Властелинът на бойчиновската гара

Ако някой е пътувал от Монтана или Берковица за където и да било, знае, че няма по-досадно занимание от чакането на гарата в Бойчиновци. То е почти неизбежно, но за сметка на това обикновено доста продължително. Тъкмо си тръгнал от изходната си точка и слизаш, пушиш нервно на перона, оглеждайки се през десет секунди, да не би пък да вземе да дойде скапаният влак, който ще те отведе поне до Мездра. Където пак може да ти се наложи да почакаш, зависи.
Точно за подобен скучноват престой се бях подготвил и аз, когато се натоварих заедно с раницата и отегчената си физиономия на каубойския трен в един от първите топли дни за годината. Не стига другото, а и любимата ми зима май свършваше, та наистина очаквах с изключителна досада тътрузенето до Бойчиновци и монотонния престой, разнообразяван само от една изненадващо красива в архитектурно отношение сграда, вече полуразрушена, но поради някаква причина издигната точно срещу гарата преди около век (на окомер).

За нереален имен ден, много реален рожден ден и още нищо

Разбрах, че името ми трябвало да се почита на Стефановден някъде около средата на деветдесетте. Първо се замислих, че Стефан и Стоян нямат нищо общо в етимологията си, после по тийнейджърски яростно се сърдех на всички, които ми честитяха, но когато чашите и масите започнаха да ме овъртолват в спиртовъртежите си, донякъде се примирих и започнах да събирам по няколко верни съмишленици на 27 декември. Черпехме се, но аз неизменно се опитвах да убедя всички, че това си е едно ординарно напиване, а няма нищо общо с имения ми ден.

Чичо Гошко

Чичo Гошко беше тираджия. От кво се помнеше. Завръши Автото, ожени се за една мома, позната на половината околия, оти така му беше най-лесно и я напомпа два пъти за три години. Ти, па да не поверваш кви дечурлиа нги се родиа. Мъже като уруглици, ама тва не спре ората да каканижат, че леля Веска на млади години седала на сичко, дека стръчи. Ората са педераси и завидват на чуждото щастее, ама ние тва не моеме да го промениме, единственио вербален инструмент, къде ни е останал за ответна реакцеа, е да нги каеме да си ебат пичката майчина у дупе ладно.

Алкохолният туризъм като крепител на семейните ценности, Част 2

Уф, това пикане е голяма досада, а отгоре на всичко ми пречи и на съня. Пия по шест-седем литра вода на ден (без да броим другите течности) и го източвам по трийсетина пъти на денонощие. Понякога и повече. Това, разбира се, ми вреди и на съня. Отдавна съм се научил, че когато сънуваш, че пикаеш на слънчева поляна, сред птичи песнопой, после сменяш чаршафи с гузна физиономия, така че се старая да върша тези отходни дейности във вертикализирано телесно състояние.
Затова и след лягането ми към седем сутринта слязох псувайки под нос с развързани планински обувки по скърцащите дървени стълби към девет и нещо.  Няма да ви лъжа, че съм положил каквито и да било усилия, за да поддържам устната си хигиена предишната „вечер“, така че успях да се насладя на яркото, но хапещо декемврийско слънце едва, след като поръсих сутрешната слана и си направих сутрешния тоалет над каменното корито на чешмата.

Тяхната малка санданска сватба

- Здравейте, заповядайте! – официалното бракосъчетаващо лице изглеждаше доста делово със закрепените на върха на орловия си нос очила, спретнатия, макар и не особено скъп костюм и отрупаното с папки бюро, което го отделяше от останалата част от света – Извинявай, че така те отрязах преди малко по телефона, но ядях баничка и пиех боза, а това си е страхотна наслада за мен и не исках да я развалям с разговори по работа, човек.

Алкохолният туризъм като крепител на семейните ценности

Сега, малко лирични отклонения. Той има три деца. И аз имам три деца. Той има чепата съпруга. И аз съм притежател на такава. Той самият не е цвете за мирисане. Аз пък – изобщо. Той си обича децата и жената, но изразява чувствата си по по-различен от нормалния начин. Аз обичам децата и жена си, но съседите най-вероятно мислят, че крещенето ми не е проява на положителни емоции. Но грешат. Важното е, че жените и децата ни знаят, че изпитваме искрени, топли, до болка положителни чувства към тях. Именно това тяхно знание е и причината да не се налага да им влизаме в обяснителен режим, а да докопаме пътя, за да си махнем главите поне за два-три дни, че нещо ни беше изпушило и на двамата.

Детски кошмари с послевкус на грис и мляко с ориз

Понеже напоследък чета все повече (или поне така ми се струва) публикации, превъзнасящи епохата на „народната власт“, да взема аз пък да се изкажа в противоположен смисъл, че не ме свърта на едно място. Обещавам обаче да не ви говоря за национализации, лагери, държавни фалити, забрани на свободното пътуване, печати по краката на момичетата и бръснене на главите на момчетата… Реших да подходя по-нестандартно към темата, защото мисля, че поне по този казус целокупната българска нация може да бъде напълно единодушна. Разбира се, доколкото съдя от абсолютно всички познати, с които съм обсъждал темата.

Сине… Тате…

Беше по Петковден и валеше едно такова, цинкаво, гръбината ти да подгизне. Ама па имаше едни късни къпини у шибликите и булки гъби, скрити между пожлътелата от сланата трева.

Тия двамата беа пили на обед две пьоски ракия, беа рупнали прази лучец с порезаница леб и една дебела колко малешка пьочка сиренье, па запладния, ама сега вече беше малко преди икиндия. Облегнаа остеньете на един цер, дебел колко на Ристо Боторо левио бедър.

- Сакам си бащинията… - каза по-младио, додек седеше връз овчарската си торба на ливадата, провесил крака от мократа лиска.