На война като на война

Много приказки се изговориха около зловещия случай във Враца, при който осемнадесетгодишният Тодор загуби живота си. Да, историята наистина е смразяваща. В най-обезлюдения регион на намиращата се в зловеща демографска криза страна едно момче, здраво и право, на практика отгледано от родителите си и готово да се гмурне в живота, вместо това попада в гроба. След нелепо улично спречкване посред бял ден в центъра на областен град. По-стряскащо обаче е друго.

Да спасим здравето на Сидхарта Гаутама!

Струва ми се, че основната причина да живеем зле като нация се корени в народопсихологията ни. Ние сме чисто и просто едни неблагодарници и това си е. Постоянно намираме за какво да мрънкаме и да се оплакваме, без да забелязваме какви чутовни жертви правят други хора, за да си живеем живота в охолство и блажено спокойствие. Ето защо понякога трябва да ни се напомня какво получаваме в замяна на нищоправенето и високия стандарт, който ни се осигурява свише.

Добре дошли в глобалната фавела!

Вчера жена ми проведе един доста продължителен телефонен разговор с наш приятел, живеещ в един от най-големите български градове. Покрай другите лакардии той й разказал и две на пръв поглед безобидни истории. В първата някакво дете в парка шибнало шамар на дъщеричката му, а когато той направил забележка на майка му, фльорцата (видимо състоятелна поне във финансово отношение фльорца), му вдигнала скандал, обадила се на някакъв борчага, изваден като от висаджийските деветдесетилетия, който пристигнал с джипа си и без много-много да се обяснява, на свой ред праснал един юмрук на приятеля ни, след което събрал домочадието и отпрашил с мръсна газ.

Divide et impera

Все по-често чак започвам да се чудя аз ли съм почнал да изкуквам или ние сме най-недораслото общество от Гибралтар до Чукотка. Имам чувството, че ни пускат някакви специални химикали във водата, за да се държим като ваксинирани кокошки и да сме тотално неадекватни на ситуацията в страната ни.

Клопката на наивността

Как увреденото ми (под)съзнание свързва дните между Коледа и Йордановден, познати на предците ни като Мръсници, Поганни или Караконджови с родната журналистика, не мога да ви кажа. Знам само, че повече от дузина Нови години се извъртяха, откакто тази на пръв поглед съвсем абсурдна асоциация се е загнездила в съзнанието ми и изобщо няма намерение да се маха оттам. Напротив, досадна като стара мома сякаш ми се хили в лицето и ми повтаря до втръсване „Аз казах ли ти!?“.

Отворено писмо до дядо Мраз

Здравей, дядо Мраз!

Първо искам да ти се извиня, че те наричам дядо Мраз, а не дядо Коледа, както си познат в повечето нормални страни. Тъй като обаче не живея в нормална страна, аз си действам както си знам. В моята страна нищо съществено не се е променило от времето, когато те наричахме дядо Мраз, та затова и си викам да избягам от бутафорните промени и да си го карам постарому.

2015-а – в Абсурдистан нищо ново

Резюме на годината

В края на годината всеки от нас е склонен да си прави равносметки, да се зарича да промени нещо към по-добро, да се пита „къде сбърках“… В това няма нищо лошо, нали в крайна сметка в човека е заложен стремежът към усъвършенстване и по-добър живот?

Негативното обаче излиза на показ когато осъзнаваме кои са кусурите ни, знаем какво е нужно да направим, за да се отървем от тях, но бездействаме и животът ни продължава да се движи в някакъв омагьосан кръг на абсурдите, от който сякаш няма измъкване. Ако трябва да направим равносметка не лично за себе си, а за държавата ни като цяло, то 2015 година може да бъде приета като представителна извадка на целия така наречен преход. Много от най-наболелите ни проблеми вече окончателно излязоха наяве, решенията им изглеждат измамно лесни, а промяната май е по-далеч отвсякога, макар и да се натрупва все повече обществена воля в смисъл „това повече не може да продължава така“.

За каките и бацетата

Толкова е психоделично, че да се чудиш дали да се смееш или да ревеш с крокодилски сълзи. Някакви Буди, успели млади мъже, преминали през катарзис, каки и безкраен низ „служители“ на Темида ни разкатават фамилията всеки божи ден, а ние само се вайкаме, ама тихичко, за да не събудим гнева им. Защото те са си повярвали, че са всемогъщи, а ние, като истински граждани на Европейския съюз, изпитваме емпатия към тях и също ги приемаме като такива.