Честит 24 май!

С годините някак започнах да не чувствам празниците особено празнично. Това важи в най-голяма сила за националните. Да, в сърцето ми има специално местенце за тях, но цялата помпозност, зарите, фойерверките, репортажите с фалшиво приповдигнат тон по медиите, тържествената помпозност в изказванията на откровени национални предатели, стремящи се да се докопат до политически дивиденти, ми идват множко.

В тези дни, в които би трябвало да си спомним за крайъгълни дати, личности и събития от историята ни, да помислим, да потърсим поуки, ние се занимаваме със съвсем различни деятелности. Ядем и пием повече от обикновено, ставаме свидетели на повече евтини сеири от обикновено, затъваме в битийното и пошлото повече от обикновено.

Затова и някак несъзнателно започнах да подминавам повечето празници тихомълком и да ги честитя протоколно, дори лицемерно. Останаха обаче няколко дни през годината, в които се събуждам със същия трепет в сърцето, с какъвто го правех като дете. Несъмнено това важи в най-голяма степен за 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. В никакъв случай не мога да изредя всички мисли и чувства, с които свързвам тази дата, пък и не е редно да ви занимавам. Но, все пак, ето поне няколко.

Колкото и да съм запален по военната история, колкото и да се гордея с гръмките ни победи през вековете и да тача паметта на хилядите герои, заради които България съществува и слави миналото си, винаги съм знаел, че най-значимото ни постижение като народ и държава безспорно е приютяването на учениците на Кирил и Методий и създаването на условия за разцвет на азбуката.

Успехите ни на бойното поле са имали голямо значение в определен момент или период от време, но сега са само славен спомен. За добро или лошо България не е онази огромна държава от времето на Симеон и Иван Асен II, нито пък граничи с Франкската империя като при Крум. Това е неразривна, но и невъзвратима част от миналото. Азбуката обаче е жива и пълнокръвна. Тук и сега, след толкова векове. И е доказателство за това колко по-силно и мащабно може да бъде културното влияние от политическото и военното.

У Изборнио кодекс нищо ново

“На практика от цялата тази какафония, която се създаде, имаме задължително гласуване, което изобщо не е задължително, само думата е “задължително”, референдумите си останаха постарому – така както си бяха, секциите са си постарому, квадратчетата не оказват абсолютно никаква роля на крайните резултати”. Това каза оня ден Бойко Борисов по една от телевизиите.

Размисли по селски

Напоследък все по-натрапчиво ме вълнува въпросът за средната класа и пагубното влияние, което оказва несъществуването й върху съвременна България, та взех, че понаписах още някой ред за нея. Този път в селски контекст.

Нека да започнем с един цитат:

„Накрая ще бъде любопитно да отбележим имотното състояние на жителите на с. Буковец през 1911 г., за което имаме сигурни статистически сведения. През споменатата 1911 г. в с. Буковец са били на лице 154 частни стопанства. И от тях както следва:

– до 10 дка са имали 8 стопани,

Има ли пътечка към спасението на „Бедечка“?

Още едно зелено кътче от Родината ни е на път да падне жертва на зловещата клика на политическата продажност и нечистите бизнес интереси. Става дума за добилия напоследък печална популярност парк „Бедечка“. Всъщност, казусът с „Бедечка“ явно е много популярен само сред любителите на природата, защото в противен случай общественият натиск щеше да е доста по-сериозен и едно от любимите места за отдих и почивка на поколения старозагорци, 400 декара белодробна тъкан в организма на един двестахиляднен град, вече щеше да бъде спасено.

За бурките и Бурката

Напоследък в родното обществено пространство се забелязва видимо оживление; нескрит, напротив, размахван като чаршаф от първа брачна нощ, патос. Общински съвети от различни точки на Родината започнаха да се надпреварват кой по-напред ще забрано носенето на бурки. Сега, необходимо е малко уточнение. Заради политкоректността бурките не са наричани така, а с разнообразни евфемизми, кой от кой по-достойни за Нобелова награда за празнословие. Всички обаче знаем, че за бурки си иде реч и тва си е. И поради тази причина народът изпадна в екстаз.

Не губете кураж – идва нов тираж!

Изумително е как в нашата държава нищо не се нарича с истинските му имена, а политиците ни все по-упорито се мъчат да лекуват симптомите, вместо да застанат лице в лице с реалната болест и да се опитат да се преборят с нея. Напоследък на най-високо ниво се умува как да се потули една от най-грозните гангрени на системата. А именно, че хората все по-масово се примиряват с обхваналото целия ни държавен организъм потенциално смъртоносно заболяване, но категорично отказват да го подхранват. Тоест, да ходят през определен период от време до урните и да дават одобрението си агонията да продължава до безкрай.

Крадецът вика „Дръжте крадеца!“

Айде да карам направо. Господин Валери Симеонов, не наложеното от президента вето върху Изборния кодекс е национално предателство. Вашето битуване в Народното събрание и управлението на страната е национално предателство. Защо ли?

За Динковците, бЕлото и рушветите. С лИбоФФ

Ей, нема по-благодатна работа у наше село от тва да пишеш по общественозначими теми, значи! Разните драскачи по другите държави сънуват появата на някой хубав скандал като гладна кокошка – просо, а ние сме затънали в тях до шия и е достатъчно просто да си изберем нещо напосоки, за да спретнем един приличен текст, под който гордо да се мъдри името ни.