двигател („тоа, къде носи парите”) и на тях се възлагат всички отговорности по построяването и физическото поддържане на дома, майката единодушно е приемана като душата на къщата. Тя трябва да подреди и разпредели правата и задълженията на всички в домакинството, въпреки очакваната яростна съпротива от страна на мъжете.
Именно тази колосална битка, която жената е принудена да води, за да създаде ред в семейството си (поне относителен), й осигурява нескрито одобрение и уважение в северозападното общество, в случай, че постигне определени успехи в тази посока. Според северозападния човек подобен матриарх е истински герой, защото неупражняването на контрол от нейна страна би довело единствено до отпушване на първичните мъжки инстинкти, заключаващи се в нескончаемо пиянство, побойща и разврат. Разбира се, ако сте чели предишни публикации от поредицата ни за homo borealioccidensis или сте имали макар и бегъл досег с обитателите на Северозапада, няма как да не сте наясно, че подобна мисия по усмиряването на гореспоменатите практики във въпросния регион би изисквала наистина гигантски усилия и в повечето случаи представлява чисто и просто сизифов труд, изначално обречен на неуспех.
По тази причина успешните крепителки на домашното огнище са едновременно лесно разпознаваеми и силно уважавани. Още повече, че върху раменете на жените се струпва на практика цялата отговорност както по отглеждането и възпитанието на децата, така и пълният набор домакински задължения. Това, разбира се, съвсем не са леки задачи и за майката представлява ежедневно огромно усилие да балансира между тях. Ако децата не се справят добре в училище или престоят им там е свързан с хулигански прояви, никой не си и помисля, че за това може да има друг виновник, освен майката. Да предположим например, че семейството има дъщеря с по-„фриволно” поведение, докато е „мома” или не покрива очакванията за създаване и поддържане на домакинство, след като се омъжи; наравно с нея, вината бива хвърляна и върху майка й. Ако ли пък мъжът се пропие или стане носител на друг вид асоциално поведение (което в Северозападна България почти винаги е свързано с пропиване), отговорността за това отново се струпва върху водещата женска фигура в семейството...
На фона на всичко изредено по-горе, както и имайки предвид много по-сериозните трудности, с които се сблъсква северозападната жена спрямо посестримата си от другите краища на страната (бедност, алиенация, специфично светоусещане на homo borealioccidensis...), едва ли би могло да ни учуди, че тя е възприемана като мъченица, героиня, а защо не и светица. Фактът, че поговорки като „Жената е с(ъз)дадена само, та да се мъчи” и „Мяка да се не ражда” се приемат едва ли не като аксиоми за съдбата на представителките на „нежния” пол, може би съдържа в себе си обяснението на един твърде любопитен северозападен феномен – тамошният човек се чувства не само безумно благодарен за нещата, които е направила майка му за него, но и изпитва ясно отчетливо чувство на вина спрямо нея.
Нomo borealioccidensis възприема грижите за възрастната си или болна майка като първостепенен и неотменим ангажимент и го поема с всички сили и възможности, които притежава. Трябва да отбележим и нещо колкото специфично, толкова и неприятно в отношението на северозападния човек към майка му. То обикновено не е на висотата на мисленето му за нея. Какво имам предвид? Когато двамата са далеч един от друг, homo borealioccidensis мисли за майка си буквално като за богиня или най-малкото я възприема като светица. Реалното демонстриране на тези възприятия обаче твърде често е възпрепятствано от една твърде прозаична спънка.
Може би от предишните ни публикации сте забелязали, че нещото, към което северозападният човек има най-голяма непоносимост, е това да му дават съвети. Той е болезнено решен да не допуска никой да се бърка в живота му и приема всеки опит за намеса като истинско посегателство върху личността си. Само по себе си това качество би могло да предизвика (и предизвиква) поредица от взривоопасни ситуации, но най-неблагоприятно е съчетанието му с една черта, която едва ли не е запазена марка на северозападната жена: неистовата й нужда да дава съвети непрестанно.
Едва ли е нужно да уточняваме, че искрената любов и преклонение към майката бързо прераства в нервност и скоро се стига до скандали, които биха стреснали истински всеки незапознат с обичайните взаимоотношения на Северозапад. Но нека вместо обяснения доразкажа историята на моето злополучно познанство с Гошо, с което започна престоя ми в този регион.
Ето ги всички студии на Трендафил Загорски от етнографското му изследване:
- "Жив да не бех", Премеждията на един пишман етнаграф в Северозападна България, I
- "Северозападният човек и неговият роден край - Част 2", Жив да не бех III (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
- "Северозападният човек и другите - Част 1", Жив да не бех IV (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)
Ако случайно ви липсва от колекцията некоя от моите книги, те тука те са сичките: МАГАЗИН.
